Бачо Колю или Миронеца – така го наричаха не само неговите приятели, но и туристите и алпинистите, които са имали щастието да кръстосват българските планини или да катерят техните върхове в неговата компания. Някои го наричат алпинистът-фотограф, други отдават предпочитанията си на фотографът-алпинист.
Аз лично бих прибавил още две определения, като към алпинизма и фотографията прибавя рисуването /скицирането/ и скулптурата. Ако някои от читателите възразят по тези две мои добавки, мисля, че от първото ще се откажат, още когато прочетат следващите редове и видят неговите скици.
Що се отнася до второто, нека отидат до град Сандански. Да се поразходят из градския парк „Св. Врач“ и се спрат пред „Пиринеума” – релефната карта на Пирин. Аз стоях пред нея близо час, за да се възхищавам на ръцете, събрали тази голяма планина в размери 10 м х 10 м в дължина и ширина. Прекланях се пред детайлното познаване на тази наша прекрасна планина, която смятам, че точно той най-добре от всички ни я познава. Една творба, която с право е призната от двете най-компетентни институции у нас – Географския и Картографския институти, като най-точното творение на любимата ни планина.
Но нека започнем отначало, както си му е редът. Роден на 12 април 1902 г. в подножието на Витоша, в София, той още от 14-годишна възраст се включва в редовете на Юношеския туристически съюз /ЮТС/, който по това време развива много активна дейност. Та нали планината е над главата му и всяка сутрин през отворения прозорец Витоша „влиза” в спалнята му. В честите си изкачвания на Черни връх Никола се запознава и с други младежи, които имат малко по-високи изисквания към планинските си преходи.
Вижте още: Цанко Бангиев – една от легендите на българския алпинизъм
Постепенно в него се поражда и любовта към красотата, която му предлага планината. От 1920 г. започва да се занимава с фотография, като първият му фотоапарат, с който работи, е „Гьорц” 9 х 12. Общите фотографски интереси го сприятеляват с Александър Иванов, фоторепортер, с когото си сътрудничат много успешно и взаимно обогатяват тънкостите на фотографията. Първите си снимки от планината Колю предлага на списанията „Млад турист” и „Български турист”.
Запалва се по ските, като се записва към учредения ски клуб. Интересува се и от по-високи и трудни върхове, главно на Рила и Пирин. Когато на 19 ноември 1929 г. в София се учредява първата организация на алпинистите, той не попада в числото на 18-те учредители.
По това време алпийският клуб обаче развива много активна дейност. Всеки петъчен ден в клуба се изнасят лекции на различни теми – медицина, география, метеорология, фотография. Това му харесва и през 1931 г., когато БАК обявява прием на нови членове, той е един от 30-те кандидати. В клуба бързо да се сприятели с най-активните му членове, които освен на Витоша често правят трудни преходи и алпийски изкачвания в най-алпийската част на Рила – Мальовица.
Съчетал фотографията като професия и планината като хоби, Миронски бързо намира добри и верни приятели, между които са Александър Белковски и д-р Любен Телчаров, и двамата получили добра планинарска и алпийска закалка от продължителното си пребиваване във Франция.
Вижте още: Борислав Йорданов – едно закъсняло признание
Много активни планинари-алпинисти по това време са още Владимир Загоров, Ивайло Владигеров, Божидар Стоичков, Васил Радев, както и самоковците Иван Шехтов, Михаил Кръшняк, с които стават неразделни приятели.
По-скоро в групи по няколко души или по-рядко по двама или по трима, в края на 29-те години при летни условия те преминават всички върхове по веригата от Мальовица, до Попова шапка, като на някои от тях са дадени и днешните имена. Набрали достатъчен опит, в началото на 30-те години посочените алпинисти решават да преминат по горния маршрут и при зимни условия.
При всички тези прояви Миронеца е най-редовен участник, което му помага да набере значителен опит и с различни партньори да осъществи няколко първи зимни ски преходи най-вече в Пирин. Така неговото име фигурира в списъците на тези, които са осъществили първите зимни изкачвания на върховете Газей, Полежан, Безбог, както и силно пресечения ръб на Стражите.
Паметно обаче остава в историята на българския алпинизъм първото зимно преминаване на Карстовото било на Пирин от Разложки суходол през Каменитица, Баюви дупки, Бански суходол Кутела и Вихрен, познато ни като „Кончето”.
За това много сериозно намерение Миронски и Телчаров се готвят от няколко години. „Преминахме с Пината /алпийският прякор на д-р Телчаров/ по този маршрут няколко пъти, за да го опознаем добре, да си начертаем места, от които, ако се наложи, да слезем към Влахина долина” /Виж: Първото зимно преминаване на Кончето/.
