Няма друг връх извън пределите на България, който годишно да се изкачва от стотици българи. Малцина от тях обаче знаят, кога, как и кои са нашенците, направили първото българско изкачване на този толкова популярен и митичен връх. Поради това предлагам на многобройните му почитатели – на тези, които вече са се докоснали до „Трона на Зевс” , на тези на които предстои подобна радост, а защо не и на тези, които по една или друга причина, вече са пропуснали своя шанс, да разберат.
Само на 420 км от София, или по-малко отколкото до Варна (450 км), се намира една колкото популярна, толкова и интересна планина, не само за жителите на съседна Гърция, но и за планинарите от целия свят – митичният Олимп. Извисила снага, чрез най-високия си връх Митикас, на 2917 м, и то само на десетина километра от брега на Егейско море. Тя впечатлява със своята величественост, голямата относителна височина, от 0 до 2917 м, и с библейската си митичност.
Олимп или Митикас?
Считам, че тук е мястото да изясним тези две понятия. Категорично Олимп е планина, съставена от 7 върха, един от които е Митикас и то най-високият. Поради голямата известност, на тези две понятия, породени преди всичко от митологично естество, в целия свят Олимп и Митикас се оприличават в едно понятие. Освен това 7-те върха са така близки и свързани един с друг, че гледани както от далеч, така и от близо са като едно цяло.
Тъй като не само далеч по света, но и в по-близките държави, малцина биха били на ясно за какво ще стане реч, ако чуят само за Митикас и точно обратното – ако чуят за Олимп всеки би разбрал, че става въпрос за „Пантеона на Боговете”, за „Трона на Зевс”, за Митикас.
Именно поради това първенецът на южната ни съседка отдавна привлича вниманието на българските планинари и алпинисти, които още в първите години след учредяването на Българския планински клуб (БПК) на 19 ноември 1929 г. те замислят организирането на „Алпийски излет до върха и неговото покоряване и то при зимни условия“. За това научаваме от протокола на годишното събрание на клуба, състояло се на 17 октомври 1934 г. (СГОДА, ф. 1599, on. 1, а.е. 4, л.33-34). За подготовката на излета е била определена тричленна комисия, която е трябвало да установи връзка с атинския Алпийски клуб, съществуващ тогава като секция на швейцарския клуб.
След размяната на няколко кореспонденции и уреждането на всички формалности е определена и датата на заминаването — 10 март 1934 г. Определената за това начинание група е водила усилена подготовка на Витоша.Излетът обаче е осуетен, тъй като по инициатива на Франция и Англия на 9 февруари 1934 г. Гърция, Турция, Румъния и Югославия подписват в Атина Балкански пакт-съглашение за защита на границите си и съгласуване на външната си политика. Намирайки се под влияние на Германия и Италия, България остава извън пакта. При тези политически обстоятелства заминаването на групата пропада, но опитите на българските алпинисти да се изкачат на митичния връх не свършват с това.
ВИЖТЕ: За 50-и път на Олимп
Две години по-късно двама от най-активните и амбициозни алпинисти – младите тогава лекари, а впоследствие видни наши професори и уважавани деятели на българския алпинизъм и спасителната служба, Любен Телчаров и Емануил Шаранков, решават в края на август (25 – 31) 1936 г. да направят опит за изкачването на върха. За целта те пристигат в малкото тогава планинско селце Литохоро /сега красив курортен център/ от където предприемат изкачването.
Времето е мъгливо, пътят непознат, днешната хижа е само един малък заслон с голям катинар, а сегашната удобна и добре маркирана пътека все още не е прокарана. Независимо от това двамата ни алпинисти не ангажират водач и решават сами да се справят с всичките трудности, които им предстоят. Ползвайки само частично услугите на случайно срещнат пастир по пътя, те успяват, въпреки гъстата мъгла и неизвестностите, които им предстоят.
„Отправяме се към Скала, където от време на време мъглата ще очертае линията на върховото било. Всред бясната облачна атмосфера ние се стараем единствено да налучкваме своя път към Пантеона на Олимп. Едно приятно изкачване по скалите, което не може да се означи като катерене, ни извежда на върха Митикас 2917 м над морските вълни, които къпят полите му“ – ще напише в списание „Български турист“, кн. 7-8, стр. 273-275, 1936 г. д-р Любен Телчаров.
