Послевкусът е по-силен от вкуса. Наситен е с емоция от преживяното. Послевкусът от видяно, опитано, помирисано, докоснато и чуто остава – ненатрапчив, но трайно белязал съзнанието. Един сладък или горчив спомен от прясно отминало възбуждение.
Пътувахме из забравените кътове на Западна Стара планина по проект „За Балкана и хората“. Самото пътешествие си имаше име – „Непознатата Западна Стара планина“. Погледът ми се рееше през прозореца на автобуса, потънал някъде в безкрайното зелено безвремие. Часове по-рано, до гуша в Софийски трафик, прах и шум, а сега се носим по тесни, криволичещи пътчета насред „непознатата“ Западна Стара планина. Толкова много зелено, толкова много тишина, толкова много въздух… Ако на такова място човек не може да се пренесе в настоящето, то той е опасно изгубен.
За два дена преживях не малко. Случки и приключения нямаше, нечувани и невиждани забележителности – също. Всъщност, районът на Западна Стара планина съвсем не изглеждаше чак толкова непознат, по-скоро обикновен и естествен. Но имаше тръпка… от срещите с хора, които ни показаха забравени за нас гостоприемство, топлота и страст.
Срещнахме се с Чавдар Антов, дърворезбар и художник в село Меляне. Отдаден е на страстта си. Ателието му прилича на своебразна къща от приказките, потънала в зеления двор с небрежно подредени скулптури, а отвътре съдържаща подземна галерия, в която можеш да прекараш часове и да се изгубиш в светове. Той се губи в тези светове всеки ден, твори, майстори, изпипва до прашинка. Удовлетворен е, когато хората харесват и ценят работата му, а те винаги го правят, защото усещат вложените сърце и душа в поредното резбовано парче дърво.
Хората в този край просто са запазили пламъчето. Ето, с подръчни средства и задружна работа възстановяват църква насред поляна в село Бели Мер. Грижовно си поддържат музея на килима в град Чипровци. Говорят за чипровските килими с часове, с усмихнати и горди очи. Организират си ежегоден турлашки събор в село Чупрене под надслов „Када кум прасе и ти вречу”.
Там можеш да дегустираш храна, приготвена от натурални продукти, където отново гостоприемните участници в събора дружелюбно те приканят да си опиташ от домашната баница, истинското кисело мляко, кьополу, питка и куп други домашни вкусотии… също както едно време, когато баба береше зеленчуците от градината, доеше овцете и правеше сирене, бъркаше лютеница на огнището и ни събираше да мажем филиите с омесен от нея хляб… и така нататък.
Ето за това не беше непозната западната Стара планина, а добре забравена, но пък събуждаща спомени и оставяща трайни послевкусове…
Продължението на красивата старопланинска приказка можете да видите в Послевкус 2.