И тъй като това е най-престижното му алпийско постижение, Бачо Колю му е отредил особено внимание в книгата си „Белите планини”. „Новината за нашия преход бързо се разнесе в Банско. Станахме център на внимание сред познати и непознати. Заваляха поздравления. Набързо някакво агне се оказа виновно за нещо и затова бе изпечено”.
Сред имената на алпинистите в първо зимно преминаване на ръба Мальовица, Еленин връх, Петлите, Орловец, Злия зъб, Купените също фигурира и името на Миронски. При това преминаване някои от горните върхове, както стана реч по-горе, все още нямат имена и не друг, а той, Миронеца, предлага на общото събрание на БПК /Българския планински клуб/, проведено в края на 1931 г., да бъдат дадени имена на 4 безименни върха. В Рила това са Злия зъб и Двуглав, а в Пирин – Котешкия чал и Възела, имена останали и до днес, а навярно ще си останат и за в бъдеще, тъй като са много добре приети и от следващите поколения.
Вече по-често срещан като Бачо Колю, нашият приятел става водач на първото групово цялостно преминаване по билото на Стара планина от Ком до Емине /1953 г./, и то за рекордно време от 26 дни. През 1948 г. Миронски е назначен като фотограф към Съюза на народната младеж, а 4 години по-късно той е удостоен и с високото звание художник-фотограф. Той вече е много известен фотограф и негови снимки се появяват в почти всички български ежедневници. От 1954 е член и на Съюза на българските журналисти.
Бай Колю броди по планините и снима всичко което му харесва. С Бачо Кольо срещите ми са били рядко, тъй като моите „пътеки” са били по-често по стените, а неговите със ските, шапката и винаги с трите фотоапарата на врата. Така съм го видял за първи път. Такъв и останал в паметта ми и до днес.
Никола Миронски не само снима, а и организира и участва в много фотоизложби, наши и международни. На специалната планинарска фотоизложба в Полша през 60-те години на миналия век той печели първа награда. Както споменах още в началото, за неговите художествени способности, той изработва много проекти на значки за хижи, върхове и туристически дружества.
Никола Миронски е написал и издал и няколко книги – „Лавините в България“ в две издания първо през 1953 и второ през 1958 г. Участник е и в наръчника „Хижите в България” 1953 и 1959 г. „Пътеводител Пирин” с две издания 1960 и 1970, който през 1974 г. излиза и на немски език. Автор е и на книжката „Вихрен“ от поредицата „Малка туристическа библиотека”. В две издания излизат и разказите му, отпечатани в книжката „Белите планини”, където живо и увлекателно той разказва за дългия си път в планините и техните върхове.
Трудно е в един малък биографичен материал да се разкаже за един планинар и то най-вече, ако той се казва Никола Цонев Миронски и ако той е признат за най-добрия познавач на Пирин. За планината, за която той ни оставя и един прекрасен художествено изработен албум с 246 снимки.
Миронски не се задоволява да снима само планините. Негов обект са и няколко наши исторически градове като Тетевен, Батак, Калофер, както и подробен снимков материал за строителството на Партийния дом в София.
И накрая, но не и по значение, една препоръка. Ако имате път към гр. Троян и с. Черни Осъм, отбийте се в училището за планински водачи за деца. Там ще видите една класна стая, на която е изписано – кабинет по компютърно обучение „Никола Миронски”. Тази зала не е наименована случайно. Ето и нейната история:
Преди 20-тина години на домашния ми телефон ми позвъни дъщерята на Никола Миронски, Иглика, с която се познаваме добре. „Доцент Бешев, продадох книгите от второто издание на книжката „Белите планини”. С парите закупих 10 компютъра. Моля те, кажи ми на кого да ги подаря? Не се замислих дълго. С директора на въпросното училище Минко Занковски се познавахме добре. Знаех за финансовите му проблеми и поради това веднага ѝ предложих – компютрите да изпратим в това училище. Така и направихме. И училището се отблагодари, като въпросната зала получи неговото име…
Вижте още: Пионерите на българския алпинизъм: проф. д-р Любен Пенев
Жизнения си път Бачо Колю завършва на 2 февруари 1974 г., но името му ще остане завинаги на вратата на една компютърна зала, с написаното и най-вече със заснетото от него. Какво ли е станало със стотиците и хиляди негови фотоси? С Иглика, дъщеря му, отдавна си загубихме връзката. Тя замина при дъщеря си в Лос Анджелис, а старият ѝ телефон, който ми е останал, упорито мълчи… Ако някой знае нейната съдба, нека се обади. В музея на Мальовица ще се намери място и за нещо от Бачо Колю…
За част от богатия планинарски и фотографски път на Никола Миронски, се опита да ви разкаже доц. Сандю Бешев.
Вижте поредицата: Ветераните в българския алпинизъм