Оказва се обаче, че това не е първото българско изкачване на Олимп, за каквото първенство и двамата не претендриат и не споменават никъде в своя разказ. Прочитайки описанието на д-р Телчаров обаче ръководителят на Царската природонаучна експедиция д-р Кръстю Тулешков взема отношение по този въпрос и в кн. 3-4, 1937 г. съобщава, че няколко дни преди двамата лекари Телчаров и Шаранков да се изкачат на вр. Митикас това са направили трима участници в споменатата природонаучна експедици и това са самият той, Дончо Папазов /б.а. съвпадение с името на мореплаваятеля Дончо Папазов/ и Вили Шахт.
Ето и част от краткото негово съобщение:
„Впрочем, кой българин пръв се е качил на вр. Митикас – най-високата точка на планината Олимп не е от толкова голямо значение, че да се спори. Ако до 5 юли 1936 г. друг българин не се е качил там, то членовете на нашата група са първите, които са сторили това. Когато решихме да се качим по мъчно достъпните отвеси на Митикас ние преследвахме само нашите природонаучни цели”.
Тъй като двете съобщения предизвикват заслужен интерес редакцията на списанието се обръща към д-р Тулешков с молба да разкаже по-подробно за тяхната експедиция и това той прави в кн. 7-8 на 1937 г.
Ето и част от това което разчетох и аз:
Тримата научни работници – Тулешков и Папазов – зоолози, а Шахт биолог, заминават за Гърция в края на месец юни за провеждането на първата българска природонаучна експедиция в Гърция. Експедиецията на тримата е планувана за 15 дни, които ще бъдат разпределени на половина. Първата част е в района на Атонската света обител, а втората в района на Олимп.
Спирайки в гр. Солун, за да получат необходимите им специални разрешения за светата монашеска обител нашите изследователи се запознават с Димитър Кочмис, който се оказва секретар на Атинския алпийски клуб.
Димитър, който е роден в София, но от 1913 г. живее в Гърция, се оказва много приятен и отзивчив събеседник. Научавайки за намерението им да се изкачат и на Олимп той им дава много подробна информация. Предоставя им много снимки на пътя към върха, дава им ключа на алпийската хижа, както и специално писмо до Литохоро с препоръка да си наемат добитък за багажа и специален водач за върха. Както и специално писмо до монасите на манастира „Св. Дионисимос”, където алпийският клуб е наел 3 килий, които да се ползват от планинарите за нощувка.
Въпреки, че за пръв път идват по тези места Тулешков, Папазов и Шахт се отказват от любезната покана за наемането на добитък и водач и тръгват нагоре.
18-километровия път, по който днес се изкачват дори и най-големите автобуси тогава не е съществувал. Пътеката към манастира, днешния паркинг „Приония” и малката клубна хижа, започва от самото селце и върви срещу течението на р. Енипевс. Тя е стръмна, провира се през гъсти шубраци, чрез многократни изкачвания се отдалечава от реката и отново се спуска надолу.
След 10-часово изморително изкачване достигат самия манастир, където прочитайки носеното писмо ги посрещат много любезно като ги настаняват в една от килийте, която е оборудвана с дървен нар, одеала, възглавници и други битови неща.
ВИЖТЕ: Изкачване на връх Митикас, Олимп
Отпочинали от тежкия преход на следващия ден, след 6-часов преход, нашите момчета са на хижата, която се състои от малка дървена барачка с размери 6 на 4 м. Разполага с нар на два етажа, където могат да пренощуват 15-16 души. Тук на тяхно разположение са не само дяла и възглавници, но и посуда за готвене и хранене – тенджери, тигани и чинии.
На 5 юли тримата предприемат решителния път към върха. Ползвайки предадените им снимки и подробното описание те нямат особени проблеми и след 4-часово катерене достигат върха. Времето е прекрасно, но снимков материал не предоставят. Навярно не са разполагали с такъв. Впрочем снимков материал от върха не открихме и от изкачването на Телчаров и Шаранков. Въпреки това никой не оспорва достоверността и на петимата българи.
