Първият български седемхилядник

Един от шестимата българи, участвали в експедицията, е доц. Сандю Бешев, който именно разказва историята на голямото постижение.

ПРЕДИ 50 ГОДИНИ БЪЛГАРСКИТЕ АЛПИНИСТИ СТЪПИХА НА ПЪРВИЯ СИ СЕДЕМХИЛЯДНИК

13 август 1967 г. стана паметен ден за българските алпинисти. На тази дата шест души – Аврам Аврамов, Ангел Петров, Георги Атанасов /ръководител/, Евгени Христов, Енчо Петков и пишещия тези редове Сандю Бешев за първи път развяха родния трибагреник на заветните 7134 метра. Изкачен бе пик Ленин (днес Авицена).

В края на 50-те години алпинистите ни бяха постигнали значителни успехи в нашите планини. По върховете на Рила, Пирин и Стара планина бяха преминати почти всички логични маршрути. Заговори се за „таван” в развитието на нашия алпинизъм и съвсем естествено дойде ред и на задграничните ни прояви. Пти Дрю и Чима Гранде в Алпите, Безенгийската стена в Кавказ бяха онези жалони, които дадоха „визи” на нашите алпинисти и към върховете, извисили снаги над 7-ге хиляди метра. И такава възможност не закъсня.

По случай 50-годишнината от наричаната тогава Великата октомврийска социалистическа революция през лятото на 1967 г. Федерацията по алпинизъм на СССР организира голяма международна алпиниада в Памир с цел изкачването на пик Ленин. За участие в алпиниадата, освен представителите на 15-те съветски републики, съветските алпинисти бяха поканили и по 6 алпинисти от бившите социалистически страни, както и по 4-ма души от Компартиите на Австрия и Италия.

Изминали са вече 50 години, но аз все още помня всичко в най-големи подробности. За да се аклиматизираме по-пълноценно, съветската страна ни бе подсигурила 20-дневен лагер в Кавказ. Нашият алпинизъм бе вече възмъжал. До вчера Елбрус и Казбек бяха наша съкровена цел , мерило за спортното ни майсторство. Днес ние поемаме към тях като към тренировъчни обекти. Основната ни цел бе вече далеч по-висока – преодоляване на заветните 7000 метра.

Вижте: 1967: България влиза в семейството на седемхилядниците

Елбрус /5642 м/ и Казбек /5047 м/ затвърдиха нашето мнение, че можем още, но колко? До 6000, до 7000 или над 7000 м, колкото бе нашата цел – 7134 м? Първата ни среща с гигантите на Памир направихме задочно. Прелитайки над приоблачните върхове с болка в очите се взирахме в хаоса от стръмни, остри и високи върхове, търсейки онзи, който дни и нощи не ни даваше покой. Посочиха ни го от илюминатора и това още повече засили интереса ни към него – връх Ленин. След няколко дни поляната Ачик-таш /3750 м/ стана наш втори дом. Сред безброй еделвайси, на които почти никой не обръща внимание, израснаха много палатки. Своя „българска” територия за четири палатки заехме и ние. Издигнаха се флаговете на всички държави, участващи в алпиниадата, както и на 15-те съюзни републики. От тук щяхме да поемаме нагоре за изграждането на междинните си лагери. Тук трябваше да се връщаме след аклиматизационните изкачвания, за да набираме отново сили за следващите излизания и накрая за финалния щурм.

В три последователни излизания бяхме подготвили междинните си лагери – на 4200 м, на 5200 м и на 6200 м. След последното ни завръщане в базата бяхме приятно изненадани. Писма, писма от България, от нашите близки и от приятели. Дойде и радостна вест от Алпите. Многообещаващите ни алпинисти Христо Проданов и Атанас Кованджиев бяха изкачили Пти Дрю по пътя на Бонати и страхотната стена на Гранд Жорас по реброто „Валкер”. Мили, сърдечни и задължаващи новини. Ще успеем ли и ние? Ще оправдаем ли огромното доверие, което ни дадоха тези, които преди два месеца ни изпратиха на гарата в София? Почиваме, разхождаме се, но погледите ни са все там, горе където на 7134-те метра всеки ден облачетата кръжат и подгонени от вятъра отминават, за да отстъпят място на следващите. на следващите. Дали времето ще бъде с нас?

„100 години – ни уверява Аврам – че времето в района през август е хубаво” Иска ни се да е прав. Бил го прочел в няколко сводки още от България, но го пазел в тайна, за да ни изненада преди решителния щурм към върха. Повярвахме му и си легнахме спокойно на 9 август в палатките.

10 август! Започва нашият голям ден. Ставаме рано. Още е тъмно, когато напускаме лагера.”Българската „ територия за няколко дни ще бъде празна. Бавно гаснат звездите. Вървим мълчаливо и бързо преминаваме Лукова поляна, Превала на пътешествениците, езика на ледника и още към 10 часа сме на лагер 4200 м. Времето е отлично, а темпото превъзходно. Чустваме се добре. Малка почивка и продължаваме нагоре. Същия ден продължаваме до 5200 м, където нощуваме „комфортно”. Освен нашите палатки тук са още няколко. Мястото е тихо и спокойно. За сметка на това лагерът ни на 6200 ни посреща негостоприемно – счупени рейки, съборени и затрупани със сняг палатки. Силният вятър и снеговалежа бяха свършили своето. С мъка привеждаме всичко в ред. Настаняваме се на „топло”. Говорим за много и различни неща, но мислим само за едно за следващите два дни, за доверието, което трябва да оправдаем пред българските алпинисти и пред всички почитатели на алпинизма в България.

