100 без съмнение е специално число. Почти няма вечер, в която да не е станало „сто часа”, столетници са онези възрастни и най-мъдри хора, за които нищо не е тайно, 100 години са един век и после всичко започва отначало, „100 години всяка нощ валеше” и 100 километра в час, с които ако летиш, си номер едно…
100 е много, 100 е голямо, 100 е завършено, 100 е финал и начало.
Витоша 100.
Днес почти няма бегач или колоездач, който да не е чувал за Обиколката на Витоша. Всяка година стотици застават на стартовата линия пред Резиденция „Бояна”, за да пресекат финала пак там. Изминават 100 км, колоездейки или бягайки, прекрачват линиите на възможностите си или разбират кога точно трябва да теглят чертата на собствения си финал. Състезават се, борят се (понякога със себе си, понякога – с другите), радват се, помагат си, бягат, ходят, спират, изтощават се, мотивират се, намират се, мислят, печелят (понякога място, по-често нещо друго за себе си) и се гордеят, че са били част от една от най-вълнуващите надпревари у нас. И ако попитате някого от участвалите какво точно представлява това състезание и защо му е важно да се включва всяка година (защото малцина са онези, включили се само веднъж), ще ви каже, че трябва да пробвате, за да разберете. После ще се усмихне доволно и вие ще познаете, че се е сетил за нещо хубаво, но това, което ще добави, навярно ще бъде само: „сякаш има нещо специално, нещо магично”.
Магията започва да се случва през 70-те години на XX век, когато в календарните планове на тогавашните туристически дружества се появява състезанието „100 километра за 24 часа” – първото наименование на Обиколката. Идеята за формата на надпреварата идва от участията на български ориентировачи на състезания в Италия, където се провеждат 24-часови бягания, с цел изминаване на колкото е възможно по-голямо разстояние или бягания на дистанция от 100 километра за време. Първият маршрут на състезанието дори „залита” извън Витоша и навлиза в Люлин планина, за да може да бъде спазена идеята за 100-те километра.
ВИЖ ОЩЕ: Маршрут „Обиколката на Витоша“
Мнозина участници, членове на дружествата, се включват в събитието. Съставят се отбори и се организират групи, които да изминат 100-те километра в рамките на денонощие. Събитието бързо става масово – между 1000 и 2000 души започват да взимат участие всяка година. Много лесно идеята за подобна проява достига хората, които биха се заинтригували от нея по принцип, именно благодарение на дружествата. Няма нужда състезанието да се „рекламира” и да „набира” хора, обичащи природата, планината и спорта на открито, защото те вече били събрани в клубовете по алпинизъм и туризъм към туристическите дружества. А след като „100 километра за 24 часа” веднъж влиза в календарните планове, съвсем не е чудно събирането на толкова много хора по трасето – участието в прояви от календара е обезпечено от клуба или дружеството и за желаещите да представят отборите си пристигането в София за 24-часово ходене из Витоша е безпроблемно. Тогава обаче Обиколката се възприема по-скоро като туристическа проява, отколкото като състезание – участниците се появяват на старта, подготвени сякаш за туристическа обиколка, вместо за скороходене или бягане, с тежки раници и готовност да пренощуват в планината.
За Началото ми разказва Анна Пенчева-Тапаркова – основател на магазин „Алпи”, който организира Обиколката на Витоша. Включва се е в организацията на Витошкото състезание още през ’83-а година и оттогава всяка година изпраща хилядите участници на старта и се радва и вълнува с тях, когато пристигнат обратно на финала.
Казва ми, че няма как да разбера „онези години”, понеже не съм живяла в тях, когато я питам дали не е било по-трудно тогава да се организира събитие, което да набере популярност сред хората. Разказва ми за дружествата, многобройните им членове и идеята да отидеш някъде, за да представиш отбора си, да покажеш, че заслужаваш да си част от него, че неслучайно си член и че има какво още да постигат българските планинари, алпинисти, спортисти. Въпреки че сега има интернет, социални мрежи и медии, „организацията днес е много по-трудна” и за да достига идеята до толкова много хора всяка година, са нужни много по-големи усилия. Интернет и постоянното наличие на информация къде какво се случва, кога предстои следващо състезание, дава на състезателите възможността сами да избират къде да участват, като се съобразяват единствено със собствения си календар. Това, естествено, означава, че трябва да направиш така, че да привлечеш хората да дойдат именно при теб.
Организаторката признава обаче, че днес състезанието е на съвсем различно ниво. Резултатите, които се постигат всяка година, са в пъти по-добри от целите, поставяни пред участниците през 70-те и 80-те години. За сравнение, миналогодишният победител при мъжете скороходци – Андрей Гридин, завършва обиколката за осем часа и шест минути, докато в първите години от първото провеждане на 100-те километра, целта е била завършването на трасето именно в рамките на 24 часа.
Разбира се, хора, готови да бягат и да се състезават по трасето, никога не са липсвали. Няма и как иначе – без тях няма начин да се създаде онзи спортен дух, който е необходим, за да го има желанието следващия път резултатите да бъдат още по-добри, за което, естествено, е нужно следващо провеждане на състезанието. Пазят се в протоколите и времената на всички участници и колкото и по-добри да стават резултатите на следващите състезатели, никой не забравя постиженията на предишните, защото именно върху тях се гради опитът и историята на дългогодишната надпревара.
