Дзадзики крю по пътя

Лонгборд бомбене, малки котета, портокалови дръвчета, гръцка ракия, залези в морето и други средиземноморски истории от Дзадзики крю из Гърция.

Телефонът ми звънна. Беше Ванката от списанието:
– Колко километра беше сърф трипът до Гърция, за който ми разказа?
– Ми… Около 2000.
– Супер. Имаме кола за тест драйв, с гориво за 2000 км. Има ли прогноза?
– Имаше вчера, почва да утихва. След три дни се задава нещо леко.
– Действаме. Взимайте сърфове, колелета, лонгове, каквото се сетите. Кои тръгвате?

Събрахме се отбор от страшни ентусиасти: Бубето – сърфистката. Тя вече е карала на спотовете и се явява най-опитната в нашия екип. Занимава се със скайдайв, катерене и лонгборд, зимата кара, а освен това снима и изглежда прекрасно. Вторият член на екипа е Моника, която също изглежда прекрасно и кара лонгборд, SUP и колело, катери, а обича и да снима. Нико е третият елемент – той се занимава активно с лонгборд, скимборд, планинско колоездене, сноуборд и мотори, плюс това е съдържател на приют за малки котета. Марто Раднев е следващото попълнение, като доказан екстремист и фотограф, а също и като лице на лонгборда в България. Нашето скромно отборче е завършено от мен – Роко, основно като сърф мечтател, но и като виден столичен лонгбордист и страстен почитател на всякакви екстремни спортове.

Концепцията е ясна. Имаме новия Нисан Навара за около 2000 км тест драйв. Дестинацията е Западна Гърция, идеята е сърф трип до спотовете под Игуменица, ама понеже времето ни притиска и не сме сигурни в прогнозата, наблъскваме колата с всякакви играчки. В бързината награбихме един SUP от Вasecamp, два сърфа, три скимборда, шест лонгборда, един баланс борд, едно колело, четири палатки от Стената, пет шалтета, три хамака, два стола, три комплекта предпазна екипировка, пет каски, три неопрена, пет броя личен багаж, пет дъждобрана и едно гребло. И да не хванем прогнозата, две неща бяха сигурни – ще се забавляваме на макс и ще успеем да видим залеза в морето.

След кратък логистичен ад по товаренето, ми се ще да бяхме взели Гълъбин Боевски с нас. Не заради проверките по границата. Просто голямо мъкнене. Някак успяваме да компресираме целия багаж и тръгваме щастливи, безгрижни и усмихнати. Пътуваме. Отиваме някъде около Парга. Прогнозата е свършила, преди да е почнала и вече не бързаме. Зареждаме два литра люта ракия от Струмяни и продължаваме напред. На границата гледаме като неблизвали от компота, след нея настроението рязко се покачва. Усещането, че отиваме на ново място, почва да ни завладява. Всичко е някак различно. Всичко е чисто и подредено, всичко си е някак на мястото. От изоставените постройки леко лъха духът на гръцката криза. Ние слушаме музика, радваме се на пейзажа, минаваме покрай Солун транзит, по пътя към Игуменица. За спирка си харесваме градче с китното име Козани. Едно, че за почивка и запасяване с храна и напитки, пък и да го видим за бомбене с лонговете как е. Ми греда се оказа положението.

Гръцката атмосфера – бла, бла. Американски бази и изоставени магазини. Запасихме се с узо, бири и гирос и изчезнахме. Вече беше ясно, че ще пристигнем по тъмно и е възможно нищо да не работи. Слязохме от магистралата в посока Параминтия, абе като парантия, само че с „м”. Прекият път за Парга. Харесахме наклона за бомбинг, сложихме отметка за на връщане и продължихме към морето. Пътят се изнизва неусетно и към полунощ изпадаме в Парга. След кратка дискусия за и против къмпинг, отваряме бутилка узо директно на плажа. На сърф спота. Радваме се на вълните, на гледката, на звездите, на вселената. Взимаме чувалите и си лягаме на шезлонгите на плажа. Май се опитва да вали. Всички заспиват щастливи.

