В своята 90 годишна история българските алпинисти постигнаха забележителни успехи, с които издигнаха престижа на родния ни алпинизъм извън пределите на страната.
Близостта на времето, възможността за получаване на богата информация направиха и продължават да правят успехите на нашите първи алпинисти достояние на всички любители на планината.
Не така обаче стои въпросът с онези изкачвания, които българи са осъществили преди почти век. По редица причини, най-вече поради отдалечеността на времето не са достигнали до нас. Едни от тях са окончателно забравени тъй като тези, които са ги осъществили са ги отнесли на другия свят, а други са останали известни само на авторите им или на най-близкото им обкръжение.
Плод на няколкогодишните ни търсения да открием и съхраним за историята, колкото е възможно повече такива изкачвания на наши туристи, планинари и алпинисти, попаднахме на две интересни имена и техните изкачвания, осъществени в Кордилерите.
От 1928 до 1932 г. в Чикаго /САЩ/ получават висшето си образование Александър Илиев от Пловдив и Ламбри Маринов от Хасково. Тъй като и двамата са дейни членове на ЮТС, те бързо се сприятеляват, а общият им интерес и стремеж да обикалят планините ги отвеждат през август на 1931 г. в един от най-красивите щати на САЩ – Колорадо. От Чикаго до Колорадо Спрингс – малко курортно градче те пътуват през равнинните прерии на Централна Америка. Тук равнината свършва и изведнъж право към небесата се издигат заснежените върхове на Кордилерите. Извисил снага на 4301 м, най-велиечествен в този район е вр. Пайкс Пик, поради което двамата българи се насочват към него.
„Беше около един часа през ноща – ми разказа Александър Илиев – когато поехме по стръмните склонове на върха. В тъмнината трудно намирахме най-верния път. С набирането на по-голяма височина, студът се усилваше и постепенно започваше да се чуства разреденият въздух. И двамата за първи път се изкачвахме по-високо от нашия първенец Мусала и над 3000 метра всяка крачка за нас бе рекорд. Когато достигнахме върха радостта ни бе голяма. Усилията ни богато възнаградени. Пред нас се откриваше прекрасна панорама. На изток се стелеха безкрайните прерии, които потъваха някъде далеч зад хоризонта, без никакви забележими възвишения, а на запад се редяха безбройните върхове на Кордилерите. Ето вече толкова години от този щастлив миг, а всичко ми се струва като, че ли бе вчера.”
През 1933 г. други двама български студенти – Крум Стоянов и Божко Седменски, и двамата от София, също следващи в Чикаго, решават да се изкачат на някои от най-високите върхове на Кордилерите. От прочутия парк „Йелоустоун”, известен с многобройните си гейзери и свободно движещи се диви животни – мечки, глигани и други, заедно с няколко германски алпинисти, двамата българи се изкачват на най-високия връх в района Гран Тетон 4196 м.
Няколко дни след това предприемат продължително пътешиествие на юг с цел да се изкачат и на други интересни и високи върхове. В щата Колорадо те успешно изкачват и вр. Лонго Пик 4345 м.
Завърнали се в България първите двама – Илиев и Маринов се отдават изцяло на пряката си работа и рядко намират време за алпинизъм или по-сериозни туристически пътешествия. С вторите двама – моят събеседник Александър Илиев загубва всякаква връзка и няма сведения дали след завръщането си в България са продължили планинарските си интереси.
На горните изкачвания попаднах благодарение на усилията си през втората половина на 70-те години на миналия век, когато събирах сведения за историята и развитието на българския алпинизъм. На тази темата случайно се заговорих с Александър Илиев, когато на чаша чай бяхме седнали в столовата на х. „Здравец” в Родопите.
Изкачванията на четиримата ни студенти в Кордилерите, днес нямат стойността на настоящите изяви на нашите алпинисти както по трудните стенни изкачвания по Алпите или по седем и осем хилядните върхове на Памир, Хималаите и Каракорум. Но нека си припомним колко българи през 30-те години на миналия век са били на върхове над 4-те хиляди метра.
Ами, аз не бих могъл да преброя повече от пръстите на едната си ръка…
Тези изкачвания още тогава намериха място в личния ми архив, но не получиха нужното им признание, тъй като по това време модата на българския алпинизъм бяха памирските седемхилядници.
ВИЖТЕ: Алпийски календар: Март
