Харолд Уилям „Бил“ Тилман е от онези приключенци, чиято биография сякаш описва няколко различни живота. Британски офицер и ветеран от две световни войни, алпинист, изследовател на Хималаите и по-късно океански ветроходец, той прекарва повече от пет десетилетия в търсене на места, до които малцина са достигали преди него.
Тилман не е сред най-шумните имена в историята на алпинизма и никога не изгражда около себе си образа на национален герой. Не покорява Еверест, а много от експедициите му не завършват с големи рекорди. Въпреки това той остава едно от най-важните имена в развитието на изследователския алпинизъм. За него целта не е непременно върхът – понякога много по-интересен е въпросът какво има зад следващия проход и как да бъде намерен път до място, което все още е бяло петно на картата.
От войната към планините
Бил Тилман е роден през 1898 г. и още като млад преминава през ужасите на Първата световна война. По-късно отново служи в британската армия по време на Втората световна война. Между двете войни животът му го отвежда в Кения, където започва сериозната му връзка с планините и се оформя бъдещият му път като изследовател.
Именно в Африка Тилман среща Ерик Шиптън – друг легендарен британски алпинист и изследовател, с когото ще бъде свързан един от най-интересните периоди в ранното изследване на Хималаите. Двамата споделят сходна философия и предпочитат малките, самостоятелни експедиции пред големите, тежко организирани експедиционни групи, характерни за онова време.
През 20-те и 30-те години хималайските експедиции често приличат на военни операции. Десетки европейци и стотици носачи пренасят огромни количества оборудване, хранителни запаси и кислородни бутилки към базови лагери, разположени в подножието на най-високите планини. Тилман и Шиптън постепенно налагат различен подход – по-малки групи, по-леко оборудване и повече свобода за изследване на непознатата територия. За тях експедицията не трябва да бъде подчинена на една-единствена цел, а самото проникване в планината е не по-малко важно от достигането на върха.
Вижте още: Най-заетият пътешественик, за когото никога не сте чували
Нанда Деви – най-високият покорен връх в света
Големият пробив на Тилман идва през 1936 г., когато заедно с Ноел Одел достига върха на Нанда Деви – 7816-метровия гигант в индийските Хималаи. По това време това е най-високата планина, на която човек е стъпвал. Нито Еверест, нито К2 са покорени, а първото изкачване на Анапурна предстои чак през 1950 г. Постижението на Тилман и Одел остава рекордно по височина в продължение на 14 години.
Трудността на Нанда Деви обаче не се изчерпва с нейната височина. Планината е разположена зад естествена планинска крепост, известна като Нанда Деви Санкчуъри, а достъпът до нея преминава през дълбоки клисури, ледници и сложен лабиринт от върхове. Още преди успешното изкачване Тилман и Шиптън участват в проучването на този труднодостъпен район и успяват да намерят път към неговата вътрешност. Това е характерно за подхода на Тилман – откриването на маршрута и проникването в неизвестното са почти толкова важни, колкото и самият връх.
Еверест и неизвестните Хималаи
Тилман е част и от ранната история на опитите за изкачване на Еверест. През 1935 г. участва в британска разузнавателна експедиция, а през 1938 г. оглавява британска експедиция към най-високия връх в света. Тя не успява да достигне върха, но затвърждава репутацията му като един от най-опитните познавачи на големите Хималаи.
За Тилман обаче Еверест никога не е единствената възможна цел. Той принадлежи към поколението изследователи, за които Хималаите все още са огромна, слабо позната територия. Докато вниманието на света постепенно се съсредоточава върху най-високия връх на Земята, той продължава да се интересува от долини, проходи и планински райони, за които почти няма надеждна информация. Именно това любопитство скоро ще го отведе в Непал.
Непал, който тепърва се отваря за света
Днес е трудно да си представим Непал без хилядите туристи и алпинисти, които всяка година преминават по маршрутите към базовия лагер на Еверест, около Анапурна, в Лангтанг или Манаслу. В края на 40-те години обаче картината е съвсем различна. Страната е силно ограничена за чужденци и достъпът до нейните планински райони се разрешава рядко и при строги условия.
През 1949 г., когато Непал започва постепенно да допуска ограничен брой чуждестранни експедиции, Бил Тилман и Питър Лойд получават разрешение да посетят долината Лангтанг. Това ги поставя сред ранните чуждестранни изследователи, получили достъп до отдалечените райони на непалските Хималаи.
По онова време думата „трекинг“ все още няма съвременното си значение. Няма туристическа инфраструктура, маркирани маршрути, хижи и организирани групи, а картите на много райони са непълни. За Тилман и неговите спътници подобно пътуване означава продължителна експедиция през територия, която почти не е позната на западния свят.
