От 1919 г. в туристическия печат се съобщава, че на Витоша туристи и планинари са започнали упражнения по „алпинизъм“. Материалите са придружени със снимки по време на катерене. В първия пълен справочник на катерачните обекти в България (1956 г.), известният наш алпинист Цанко Бангиев прави пълно описание на прокараните дотогава маршрути, подходи и история за разработването на Комините, Резньовете и Момина скала. Авторът отбелязва, че „въпреки че Витоша е малка планина и ѝ липсват шеметните долини и пропасти на Рила и Пирин, тя е от голямо значение за българското планинарство“. Интересно е и описанието на Комините, в което се споменава, че „отвесите на Комините са стените, където се заражда и постоянно развива нашият алпинизъм.
Още в първите години след създаването на алпийското движение по тези гранитни отвеси започват тренировъчните изкачвания на алпинистите, преди да отидат във високата планина“. В описанието за северната стена на Резньовете казва, че „отрано тя е привличала вниманието на нашите планинари”. През 1924 и 1925 г. Александър Белковски е направил първите опити за изкачването на тази стена. За Момина скала пише, че „…отстои на 20 минути от с. Бояна, докъдето се отива с трамвай от София. Тази ѝ близост улеснява извънредно много софийски алпинисти в техните ежедневни тренировки“ (за съжаление в днешно време обектът попада в границите на военна база и достъпът до него е ограничен).
„Първите опити за изкачване с въже в България са направени през лятото на 1919 г. от Крум Новаков (Кумата), Панайот Минков (Пиньот), Борис Ковачев и Христо Йорданов, членове на Софийския клон на ЮТС „Витоша“, Цанко Бангиев, 1956 г.
РЕЗНЬОВЕТЕ
Като обект за алпинизъм е интересна източната стена на връх Голям Резен (2276 м). Стената е висока около 200-250 м. Издига се над започващата от Меча поляна терасовидна местност Полиците към върховите точки на Резньовете. Няколко улея разделят стената на Големия Резен условно на 3 части: северна, средна и югоизточна. Катеренето става по скалните ребра, през които преминават хоризонтални и наклонени тревни пояси с множество туфи от хвойна по цялата стена.
История: първите опити за катерене по северната стена на Големия Резен са осъществени от Александър Белковски през 1924 и 1925 г. Първото успешно изкачване на стената става по североизточното ребро едва през месец май 1932 г. от Александър Белковски и Живко Краев за 3 часа. Първото изкачване на стената при зимни условия пак по североизточното ребро е било направено на 24 март 1935 г. от членовете на БАК д-р Любен Телчаров, д-р Любен Радославов и Владимир Загоров.
Съвременно състояние: обектът предлага много варианти и възможности за различни трудни и по-лесни зимни преминавания в традиционен стил. Най-добре екипирана с клинове и анкерни болтове е технически най-трудната стена, между Втори и Трети улей, известна като „Бадилето“ (като се гледа отдолу). На нея има прокарани 6 маршрута от III до VII категория на трудност. На всички останали масиви са налични скални клинове, които са сложени само на най-трудните места. Средният наклон на скалите е между 50 и 60 градуса, на места до около 80 градуса.
КОМИНИТЕ
Комините са две закръглени от всички страни скалисти връхчета, издигащи се от дясната страна в пролома на Драгалевската река. Те спадат към върховете на Каменделската група и отдалече приличат на две купи сено, поставени една над друга (по описанието на Цанко Бангиев, 1956). Наименованието им е плод на планинарската фантазия – честите мъгли в района като че ли извират от двата върха.
Долният комин се издига непосредствено от западния бряг на Драгалевската река. Основата му започва от каменното корито на реката, а от около 1550 м започват гранитните му отвеси. Общата височина на масива е около 60-70 м. Наклонът на скалите е от 60 до 85 градуса. Сравнително широк, силно наклонен улей разделя Долния комин на два подмасива – северен и южен. До северния се отива по къса скалиста пътечка, която минава в основата на южния масив, слиза леко надолу и пак се изкачва нагоре, като отвежда до основата на „Дамски тур“. Долният комин се свързва с Горния комин посредством добре изразено тревисто седло.
Горният комин е сравнително монолитна скална структура с височина между 30 до 55 м. Наклонът на централната плоча е около 70 градуса. Подходът е по пътека от Долния комин или през седлото между двата „Комина“. Излизането от маршрутите става по пътека, която се свързва с туристическата пътека към Платото.
История: Комините са едно от местата, където се заражда и развива българският алпинизъм. В описанието на Ц. Бангиев (1956 г.) се казва, че „първите опити за изкачване с въже в България са направени през лятото на 1919 г. от Крум Новаков (Кумата), Панайот Минков (Пиньот), Борис Ковачев и Христо Йорданов, членове на Софийския клон на ЮТС „Витоша“. Употребени били специално въже за алпинизъм, чифт котки и ледокопи, донесени от Крум Новаков от гр. Инсбрук, Австрия. През лятото на 1932 г. членовете на БАК Йордан Йорданов и Борислав Йорданов са направили първото изкачване по източната стена на Големия (Долния) комин и източния ръб на лявото крило на Малкия (Горен) комин. Този тур в последствие стана един от най-популярните, по които се предприемат изкачвания. Нарича се „Цепката“ („Дюлферът“).