На сутринта правим разходка до крепостта над града. Гледката е вдъхновяваща. Парга ни изненадва със своята красота. Много цветове, много цветя, лимони, портокали и палми, малки къщурки, построени сякаш една върху друга по стръмните склонове. В морето – острови и скали. Дори на един от островите има църква. На слизане намираме хотелче, в което решаваме, че ще се върнем за вечерта. Има wi-fi, условия за разтоварване на екипировката и паркинг. После се изстрелваме рязко към Амоудия – известен сърф спот. Градчето се намира на около 20 км от Парга. Има нещо като изоставен къмпинг на самия плаж. Голям. Като изоставена “Градина”.

Мястото е пълно с големи маслинови дървета. Става за къмпингуване, има и къде да се опъват хамаци. Времето сякаш е спряло на това място. Спираме на самия спот и пръсваме катуна. Мръсна газ към морето и.. Вввв-оо-дд-аа-тт-аа ееее ст-ууу-ддее-нааа. Ттт-р-яя-ббб-ввв-ааа-тт ннн-ео-ппп-ррр-ее-нн-иии. Малко задна, без неопрени не играем. Та нахлузваме ги и се сцепваме. Аз и Бубето мъчим някаква вълничка, Марто прави първи стъпки в скимборда, Мони се забавлява със SUP-а, а Нико отива с колелото за риба. Вадят се хамаците. Идва гръцки дядо и ни кани за обяд в таверната си. Черпим го с ракия. Киха, кашля не и му се вярва. И на нас също, по-корав изглеждаше. Отиваме да хапнем при него. Разбрахме какъв е гръцкият еквивалент на домат, сирене и хляб. Или на лека, натурална закуска. Дядото ни сервира домашно маринована сардина с домашен хляб, домат и дзадзики. Облизахме си пръстите, а Марто умря от смях на дзадзикито. Положението вече е тотал дзадзики, а ние сме Дзадзики Крю.

След доста активен ден се трупираме на плажа. Имаме и нов приятел – местното бездомно куче. Искаме да го вземем с нас, но ако го махнем от това място, май няма да му направим услуга. Денят започва да изчезва. Връщаме се в Парга. По пътя Нико и Марто вадят дъските и се състезават с тировете по главния път. Залезът е зад облаци, още не сме го видели, но взимаме много яки гледки отвсякъде. Настаняваме се в хотела, разтоварваме всичко като малки гълъбинчета и се радваме на душове, легла и wi-fi. После бомбим малко с лонговете. Всички много ни се радват и вече ни познават. Хапваме в малко ресторантче на центъра, черпят ни с нещо като гръцка ракия. Нико харесва малки котета за приюта, ние му се смеем. Следва разходка в нощна Парга. Огромни пасажи с риба сноват около лодките на кея. Неземна красота и едно силно средиземноморско излъчване. А крепостта над града напомня, че хората се радват на това място от хилядолетия.

Ставаме по гръцки лежерно, нет, кафета, закуски от пекарната. Леко заглавяне със SUP-a по тесните проходи между къщите. Взимаме нова гума за колелото. Байк магазинът е на 150 м над училището. Планът е да продължим на юг. Подминаваме Амоудия, която остава резервен вариант за нощувка и се озоваваме в Лоуца. Спираме пред крайбрежно заведение да хапнем и се оказва, че собственикът е завършил в Пловдив. Голям пичага с готино семейство. Заведението се казва Jannis. Докато децата му облепят момичетата с временни татуировки, го питаме за разни забележителности. Той ни вади конспекти. Ние си харесваме река с рафтове. Оказва се на 30-ина километра от нас. Получаваме инструкции и тръгваме.

