-Къде отиваме?
-На Конгур.
-КЪДЕ???
-КОН-ГУР.
-Къде е това, бе хора!
-Беласица.
От малка имам един спомен за мои прародители, разказван от майка ми:
На нивата, пе-е–е-к, жега-а-а, не се диша. Пра-пра… дядо ми се спира и едва-едва казва на пра-пра… баба ми:
– „Неделллььььоооо, а сега на Беласица има снег…“
И още, и още, когато са най-големите жеги, си казваме между нас: „Неделльььоооо….“ – и е ясно какво е продължението.
-Мхм. Ми добре.
Петък надвечер. Вече времето „си хапе“. Аз – каквато съм топлолюбива и вирея на около 27 градуса, не ми се и мисли какъв студ ще бера, но професионализмът ми удавя в зародиш идеите за мрънкане, пък било то и на ум. Тръгваме от София, вече по магистралата. На по-малко от час от крайната ни цел звъни телефонът:
– „Вие кога идвате?“ – „Ами, пътуваме.“ – „Добре, като идете, отключено е, кучетата са добри, не се тревожете, влизате и се настанявате. Ние сме на един банкет и ще си дойдем по някое време“.
Вижте: (Пре)Разказите на хижаря от Узана
Аз, лично, броя паузи и разсъждавам за порядките и непринудеността на „другите“ хора. На тези, в планината. Първо – отивай у тях, дори да ги няма и се чувствай като у вас, така че и те да са спокойни да правят каквото са си наумили. Второ – няма грам притеснение, че може да не си чак толкоз доброжелателен и да им направиш някой зулум. Ма то – каквото носиш, това и даваш. Как да им мине нещо такова през главите, като не мислят и не живеят така, а както трябва!
Стигаме на мястото.
Хижа „Конгур“, известна още като „Конгуро“, се намира в източната част на Беласица планина, на 1284 м надморска височина. Наречена е на едноименния връх Конгур (1951 м н.в). Хижата е открита през 2004 г., като преди това е била гранична застава. До нея води 16-километрово шосе от гр. Петрич. Пътят в по-голямата си част е асфалтов, а последните 5 км са добре поддържан почвен път. Представлява комплекс от 2 сгради, електрифицирани и водоснабдени – основната е двуетажна, с капацитет от 29 места, разпределени в стаи с по 2, 3, 4 и 8 легла. Стаите се отопляват с печки на твърдо гориво. На долния етаж има санитарни помещения и столова-ресторант. По-малката сграда разполага с 14 места, разпределени в стаи с 1, 2 и 4 легла. Има вътрешен санитарен възел.
Вижте: (Пре)Разказите на хижаря от хижа Малина
Мрак, хлад (според мен – направо студ!), но едни двама пухлеци ни посрещат и въртят опашки. Аз забравих, че ми е тъмно, камо ли студено. След разменената радост между видовете, влизаме навътре и се настаняваме в столовата. Само ние тримата от екипа. Аз, разбира се, до печката. Вече мога да започна да се отпускам от вкочанението. Дъра-бъра, говорим си, оглеждаме, превключваме от работен към смесен режим – на работа, но с „банкетен“ оттенък. И си чакаме домакините. Не се бавят много, влизат шумно и показват 64 зъба общо. „Добре дошли, що не сте си сипАле, вия?“ Е, то само това оставаше и да си сипем, нали! Аз за вечерта повече нищо няма да кажа, освен че по едно време само се чу: “Идвайте, беее, теа са от наш‘те!“…
На другата сутрин, аз, в приповдигнато настроение, се хихикам, а един от двама мъже с цялата си сериозност, след тежка и увиснала тишина само промърморва за мен – „аз знам накъде е тръгнала тя…“
Снимахме тук, там, така, онака, то материал има за цяла поредица само от при тях. Станали хижари случайно. Още преди да се оженят, се качили до хижата да пробват новия джип на Гошо и предишния хижар им предложил работата. Голям смях настанал за добрата шега, но… едно дете по-късно и хиляди доволни групи, говорят за неведомите пътища и призванието.
Вижте: Хижа „Скакавица“ отбелязва 100-годишен юбилей
Илка: „Чичо Гошо – бившият хижар ми вика: синче, имате група 40 човека, и аз викам, как така, бре чичо Гошо, 40 човека? Тия хора трябва да ги нахраниш, настаниш, напоиш, да ги посрещнеш, да ги изпратиш. Ние нищо не можем да готвим, шо требва да напра`име? – Ами вика, шкембе чорба, печен боб, там още пет вида салати, пилешки супи… Гошо, помниш? – и как си седех на масата, и ток ме ударИ помня.“
Гошо: „Па ние се паникьосАхме, паникьосАхме се, щото аз можех само яйца да правя и то само печенки.“
– И всичко това те ни разправят, докато на огромната печка къкрят 5 гозби, а те неуморно приготвят нови и нови.
А мястото – вълшебно. И есента – разкошна. Едни цветове, един въздух, настроение, групи, сладкодумци, смях, движение. Абе – живот!
И ето го и целият епизод.
Един агент от „наш‘те“ се оказва ръководител на една от 12-те махали в Петрич, които представят ежегодните надигравания на станчинарите (кукерите и бабугерите) на 1 януари. Научаваме много за традициите и как децата са едни от най-запалените и страстни участници в подготовката и празненствата изобщо. Още от края на октомври всяка година, се започват събиранията, поправката на старите и създаването на новите костюми и маски; танците, игрите… И тук, както и горе в планината, ни подчертаха, че отдадеността, чувството за принадлежност и цяло, и вложената душа във всичко, което правиш, са важното нещо тук.
Вижте: Иван Попов от хижа „Ловна“ и бар „Ботаник“
Те ТАКА го живеят този един живот.
За още чудни истории или снимки може да ни последвате в ЮТуб канала на предаването https://www.youtube.com/channel/UCPO4PdF2JWiSoZqPzZO44VQ или в профила ни Hut Story – Разказите на хижаря | Facebook
Първи сезон на поредицата „Разказите на хижаря“ се осъществява с подкрепата на Фотосинтезис и Национален Фонд “Култура“ по Програма за възстановяване и развитие на частни културни организации.
