През 1970 г. като преподавател във Висше учебно заведение започнах научна разработка на тема „Принос към историята на алпинизма в България 1878-1957 г.” За да събера необходимите сведения се срещнах с много ветерани, както на туристическото, така и на алпийското двежение. Освен чисто алпийската дейност от особено важно значение за мен и за историята бе и да се установи кога, от кога и при какви условия са осъществени първите изкачвания /лятно и зимно/на най-високия връх, както на България, така и на Балканите – връх Мусала.
Ако за първото лятно изкачване на върха, нещата стояха точни и ясни, то за първото зимно това не бе съвсем ясно. Позовавайки се на едно описание на ветерана на туризма у нас Павел Делирадев за такова във всички издания се приема изкачването на групата на Павел Делирадев, осъществено на 7 април 1923 г.
От многобройните ми срещи с редица ветерани се разбра, че при зимни обстоятелства на върха е имало още няколко и то значително по-ранни изкачвания. Ето и едно от тях, дело на Любен Тодоринов от Самоков, който е бил и ръководител на група от 7 души. Ето и това, което той е написал в бр. 7 от 10 февруари 1972 г. на страниците на самоковския вестник „Самоковска трибуна”. Помествам го без всякаква намеса и съкращения.
През 1922 г. на 19 април в Самоков се бяха събрали около 200 юноши-туристи от цялата страна-на събор и с намерение да се изкачат при зимни условия на връх Мусала. Ръководител им беше Васил Радев, родом от Самоков, студент, в София и член на ръководството на Юношеския туристически съюз в България /ЮТС/.
Радев ме намери в Самоков и ме помоли да стана водач на този зимен излет като ме увери, че от централното настоятелство на този съюз са получили разрешение туристите да нощуват в тогавашния летен дворец Ситняково в стаите на прислугата. /На Мусаленските езера още нямаше хижа/. Прецених, че с нощуването на Ситняково отиването до върха и връщането може да стане за един зимен ден и се съгласих да ги водя. От възрастните туристи случайно в града срещнах Васката Кулев бивш военен авиатор/.
Един ден тръгнахме пеша за Боровец. Обадихме се на командира на охранителната рота, който беше известен за нашето нощуване и ни чакаше. Посрещна ни добре и ни даде едно дебело въже от простора им, понеже тогава не разполагахме с алпийско въже. През нощта пристигнахме в Ситняково. Там пренощувахме и определихме 18 души, които изведохме на поход сутринта рано, за да можем да вървим по замръзналия дебел сняг, без много да затъваме в него /нямахме тогава ски или напътила /ракети/ за краката, нито пикели/. Слезнахме в долината на река Мусаленска Бистрица и тръгнахме към вр. Мусала.
Musala Meteo Station, 25.11.2015
Вървяхме трудно и бавно по снега. По средата на пътя част от туристите се умориха и пожелаха да се върнат в Ситняково. Останахме 7 души: Любен Тодоринов – водач, Васил Кулев, братгята Михаил и Йосиф Кръшняк от Самоков, Иван Лозанчев и Васил Радев от София и Лев Главинчев от Дупница. Придвижването ни напред се поулесни. Към 12 часа по обед стигнахме местонахождението на Бузлу гьол /Леденото езеро/, което както всички други езера и потоци беше дълбоко замръзнало и покрито с дебел сняг. На самия конус на същинския връх се изкачихме трудно и опасно, защото трябваше да бием с върховете на подкованите си туристически обуща, за да се задържаме върху глазирания с ледена кора сняг.
Изкачихме се благополучно. Бяхме възхитени от прекрасните зимни изгледи към рилските върхове, Пирин, Стара планина, Витоша, Шар планина. Това беше наградата за положените усилия и изживените рискове. Студеният зимен вятър ни застави да мислим за връщането, да търсим по хубаво място за слизане от върха, защото не можехме да се върнем по ледените стъпки на стръмнината на върха. Огледахме на всички страни, преценихме всички възможности и решихме да използваме въжето. От голямата пряспа, надвиснала над Дяволския улей над шестото езеро се укрепихме в снега. И завързахме през гърдите и раменете Васил Радев, защото бе по-опитен и подвижен и го спуснахме в началото на улея с нареждане да премине на отсрещните скали и там да се укрепи. След това по въжето придвижихме и другите четирима души, на които Радев помагаше да преминат на безопасно място. Предпоследен се спуснах и аз по въжето и се укрепих в снега до гърдите. В началото на пряспата на Дяволски улея, за да задържа Васил Кулев, който хвърли въжето към мене и скочи на пряспата Така всички преминахме опасното място. И слязохме по нашите следи. Бяхме много изморени, но щастливи, защото се бяхме качили през зимата на Мусала.“
Любен Тодоринов
Кой е Любен Тодоринов
Въпреки честите ми срещи с този ветеран на туристическото и алпийското движение, както от местно /Самоковско/, така и от национално ниво не събрах достатъчно материал за неговата биография. Ето какво накратко разбрах от самия него:
По професия е бил банков чиновник. С планината се среща още от ученическите си години. В периода 1915-1916 г. под неговво ръководство няколко младежи се упражняват в катерачество на Черната и Орловата скали край Боровец. Активен член е на ЮТС и впоследствие на БАК.
В различните години е бил в клубното ръководство на БАК както следва: 1933 г. секретар на клуба, 1936 и 1946 г. е съветник, 1939 г. е подпредседател, а за известно време през 1952 г. е и председател на БАК. Негово дело е и точният списък на учредителите на Българския планински клуб /БПК/, преименован впоследствие в алпийски клуб /БАК/.
Любен Тодоринов, заедно с Ганчо Игнатиев и Васил Радев ми дадоха най-ценните материали за историята и развитието на българския алпинизъм в периода 1910 до 1957 г. С тях, както и с още няколко души между които проф. д-р. Любен Телчаров и Александър Белковски проведох редица срещи, готвейки докторската си дисертация /тогава кандидатска/.