Малко мисия е да я намерим и само доброто старо питане ни спасява. От човек на човек и от дума на дума разбираме и значението на името на мястото, където отиваме – изворите на Ахерон. Т.е. отиваме на изворите на реката. Стигнахме, а реката е толкова красива, че направо ни спря токът. Има уникален, искрящо син цвят. Масивни карстови скали оформят ждрелото, а самите извори бълват огромни количества вода директно от земята. Всичко е обградено от вековни маслини и кленове. Наоколо има рафтове и коне. Иначе река Ахерон е една от петте подземни реки в гръцката митология. Ахерон е син на Хелиос и Геа. В “Ад” на Данте река Ахерон формира границата на ада. Харон прекарва душите през тази река, а тези, които са били неутрални в живота, стоят на брега. Е, ние съвсем не стояхме неутрални на брега. Тръгнахме по пътеката край реката. Пътеката спира, ние – не. Дрехите на точка и нагоре в самата река. Ходенето в реката бос и по гащи е бавно и болезнено, но след всеки завой следва нова гледка. Въпреки предупредителните надписи за чупливи скали, над реката има приятни боулдър спотчета и веднага ги налазваме. Водата е ледена, но не можем да минем без бомбинг. Харесваме си вир и се радваме като малки деца.

Намираме си и дръвче със странен цитрусов плод – микс между кайсия и джанка. Доста вкусен, после разбрахме, че става за ядене. Казва се несполо. Тръгнахме си от това райско, т.е. адски красиво място, преизпълнени с енергия. Бяхме получили нещо толкова хубаво, толкова неочаквано… В колата витаеше усещането за предопределеност, а ние нямахме търпение да разберем какво ни очаква оттук нататък. Продължихме на юг. Слънцето пак се кашира зад някакви облаци на хоризонта, а ние пристигаме в Митикас. Малко градче, на един нос над морето, на около 6 км от Превеца. Хапваме гироси, за момичетата вегетариански, зареждаме с провизии и се връщаме до едно барче на около 5 км, което харесахме по пътя. Барчето беше с подчертано раста излъчване, имаше опънати палатки, готин плаж и мрежа за волейбол. Абе нашето място. Отиваме и барът взел, че затворил, но това изобщо не ни попречи културно да се установим на него. Опъваме палатките, малко музичка и узо и всички си лягаме… или почти всички. Ако си забравите кейса на камерата, не се връщайте да го търсите, без да сте сигурни в горивото, с което разполагате. Бензиностанциите не са денонощни и рискувате да нощувате на някоя от тях. А отварянето – но тайм, както казват гърците.

Ставане на плажа. Въпреки че имаме разрешението на хората от бара и зоната е частна, цялата работа е леко на ръба на закона и за да няма проблем с полицията, прибираме палатките за през деня. Решаваме, че ще останем още един ден тук. Времето е прекрасно, има жесток разлив за ским. Всичко е с нас. Просто вече се усеща умората от постоянното препускане и искаме да се порадваме на спокойствието на това райско място. Пием кафета и бири на бара. Вадим баланс борда. Всички му се кефят. Момичетата събират погледите. Ми да, българките са най-готините.

Вадим играчките – скимовете, падъл борда и маските. Играем, докато имаме сили и се отдаваме на блажен релакс. С Марто с мъка установяваме, че цената на коктейл „хвърчило”, т.е. ром с фрапе, е доста солена и си измисляме коктейл „титаник” – ракия, узо и бира. В главните роли Марто Ди Каприо и Леонардо Роси. Запознаваме се със симпатична група гръцки студенти от Атина, които къмпингуват до нас. Става весело лафче и уговаряме мач България – Гърция на плажен волейбол. Нашият отбор е по-готин, играе по-добре, но гърците някак без отиграване успяват да ни пречупят и записваме атрактивна загуба с 2-0. Марто Ди Каприо остава да ги бори на дринк компетишъна и допринася значително за подобряването на българо-гръцките мастико-ракиени отношения.

Привечер отиваме още на юг. Разглеждаме плажовете по крайбрежието и търсим Рифа на Акулите. Според рибарите точно тук са местата, на които се навъртат акули. Изгубваме се в някаква джунгла. Добре, че пикапът минава навсякъде. В джунглата си намираме портокалови дръвчета и момичетата берат направо от каросерията. После си харесваме спот и правим импровизирана лонгборд сесия. Бубето и Мони ни теглят с колата, а ние квичим от кеф. Взимаме провизии и бързаме да се приберем на бара, за да хванем залеза. По всичко личи, че този ден ще успеем.

