Пътуването на Лора Василева започва случайно и неочаквано дори за самата нея. А пет години по-късно пътят й е преминал през 4 континента, отвел я е до невероятни места и я е срещнал с незабравими хора. Научил я е, че красиви места има много, но изживяванията винаги са уникални – а най-ценното е те да бъдат споделени. Във физическата или виртуалната реалност, чрез думи или образи, или под формата на съвет и напътствие към сходни пътешественически души. И че колкото и голям да е света, си струва да се върнеш там, където е сърцето, защото винаги има какво още да видиш и изживееш.
В колко държави си била? Броиш ли ги?
Около 45-50. В началото ги броях, след това разбрах, че не е важно колко държави си обиколил, а дали си успял да почувстваш мястото и хората. Започнах да пътувам все по-бавно и да се връщам отново и отново в същите страни, които са ме привлекли. Има държави, които цял един живот няма да ти стигне да опознаеш и винаги има с какво да те изненадат. Мисля, че България е една от тях.
Кога започна да пътуваш? Какво те подтикна?
Пътуването ме е привличало още от малка. Винаги бях жадна за непознати места и нови приключения. Много пъти съм си казвала, че мечтата ми е да обиколя света, докато един ден просто реших да го направя. Вдъхнови ме Евгени, когото качихме на стоп (беше пролетта на 2010 г.) около Бургас с голяма раница и ни каза, че е тръгнал към Южна Африка на стоп. Сърцето ми веднага подскочи и ми се прииска да го последвам. Казах си „защо не?”. След 2 месеца вече бяхме заедно на път към дивата Африка със съвсем малко пари и много оптимизъм.
Има ли място, на което си искала да заживееш?
Да, имало е места, на които си казвам – тук бих останала. Колкото и дълго да пътувам обаче, накрая винаги се връщам по родните земи. Усещам много силна връзката ми с тях и засега не ми се иска да заживея другаде.
Няма как да не те попитам и кое е любимото ти място, както и това, за което не искаш да чуеш вече.
Страната, в която винаги се връщам и се надявам скоро да посетя отново е Индия. Всяко пътуване до Индия ме променя по някакъв начин. За мен интересното и запомнящото се в едно място са хората и личните преживявания, не толкова природните и културни забележителности. Природата е красива навсякъде, планините са величествени, моретата са безкрайни. Хората са тези, които правят едно място различно, те придават характера и усещането на страната. Няма място, на което не бих се върнала. Ако съм имала неприятни преживявания някъде, сигурна съм, че другия път ще бъде различно. Всяко изживяване на дадено място е индивидуално и уникално и не може да бъде повторено. Затова понякога обичам да се връщам на същите места и да изживявам нови изненади.
Как пътуваш обикновено? Стопираш ли?
В началото с Евгени пътувахме само на стоп. Имахме идеята да обиколим света изцяло на стоп, без самолети. Прекосихме към 25 държави в Европа и Африка по този начин, докато визовите проблеми в Африка не ни принудиха да вземем самолет. В хода на пътуването обаче и ние, и идеите ни се променяха. За нас вече не беше толкова важен начинът на придвижване, нито пък искахме да се обвързваме с цели и принципи. Колкото повече пътувахме, толкова по-гъвкави и приемащи ставахме.
А сама или с приятел предпочиташ да бъдеш?
След година и половина на пътя с Евгени, за пръв път реших да пътувам сама и оттогава почти винаги тръгвам сама на път. Усещането е доста различно и лично. Пълната свобода да тръгнеш накъдето поискаш, когато поискаш, да вземаш спонтанни решения, да следваш сърцето си, без да има нужда да обясняваш защо. Разбира се, винаги се намират приятели по пътя и рядко си съвсем сам. Пътуването с приятел също си има своите предимства – споделеното щастие, психическата и физическа подкрепа. Хубаво е да се опитат и двете.
Как обичаш да се случват нещата – всичко да бъде по план или да се оставиш на спонтанността?
Има една прочута поговорка: „Животът е това, което се случва, докато ние си правим планове.” Затова и в пътуването, и в живота избягвам да се обвързвам с планове. Понякога имам някаква представа къде искам да отида, но съм готова във всеки един момент да се откажа от плана, ако се появи по-добра възможност или други обстоятелства. Опитвам се да следвам вътрешния си глас и да бъда спонтанна във всичко, което правя. Ясно е, че не можем да плануваме живота си, но пък можем да се радваме на изненадите, които той ни поднася. И това е най-интересното в тази игра.
Имаш блог, в който споделяш разкази от приключенията си. Какво най-силно искаш да предадеш на хората чрез “Sharing is everything”?
Това, което най-много липсва на хората, които никога не са пътували, според мен е приемането на различията. Има различни хора, различни храни, различно облекло, различни къщи, различни начини за правене на нещата, различни вярвания и философии и именно в това е красотата на този свят. Ако се научим да се радваме на различията, вместо да ги осъждаме и да се опитваме да ги променим, ще има по-малко войни, по-малко караници в семейството и в обществото. Колкото по-малко етикети слагаме на хората и нещата, толкова по-лесно ще съжителстваме заедно. Често обичаме да казваме – индийците са такива, африканците са такива, българите са такива. Или – това трябва да се направи така, ценностите трябва да са такива, правилата трябва да са такива… Всичко това е ограничаващо мислене. Нека оставим хората да бъдат различни, да имат различно мнение, да вярват в различни идеи, колкото и погрешни да ни се струват в момента. Какво лошо има в това? Всичко и без това се променя постоянно.
Освен да разказваш в блога си, правиш и добри снимки от пътуванията си. Планираш ли изложби? Къде и как можем да видим снимките ти?
Последно събрах една сборна изложба „Споделянето е всичко” с най-любимите ми снимки от Африка, Азия и Южна Америка, която обиколи летните фестивали в България. Снимките в момента не са изложени, но могат да бъдат разгледани и закупени чрез блога. Всеки може да ми пише с всякакви въпроси относно пътуването и страните, в които съм била.
Имаш ли вече идея за следващото пътуване? Намислила ли си накъде и кога?
Както споменах, сърцето ме дърпа отново към мама Индия… но дали ще се случи само времето ще покаже.
Интервюто с Лора Василева е част от брой ЗИМА 2015 на Списанието. Ако сте го пропуснали, свържете се с нас и ще го получите на преференциална цена. А за по-лесно – най-добре се абонирайте.