Така в аналити на българския алпинизъм на 5 юли и 28 август 1936 г. са записани две български изкачвания, дали началото на българското присъствие на този толкова интересен връх, който към настоящия момент ежегодно се изкачва от стотици българи.
ВИЖТЕ: На планина в Гърция: 8 от най-впечатляващите туристически маршрути
За Олимп
Дали от страх или от уважение към боговете първите опити за изкачването на планината Олимп и нейните съставни върхове са направени доста по-късно от другите, дори и, много по-високи върхове по света – Монблан /1786 г./, изкачване прието за рождена дата на алпинизма. Елбрус и Арарат /1823 г./, Демавенд /1837 г./, Чимборасо /1880 г./, Килиманджаро, Аконкагуа и Мусала /1889 г./
Историята за първите опити на Олимп е твърде бедна, но от това, което знаем е, че през 1855 г. двама професори от Оксфорд Тожер и Борт се изкачват до някои от 7-те върха, но не е посочено на кой от тях е направено това. През 1904 г. д-р Цвинч от Белград се изкачва на вр. Св. Илия и тогава е измерена за първи път и височината на вр. Митикас – 2877 м. Първото официално изкачване на Митикас е осъществено на 2 август 1913 г. от швейцарските алпинисти Фредерик Боасон и Даниел Бод-Бови, съпроводени от гръцкия ловец на диви кози Христос Кокалос.
Най-обстойни изследвания на планината Олимп прави Марсел Курц от Швейцария – през 1919 г., от когото е и картографската карта на района, ползвана и до днес. Като опитен алпинист той дава и своята преценка за техническите трудностите към върха: ”Един опитен алпинист би се изкачил на върха с ръце в джобовите и лула в устата, ако въобще реши да се изкачи”.
Преценка, която според нас е меко казано преувеличена.
За „първите български олимпийци“
Към 1936 г., когато са осъществени българските изкачвания ръководителят на природонаучната експедиция д-р Кръстю Тулешков /1901 -1997 г./ е асистент в Царския естествено-исторически музей в София. Години по-късно той става директор и на подобния музей на Скопие, който води до 1945 г.
След войната се завръща в София, за да поеме управлението на софийския музей и заеме мястото си на преподавател по зоология в СУ „Кирил и Методи”, където се хабилитира първоначално като доцент, а след това и като професор и се утвърждава като голям учен. Днес разполагаме с 30 негови книги и множество научни публикации. Ръководил е и няколко научни експедиции, включително и тази до Атон и Олимп. Въпреки това с мъка се добрахме до няколкото снимки, които предоставяме към настоящия материал.
Ето какво казват за него учениците и колегите му:
„Той прави впечатление, че нищо не гледа, но всъщност всичко вижда. Той е човек, който говори рядко, но когато заговори, казва всичко, каквото не е казал, когато е мълчал.”
В момента на експедицията Дончо Папазов е на работа в Царската зоологическа градина, а Вили Шахт в Царската ботаническа градина. Нямаме данни след това и тримата да са се занимавали с алпинизъм. За Вили Шахт не открихме и негова снимка.
Точно обратното е с Любен Телчаров и Емануил Шаранков.
Любен Телчаров /1907-1997 г./ е един от 18-те учредители на БАК,съосновател на Планинската спасителна служба /ПСС/ в България през 1933 г. Пръв председател и основател на студентския алпийски клулб в Пловдив. Основател на катедрите патологична анатомия и патологична физиология към пловдивския медицински факултет, сега университет. Утвърждава се като изявен учен и се хабилитира като доцент и професор. Като млад лекар специализира във Франция, където осъществява редица трудни алпийски изкачвания в района на вр. Монблан. У нас заедно с Никола Миронски прави първото зимно приеминаване на Карстоия ръб на Пирин, познат като „Кончето”. Едно постижение, за което и до днес се говори с уважение.
Емануил Шаранков /1903-1997 г./ не е от учредителите на БАК, но в следващите години взема много активно участие в първите опити за изкачването на върховете в района на Мальовица, Злия зъб и Орловец. Особено голяма активност проявява при основаването на Планинската спасителна служба. Не изневерява на планината до дълбоки старини. Хабилитира се като професор в София.