След толкова чакане – най-накрая залез в морето. Най-баналната гледка, но като не си я виждал на живо, те оставя без дъх. Опъваме палатките на фона на залязващото слънце и изпращаме нашите гръцки приятели с радостни викове ямас /наздраве/, маляка /ч……я/, дзадзики /нещо като гъст таратор с много чесън/, евхаристо /благодаря/ и тем подобни. Настаняваме се в сепаретата на бара, пускаме си музичка и се унасяме в разговори и планове за оставащото време. Правим план да слезем до Превеца на разходка и после да разцепим малко ДХ лонгборд някъде. Вече сме си харесали трасе в Лойца.

На сутринта слизаме до Превеца. Отново яко средиземноморско, доста по-равно от Парга. Витае рибарска атмосфера. Всички яхахме по един лонгборд и правим панорамна разходка по крайбрежните алеи. По пътя се отбиваме до огромна антична крепост. Няколко снимки за спомен и отпрашваме към Лоуца. Сядаме отново в заведението Янис, за да заредим техниката. Използваме времето за допълнителна инспекция на местността. Докато се дърпаме с джипката наляво-надясно, установяваме, че асфалтът е доста грапав, но супер, супер хлъзгав. Слайдовете влизат във всички посоки, а само мисълта за предстоящото ДХ пускане кара корема ми да пулсира. Пътят, който бяхме харесали, слиза от главния път до плажа директно. Наклонът е свиреп. Девизът на пускането се очертава „кръв и уретан”.

Качваме се горе, навличаме протекцията, правим дзадзики денс за късмет, поздравяваме се, докато сме още цели, и потегляме. Спотът доста ни озори, но имаше от всичко. Високи скорости, зверски слайдове и зрелищни пребивки. Изводът е, че никой от нас не се беше сблъсквал с подобни условия за каране, а каране точно в такива условия те изгражда като карач. След първото спускане нещата влизат под контрол и успяваме да се порадваме пълноценно на наклона. Приключваме на фона на залеза щастливи и превъзбудени. Екипировката е поела ударите и всички сме здрави. Вечерта отново отиваме в нашето хотелче в Парга. С багажа вече сме се ошлайфали и действаме като ансамбъла на Нешка Робева. Бързи душове и разходка с лонговете в нощна Парга. Накрая пак се озоваваме на кея, където местни младежи си правят импровизирана сесия гръцки фрийстайл хип-хоп. Ние им се кефим и ги слушаме уморени. Това е последният подарък за нас в този ден, който е и последният от нашето пътуване.

Когато дойдохме, си мислехме, че навсякъде на юг ще е като в Парга, но се оказа, че това място е единствено по рода си. Успя да завладее мислите и сърцата ни. А за разходката със SUP-а на сутринта, на фона на сгушените къщурки, пред гордите крепости, накацали по величествените хълмове, на фона на скали и малки островчета, мога да кажа, че е едно от тези усещания, които си струва да се помнят цял живот.

Натоварваме оборудването за последен път и тръгваме към вкъщи. Шест денонощия се бяха изнизали като миг. По пътя до границата не говорим много. Всеки изживява трипа по свой различен начин. След границата се живнахме и вече си припомняме веселите изживявания, които бяхме събрали по време на това невероятно пътуване. Нямахме време за скука. Навсякъде хората бяха любезни и усмихнати. Фактът, че бяхме там извън сезона, ни даде възможност да успеем да се докоснем до живота на хората, успяхме да усетим местната култура. Големите вълни ги нямаше, но пък видяхме залеза. Видяхме и истинското лице на Гърция.

Пълната статия за приключенията на Дзадзики Крю по гръцкото крайбрежие е в брой ЛЯТО 2016 на Списанието. Ако сте го пропуснали, от тук може да го поръчате на преференциална цена. А за по-сигурно, най-добре се абонирайте.