До тук, като че ли не се съмнявахме в щастливия край на нашата задача. Но, нагоре е малко по-иначе. Вече нямаме моралната подкрепа на другите групи – само на нашата група е разрешено да премине по маршрут, малко по-различен от този на останалите алпинисти. От около 6200 м ние ще преминем право нагоре, през „Метлата” и вече сме сами.

Вижте: Разкриването на една тайна: кой и кога изкачва за пръв път връх Ленин?

Ръководителят ни – Георги Атанасов, внезапно заболява и въпреки намесата на сръбския лекар болестта продължава да се развива. Колко и докъде ще издържи? По здравословни причини и аз не бях участвал във второто аклиматизационно изкачване до 6200 м, пропускайки тази важна височина. Все още не чувствам този пропуск, но го очаквам след всяка крачка, след всеки метър.

Бавно поемаме нагоре. Без предварителни уговорки се оформяме в три двойки. Енчо и Ангел вървят напред, Аврам и аз – след тях, а Джиджи и Жени след нас. Надвечер достигаме лагера на 6800 м. Движили сме се 13 часа, а сме изминали само 600 м разлика във височина. Тук някъде трябваше да бъде палатката ни, оставена от Володя Кавуненко.

Продължителното търсене, дори и в отличната видимост, която имаме не дава резултат. Напразни усилия. Бурята ни е изиграла лоша шега. Копаем дупка в твърдия лед. На 6800 м се оказваме на открито. След близо 2-часови усилия има къде да скрием по-голяма част от телата си. За Енчо така и не остана място. Той легна на „входа”. Джджи така и не успява да достигне до нас, а Евгени го изчаква и това засилва тревогата ни. Чрез Ангел, който слиза при тях, установяваме връзка „на живо” и получаваме нареждане независимо от неговото състояние, в уречения ден и час да тръгваме към върха.

13 август – решителен щурм! Вече сме на ръба, по който отново се съединяваме с основния маршрут. Нагоре, пред нас и след нас се движат много алпинисти. Вървим и почиваме. Почиваме и вървим. Ето последното препятствие – „запетаята”. За нея сме чели толкова много, че всичко ни е ясно. Струва ми се, че вчера съм бил тук. На това място организаторите са фиксирали въже – малка опора, която възвръща силите, дава нови надежди за успех. Още малко. Вървя наведен и изведнъж виждам много хора, бюстът на Ленин, знамена, знамена… И нашето е там. Енчо вече е успял да го закрепи. Знаете ли колко сили дават тези три цвята – бяло, зелено и червено? Попадам в прегръдките на някого. Тук всички се прегръщат – наши и чужди /ако въобще може да говорим за чужди/, познати и непознати. Никой българин преди нас не е изнасял родния трицвет на такава височина – ние сме първите. Българи стъпват на 7134 метра! Доверието е изпълнено. Мечтата е осъществена. Победа! Струва ми се, че друга дума тук няма по-подходяща, защото българските алпинисти, чрез нас достигат своя първи седемхилядник.

Наслаждаваме се на панорамата, а тя от 7134 м е прекрасна. Наоколо се виждат много дълбоки долини, в които се вият вечни ледници, много върхове, един от друг по-остри, по-високи, към които в следващите години ще отправим поглед, ще търсим нови победи.

Добре знаем, че историята на световния алпинизъм е пълна с примери, в които се подценява момента на завръщането и поради това слизаме внимателно. Малко под върха, на „запетаята”, срещаме Джиджи и Жени. Превъзмогнал силните болки, събрал цялата воля, която има, Георги Атанасов тръгва нагоре. Останал му верен докрай, до него отново е Евгени.

Вече не се съмняваме, че и шестимата българи в този ден ще достигнат върха. Когато наближаваме нашата „пещерата” на 6800 м, забелязваме на върха две червени точки. Нашите другари са достигнали заветната си цел. Браво момчета!

След два дни сме в базовия лагер. Почиваме, събираме сили за обратния път към родината. Двадесет и първи август е ден на равносметка, а тя е изумителна – в дните на голямата международна алпиниада на пик Ленин /Авицена/са се изкачили 301 алпинисти от Австрия, България, ГДР, Италия, Полша, Унгария, Чехословакия, Югославия, на 15-те съюзни републики и 8 спортни организации на СССР. В този ден всички, които стъпиха успешно на 7134 метра бяха наградени със специален сребърен медал „Пик Ленин”. Шест от тези скъпи реликви украсиха гърдите и на българските алпинисти – Аврам Аврамов /№ 567/, Георги Атанасов /№568/, Сандю Бешев /№569/, Ангел Петров /№570/, Енчо Петков /№571/ и Евгени Христов /№ 572/, подредени по азбучен ред на фамилните имена.

На 13 август тази година Аврам Аврамов, Георги Атанасов, Сандю Бешев и Ангел Петров отново ще се срещнем в София. След 50 години навярно ще има какво да си припомним. Ще отворим албумите и дълго ще коментираме, колко млади, силни и красиви сме били. Няма да присъстват Енчо Петков и Евгени Христов, които вече се преселиха в отвъдното. Ще дойдат техните наследници, защото на първия български седемхилядник бяхме шестима.

Събитията от юли и август 1967 година припомни доц. Сандю Бешев.