Същата година членовете на БАК з.м.с. Александър Белковски, д-р Любен Телчаров и Любен Пенев са направили първото изкачване на най-дясното крило на Долния комин, като трасирали наречения по-късно „Дамски тур“. През август 1933 г. членове на БАК, начело с Ивайло Владигеров, направили премиерно изкачване на югоизточната стена на Големия (Долен) комин по ръба. Изкачването продължило 3 часа. На 24 май 1935 г. членовете на БАК Ганчо Игнатиев, Нисо Гершон и Симон Шлезингер направили изкачване на южната стена на Комините, като употребили скални клинове. Турът бил изкачен за 2,30 часа, като са били употребени 14 клина“. След 60-те години на миналия век катерачите прокарват и наковават със скални клинове основните линии по Долния и Горния комин. Голяма част от използваните клинове са били направени от тях или техни приятели, повечето в домашни условия.
През годините по различни причини част от клиновете са били периодично подменяни. До края на 70-те години сигурността се е дължала на големия брой поставени скални клинове и стила на катерене – с използване на изкуствени опорни точки. В началото на 80-те години са били направени първите по-сериозни обрушвания на скалния масив. С навлизането на свободното катерене в края на 80-те години много от маршрутите започват да се преминават изцяло свободно. В този период катерачите започват да използват все повече клеми, ексцентрици, а по-късно и френдове за осигуровка.
Съвременно състояние: от 2004 г. е в ход процес на постепенна подмяна на съществуващите стари осигурителни точки с нови лепени клинове. Успоредно с преекипирането се прокарват и нови маршрути, които вече се осигуряват само с лепени клинове. През последните години са правени няколко акции за обследване на скалните масиви, тяхното обрушване, обезопасяване, почистване от растителност и пръст.
Комините са най-популярния обект за катерене на Витоша. Добре регулиран, сравнително лесен достъп, наличие на разнообразни и добре екипирани маршрути от II до VIII категория на трудност и добри възможности за напускане на маршрутите в случай на нужда са основните причини за високата популярност на обекта. По екипираните над 71 маршрута в района се катери целогодишно, като най-активният период е от април до октомври.
МОМИНА СКАЛА
Изходна точка за Момина скала е началото на гората над центъра на кв. Бояна. Пътеката „отгоре“ започва от мястото за паркиране в началото на пътеката от кв. Бояна към Копитото. По тази пътека се ходи, подминава се широкото място с чешма, продължава се по хубавата пътека, докато се стигне до черен път за камиони, отбиващ се наляво. Продължава се по него и се достига до горния вход към военния обект. Вижда се заключена метална врата и телената ограда. Оттук до горната част на скалите (на връхчето има заравнение) се достига лесно и бързо, ако достъпът бъде регулиран в бъдеще. Пътеката „отдолу“ следва пътеката за Боянския водопад, само че тази, която минава до самата ограда на военния обект. От края на оградата (а и по-рано) е възможно да се направи пътека, която да слиза надолу, да пресича реката и да се изкачва до скалите.
История: според едно от съществуващите предания, тук е била старата крепост „Батил“, носеща името на печенежкия водител Батил. Когато турците нахълтали в Софийско и горели манастири, потурчвали и убивали, някоя си мома е пазела крепостта. Била е поканена от пратеник на пашата да я предаде, но тя отказала и го върнала. Разярени, турците обградили крепостта и когато щели да заловят жива девойката, тя в отчаянието си се хвърлила от скалата. Тогава турците нарекли тази скала Момина скала (Къзтепе), което име е запазено и до днес.
Описание от Ц. Бангиев (1956 г.): „Момина скала се издига на левия склон на Боянската река, като малко алпийско връхче. Южната ѝ страна е разделена от стръмен скалист улей на две ребра – вътрешно и външно. Външното ребро е по-малко. Ръбът на това ребро е висок (12-15 м) и се използува за катерачни тренировки. В началото на ръба има врязан скалист ъгъл, който се разширява в горната си част и свършва с надвес към средата на ръба, откъдето се излиза на върха. Външното ребро е по-високо – около 30 метра, с почти отвесна източна стена, която се мие от пенливите води на Боянската река. На югоизток то завършва с хубав скалист ръб“.
Съвременно състояние: достъпът до Момина скала не е разрешен поради близостта й до военен обект. Момина скала е била популярен обект за тренировъчни изкачвания на алпинисти от София до момента, в който военните не заграждат целия район с мрежа.
ВИЖ ОЩЕ Из историята на Витоша и началото на организирания туризъм