През следващата година Тилман отново е в Непал. През 1950 г. организира експедиция в района на Анапурна, която съчетава алпинистки цели с изследване на слабо познати райони. Пътуването преминава през части от централните Хималаи, които днес са свързани с някои от най-популярните
Вижте още: Морис Херцог – първият човек, който стъпва на осемхилядник
Към южната страна на Еверест
По-късно през 1950 г. Тилман се отправя към район, който ще се окаже особено важен за историята на Еверест – Солу-Кхумбу, родината на шерпите и областта южно от най-високата планина в света.
Дотогава всички сериозни експедиции към Еверест са идвали от север, през Тибет. Южният склон на Еверест почти не е проучен от западни алпинисти. Когато Непал започва постепенно да отваря границите си, се появява възможност да бъде разгледан и този подход.
Тилман се присъединява към малка група, свързана с американския алпинист Чарлз Хюстън, и навлиза в района на Кхумбу. Експедицията достига до големия ледник в подножието на Еверест и прави едни от ранните наблюдения на южния подход към върха. Огромният Khumbu Icefall – ледопадът, който днес е една от най-опасните и известни части от класическия маршрут – не изглежда особено обещаващ за Тилман. Трудно е да се намери път през непрекъснато променящия се лабиринт от ледени кули и пукнатини.
Само три години по-късно обаче именно този маршрут ще доведе до първото успешно изкачване на Еверест. Британската експедиция от 1953 г. преминава през ледопада и достига Южното седло, а на 29 май Едмънд Хилари и Тензинг Норгей стъпват на върха.
Тилман не покорява Еверест, но е сред хората, които участват в ранното проучване на непалската страна на планината – район, който скоро след това ще се превърне в най-важния подход към върха.
Планините отстъпват място на морето
След Втората световна война Тилман постепенно започва да се отдалечава от големите хималайски експедиции, но не и от приключенията. През 50-те години открива нова страст – ветроходството, което му предлага същото усещане за независимост и възможност да достигне до места извън обичайните маршрути.
Той купува стар ветроходен кораб, Mischief, и започва да плава към едни от най-отдалечените райони на света. Патагония, Гренландия, субантарктическите острови и Южният океан постепенно заменят Хималаите, но идеята остава същата. Тилман използва кораба като средство да достигне до нови брегове, а оттам – отново до непознати планини.
Следват години на плавания и експедиции в изключително трудни условия. Тилман посещава райони, които и днес са сред най-изолираните на планетата, като Гренландия и субантарктическите острови. За него ветроходството никога не е просто спорт или пътешествие – то е продължение на същата философия, която го е водила в Хималаите. Вместо планински проход, пред него вече стои океанска буря; вместо експедиция през непозната планинска долина – малък кораб, насочен към далечен бряг.
Последното пътуване
Последното приключение на Бил Тилман идва през 1977 г., когато той е вече на 79 години. Възраст, на която повечето хора отдавна са се отказали от подобни начинания, за него очевидно не е причина да остане на сушата.
Тилман се присъединява към пътуване с ветроходния кораб En Avant, който трябва да се отправи към района на Южните Шетландски острови. Корабът отплава от Рио де Жанейро към Фолкландските острови, след което следите му се губят. Нито En Avant, нито хората на борда са открити.
Така завършва пътят на човек, който през целия си живот избира най-трудните начини. От окопите на Първата световна война до най-високия покорен връх в света, от непознатите долини на Непал до студените води на Южния океан, Тилман непрестанно търси следващия хоризонт.
Наследството на един изследовател
Името на Бил Тилман не остава в историята с най-много изкачени върхове. Неговото наследство е свързано с нещо друго – с начина, по който гледа на планините и приключението. Той принадлежи към поколението, което помага да се превърнат огромни части от Хималаите от далечни очертания на картата в реално познати места.
Когато Тилман изкачва Нанда Деви през 1936 г., това е най-високият връх, на който човек е стъпвал дотогава, участва в ранните експедиции към Еверест и е сред чуждестранните изследователи, получили достъп до отдалечени райони на Непал в годините, когато страната едва започва да се отваря за външния свят.
Най-характерното за Тилман обаче вероятно остава нежеланието му да следва отъпкания път. Независимо дали върви през хималайска долина или плава през Южния океан, той търси места, за които няма готов маршрут и сигурен край. Там, където за повечето хора картата свършва, за Бил Тилман започва пътешествието.
Вижте още: Първото изкачване на Манаслу
