На 5 август 1954 г. по време на един от традиционните си тренировъчни лагери на Пирин, армейските алпинисти започват изкачването на Северната стена на вр. Вихрен. По предварително приет работен план, в този ден по стената тръгват две двойки – Тодор Игнатиев – Петър Москов /първа свръзка/ и Валентин Филипченко – Аспарух Атанасов /втора свръзка/.
Обект на тяхното изкачване е тур „Триъгълника”, намиращ се в централната част на огромната, както по височина /450 м/, така и по ширина /около 350 м/ северна стена. Маршрутът е от най-висока категория на трудност, за тази стена /IV Б/. Предвидено е първата свръзка да катери при смяна на водачеството, или, както в алпинизма е прието – смяната да се прави на всяко следващо въже, а тук те са 15. Това обаче може да става само тогава, когато двамата партньори са в равностойно спортно-техническо отношение. Тъй като при втората свръзка няма такава равностойна подготовка, водачеството е поверено само на Филипченко.
Първото изкачване на върха по този маршрут е осъществено също от армейски алпинисти – Енчо Петков, Георги Василев /Геш/ и Асен Бекярски и то, само година по-рано /14 август 1953 г./.
При добри атмосферни условия, изкачването върви нормално. Когато обаче водачът на първата свръзка, в случая Петър Москов, преодолява най-трудната част от маршрута – характерна скална камина и излезнал също на характерна площадка, се случва непоправимото. По неизяснени точно причини, втората свръзка Филипченко-Атанасов пада от 450-метровата пропаст, до основата на стената и загива. Вторият алпинист на първата свръзка, в случая Тодор Игнатиев, е ударен от падащ камък и загива, увиснал на въжето между него и водача, в случая Петър Москов.
Трагедията е голяма и нейният отзвук продължава дълго време, тъй като бащата на загиналия Тодор /Тотко/ Игнатиев – Ганчо Игнатиев, който е голяма фигура в ранното ни алпийско движение, обвинява водача на свръзката Петър Москов в предумишлено убийство. Обясненията на единствено останалия жив от четиримата Петър Москов не се приемат за правдоподобни и той съкрушен от загубата на тримата си приятели и най-вече от упреците към него, напуска клуба на армейските алпинисти. Дори временно се отдръпва от активна алпийска дейност.
Едва през 1961 г. Москов отново се включва в алпинизма, но вече в дейността на студентския алпийски клуб „Академик”, където до 1967 г. е и нещатен треньор в клуба. Това е и един от най-активните периоди на студентите, които по време на взаимната размяна на групи от софийските и женевски студенти, през месец август на 1965 г. осъществяват две трудни изкачвания на много популярните върхове в Алпите – вр. Матерхорн /4471 м/ и Егюѝй дю Мидѝ. Изкачването им на Матерхорн на 7 август 1965 г. е първо българско.
Вижте още: Първото българско зимно изкачване на Матерхорн
А ето и част от спомените на майстора на спорта и треньор на армейските алпинисти Енчо Петков за това трагично събитие през лятото на 1954 година, което предавам почти по памет. „Към 13 часа излезнахме от хижата. Надявахме се, че другарите ни вече се връщат. Нещо обаче не ни бе комфортно. Нямахме апетит. Оставаха само 15 минути от контролното им време за завръщане в хижата. Неспокойствието ни нарастваше с всяка минута. И ето, че в този момент дочухме тревожни викове за помощ. Познахме гласа на Петър Москов. Ужас ни скова за миг. Но ние действахме светкавично. Снаряженията са само метнати на гърбовете ни, готови в случай веднага да влезнат в употреба. Уведомихме хижата за случилото се и тичахме нагоре. Срещаме Петър. Гласът му е задъхан:
„Валентин и Пури паднаха по стената. Тотко е ударен от падащ камък и виси на въжето в Камината. Вероятно е още жив”. Неговите думи парнаха в сърцата ни и седмината затичахме към Казана. О, мили приятели, само в очите ви да има малка искрица на живот, ще ви спасим. Скачаме по морените към основата на стената. Скоро върху белия сняг различавам Валентин, похлупен по очи. Недалеч от него и Пури. Между тях здраво въже, по средата на което два карабинера и два клина-значи клиновете не са издържали. Над казана се носеха зловещите крясъци на планински гарги. От този миг намразих тези планински птици, които дотогава обичах. А горе на страховитата стена висеше моят най-добър приятел. И аз, като че ли чух неговия зов за помощ. Затичах нагоре по Кулоара. Там в края на Камината видях другата група, която идваше от върха. На площадката забих 5 железни клина, пуснах 60-метровото въже. На 15-ина метра видях окървавеното лице на моя приятел. Тотко бе споделил участта на своите другари.“
Така на 5 август 1954 г. там горе в усоите на гигантската стена трагично загинаха трима от най-добрите алпинисти на народната армия – старши лейтенант Тодор Игнатиев, младши сержант Валентин Филипченко и редник Аспарух Атанасов. Три години по-късно на прекрасна полянка, най-прекрасната в цялата Бъндеришка долина, под величествените мури е изградена братска могила с паметник, на който е написано: ”На смелите армейски алпинисти, на гордите планински орли – многократни покорители на непристъпните върхове на Пирина, загинали при изпълнение на служебния си дълг – от алпинистите на българската народна армия”.
Вижте още: Никола Миронски – фотографът на българските планини
А камината, в която Тодор Игнатиев /Тотко/ загива, остава в историята като „Тотковата камина”.
За първата голяма трагедия, в ранния период на българския алпинизъм, ви припомни доц. Сандю Бешев.
