На 2 септември 2026 година Радко Бреянов щеше да навърши 90 години. Щеше да е изкачил много върхове и със сигурност няколко осемхилядника. Щеше, но съдбата реши друго. Остави го само на 25 години, защото на 19 август 1961 г. при опит за траверсиране на Безеингийската стена, заедно с Цанко Бангиев и Йордан Мачирски, той остана под вечните ледове на ледник Шхелда.
Познавах го слабо. Бяхме се срещали по планините по време на прояви от различни мащаби – републикански, регионални и клубни. Където с него сме разменяли по няколко думи, най-вече по въпросите на алпинизма. Направи впечатление през пролетта на 1960 г., когато по време на празника на алпинизма, организиран от ОС на БТС – Смолян. Тогава той направи един много труден маршрут по скалите на Триградското ждрело.
Няколко месеца по-късно и двамата бяхме включени в групата на ЦС на БТС до Кавказ за обучение в елементите на ледената техника. Там той прояви своята скромност и отговорност в работата си по усвояването на ледената техника. Знаеше много алпийски песни и – което е по-важното, пееше добре. Това го правеше желан партньор във всяка компания. Така се прояви и на лагерните огньове в Кавказ.
Справи се много добре и с изкачванията на двата върха, които изкачихме в Кавказ – Зуб Суфруджу /3600 м/ и Белала кая /3851 м/. На кавказка територия станахме приятели и често си говорехме по най-различни теми от живота. Така от него разбрах, че майка му има някакви здравословни проблеми. Никога обаче в следващите разговори не е ставало въпрос за други членове от неговото семейство. По принцип бе скъп на излишни подробности.
В алпийския лагер „Белала кая” Радко се запозна с украинската алпинистка Валя. Връзката им скоро стана стабилна. Двата дни, които прекарахме в Киев, те бяха все заедно. По-късно, когато сме се срещали по нашите планини, Радко не пропускаше да ми спомене нещо и за отношенията им с Валя. А когато разбра, че вече е утвърден в състава на експедицията ни за „Безенгийската стена” през 1961 г., сподели, че връзката им е много сериозна и след приключване на експедицията, на път за България, групата ни навярно щяла да се увеличи с още един член.
Вижте още: Спомен за „Безенги-1961“: Експедицията, от която не се върнаха трима от най-добрите ни алпинисти
През 60-те години на миналия век аз все още не бях се ориентирал към темата за историята и развитието на българския алпинизъм и не съм се интересувал от неговите постижения. От беглите ми наблюдения преценявах, че Радко има качества на добър алпинист, но не бих могъл с точност да спомена конкретни негови изкачвания, които са натежали за включването му в състава за експедиция „Безенги-1961”. Сега обаче смело мога да заявя, че тези, които са го предложили, не са сгрешили. В двете предварителни изкачвания, които направихме на вр. Кощан-тау /5145 м/ и Главен Джанги-тау /5051 м/, за аклиматизация, както и до вр. Главна Шхара /5201 м/, началото на траверса, той показа завидна физическа и техническа подготовка, както и височинна поносимост. С една дума, той напълно оправда доверието, което му бе гласувано от ръководството на българския алпинизъм и по-специално от ръководството на експедиция „Безенги-61”.
На 18 август 1961 г. заедно с Джиджи, Аврам и Радко нощувахме в една палатка. Сънят не идваше. Предстояха ни 7-8 много трудни дни и нощи, защото бяхме тръгнали по прочутата „Безенгийска стена”. Говорехме за много и най-различни неща. Като че ли обаче вълнението на Радко бе най-голямо. Та нали след като завършим траверса и си тръгнем за България, щяхме се увеличим с още един – Радковата избранница Валя.
„Искам и шестимата, които сте тук тази нощ /по траверса тръгнахме 7 българи, защото Тодор Николов заболя и си остана в лагера/, да ми станете кумове в живота на двама души, които тръгват заедно по своя път в живота” – ни помоли Радко. Съгласихме се и неволно сме заспали…
Вече втори ден вървим по билото на Безенгийссата стена. Спали сме на палатки на 5100 м н.в. – най-високо от всички българи до този момент. Времето е подходящо и настроението ни е приповдигнато. В 10:00 часа сме на вр. Шхара /5201 м/, първият и най-висок връх по най-трудния маршрут в Кавказ. Тръгнахме 8 души, разпределени в три свръзки. Първата се водеше от Цанко Бангиев. Спокойно мога да кажа, че той бе един от алпинистите ни, които по това време /60-те години на миналия век/, диктуваше модата на българския алпинизъм. Втори в неговата свръзка бе най-младият ни участник Радко Бреянов, а трети Йордан Мачирски, който малко преди това бе удостоен със званието „Майстор на спорта”. Втората свръзка бяхме ние „ВИФ- аджиите”, както шеговито ни наричаше Цанко. Нашата свръзка в момента се водеше от Аврам, след него бях аз, а трети Георги Атанасов. Енчо Петков, който бе треньор на отбора бе в свръзка със Съветския алпинист Володя, които в момента вървяха последни.
Вижте още: Цанко Бангиев – една от легендите на българския алпинизъм
В 10.15 ч. първата свръзка изкачи едно малко връхче. От неговата висота Цанко издигна високо над главата си ледокопа, в знак на поздрав. Извика нещо, но вятъра, който се бе засилил отнесе думите му. Миг след това той се скри зад връхчето и аз, който бях само на 20-тина метра не виждах и тримата. Но в този момент високо над мен вятърът повдигна въжето на тримата ни другари. Когато само след миг бях при Аврам той бе седнал и с двете си ръце здраво притискаше главата си. Зададох му само два, но много настоятелни въпроса – „Видя ли ги? Къде са? Аврам продължаваше да мълчи. Когато на фаталното място се събрахме останалите 5-тима изслушахме разказа на Аврам.
Както и преди това, тримата се движели на близко разстояние и малко по-ниско, южно от самия ръб. Без да очакват, изведнъж попаднали в изключително заледен участък. Радко, който бе в средата на свръзката, се подхлъзнал, но веднага се самозадържал с ледокопа. Преди още да е успял да се изправи, Цанко рязко се обърнал, за да види какво става, и това нарушило равновесието му. Данчо бил заварен неподготвен за такава ситуация, но въпреки това хвърлил намотките на държаното в ръце въже, което аз видях. Било е обаче, твърде късно…
Когато достигнахме мястото, установихме три леки драскотини в твърдия като стъкло лед. Ледокопите им не са успели да се забият в леда, а наклонът бе много голям. На юг, където бяха полетели телата им, близо 2500–метрова стена ни отделяше от Сванетия, красива планинска област от Грузия. Там долу всичко бе в зеленина. При нас само лед и сняг. Нито за миг не допускахме, че нашите другари са вече там.
Надявахме се, вярвахме, че и в най-лошото може да има шанс. Допускахме, че в някоя от близките ледени пукнатини те ни очакват и се нуждаят от нашата помощ. Без да се замисляме, въпреки малкото инвентар, с който разполагахме, поехме към голямата надежда. Твърде скоро обаче трябваше да се простим с нея. Огромен ледопад от около 400 м, през който те би трябвало да са прелетели, ни накара да приемем окончателно жестоката истина. Въпреки това продължихме надолу. По пътя намирахме ледокопи, ръкавици и други части от екипировката, които твърдо ни убеждаваха, че станалото е непоправимо.
Едва на третия ден бяхме в основата на стената. Тук огромна яма, издълбана в ледената гръд на ледник „Шхара”, побираше всичко, което се свличаше от снагата на Шхара. Там бяха и тримата наши другари. Недалеч от това място направихме малка каменна пирамидка. Положихме свежи планински цветя от слънчева Сванетия и се простихме с нашите скъпи приятели, като още там си обещахме, започнатото дело да бъде завършено и то е в тяхната памет.
И ето вече 65 години от тогава. На тази дата близките на тримата и част от тези, които се завърнахме в България, се срещахме на „Втора тераса” над х. „Мальовица”. Там на огромен камък има много паметни плочи на загинали алпинисти. Между тях е и тази на Цанко Бангиев, Йордан Мачирски и Радко Бреянов.
В края на есента на 1961 г. на скалите над х. „Рай” трасирах нов алпийски маршрут, от V категория на трудност, който нарекох „Радко Бреянов”. 54 години по-късно, 8 души от които Аспарух Мачирски – синът, Йордан Мачирски – внукът на загиналия Йордан Мачирски, синът ми Иван Бешев, както и още 4 приятели замръкнахме в с. Ушгули. Недалеч от мястото, където почиват тленните останки на „Тримата от Безенги-61”. Там, на километър и половина над селото, на огромен камък поставихме паметна плоча. Това бе всичко, което направихме в памет на тримата и най-вече на Радко, който на 2 септември т.г. трябваше да отбележи своя юбилеен рожден ден – 90 години. Уви, вместо да му кажа „Честит юбилей” му казвам „Почивай в мир”!…
Съпричастен на това, което прочетохте дотук, бе доц. Сандю Бешев
Вижте още: Годишнина от историческата експедиция „Безенги 1961“: Три драскотини в твърдия като стъкло лед…