Масови стартове, туристически дружества, организирани участници и пълни раници съпровождат обиколката на Витоша „100 километра за 24 часа” в годините на социализма у нас. След настъпването на демокрацията обаче, картината се променя и състезанието претърпява първите си спадове.
Настъпват години, в които дори осигуряването на чифт маратонки става трудно и мисълта за спорт заема по-задна позиция в мислите на хората. Броят на участниците рязко намалява, защото все по-малко хора съумяват да намерят време и средства за тренировки и подготовка за каквито и да е прояви. Има години, в които зад стартовата линия се нареждат едва 50-60 души. Да се запазят традициите и да се продължи започнатото става много трудна задача и единственият ключ за решението й се оказват хората, обединили се около идеята за подобна проява. За да не престане да съществува събитието, което само допреди няколко години се радва на хиляди участници, са положени сериозни усилия. Почти цялата организация започва да се движи с помощта на доброволчески труд, включително работата на съдиите, които се грижат за подкрепителните пунктове и участниците. Въпреки това обаче, състезанието не престава да се провежда и успява да съхрани идеите и целите, изградени в годините на силните стартове и хилядите участници.
В нетолкова отдавнашната история на състезанието се пази и споменът за годината, в която Обиколката за малко да не се проведе. Вече във века на новите технологии и на интернет, но в годините, в които стартовата такса е на символична цена, се оказва, че средства за организирането на поредно издание няма: „Не беше възможно дори сандвичи да осигурим… Написахме, понеже питаха кога ще се проведе състезанието, че нямаме пари да проведем обиколката и единственият начин да има състезание ще бъде, ако може някой да ни помогне. Започнаха – група геолози превеждат 300 лева, други 200 лева… Да, не се намери някой, който да каже: „Ето ви 5000 лева, направете състезанието!”, но имаше много, много мили хора, които ни подкрепиха ей така – със сто лева, двеста лева, триста, колкото могат.”
Втори път Обиколката виси „на косъм” заради липса на средства. Месец юни, в който традиционно се провежда състезанието заради дългите дни и късите нощи, отминава, но хората държат на това събитие да има. За редица състезатели участието е задължително всяка година и се е превърнало в лична традиция, а желанието отново да изминат трасето, именно като част от Обиколката на Витоша, никога не намалява. В последния момент средства се намират и организаторите решават, че ще проведат Обиколка през октомври: „Случи се октомври, в който седмицата преди състезанието заваля сняг. Всичко беше затрупано по трасето – билото, долу до с. Ярлово, всичко в сняг. Беше обаче и година, в която имаше доста записали се за участие, затова написахме в сайта: „условията са много тежки, на места маршрутът минава през снежни полета, заледени места – молим, който се чувства неподготвен, да се откаже, а който тръгне, да бъде екипиран, да знае…” Насочихме веднага вниманието към сериозните условия. Дойдоха половината от тези, които се бяха записали, но всички завършиха. Толкова мобилизирани, толкова силни, толкова подготвени – преценили екипировка, възможности изчислили.”
Ето че дори и в зимни условия, Обиколка на Витоша е възможно да бъде проведена и пак има кой да я завърши. Хората, за които ежегодното участие е задължително, съвсем не са малко, а такива, които да не искат да се върнат следващ път, почти няма. Според сигурния ми източник, състезанието е толкова важно за толкова много хора, защото на първо място е предизвикателство, с което ако се справиш, изпитваш неописуема радост. После, има нещо специално и завършено в това, че състезанието обикаля около планината – символ на столицата, и естествено, заради останалите участници, които застават на старта: „Има нещо много специално за нашата проява – тук никой не тръгва ей така, за да отбележи участие и да се откаже. Всеки тръгва с желание, с огромно желание да се бори, за да завърши. Е, някои не успяват – повреда в колелото, контузия, установяват, че не са във форма, но всеки тръгва с идеята да завърши, не да имитира участие.”
Днес туристическите раници отдавна са забравени, най-добрите изминават разстоянието бягайки за по-малко от десет часа, по трасето вече се движат и колоездачи, съдии и помощници очакват състезателите на всеки подкрепителен пункт, на финала се събират близки и приятели, които подкрепят любимците си в последните метри, а някои – истински планински машини, изминават разстоянието два пъти – веднъж с колело и после бягайки (състезавайки се в дисциплината „дуатлон”).
Списъкът на участниците, преминали през Обиколката на Витоша, е огромен. Особено интересни издания започват да се случват тогава, когато на сцената излизат и планинските колоездачи, защото велосипедите носят със себе си нови и много по-многобройни участници. Състезанието „отваря вратите си” за велосипедистите, когато маунтинбайковете започват да стават популярни на пазара и сред каращите. Преди това, в ерата на Балканчета и бума на BMX-овете, никой не си е помислял, че може да се включи в надпреварата с колело – „Няма как да минеш трасето с BMX”, казва Анна. Времената обаче бързо се менят и не след 100 години организаторите на Обиколката решават, че планинското трасе, по което минават бегачите, е прекрасно и за състезание с планински колела. Не бъркат – повечето от участниците, които се записват за Витоша 100 през последните години, са колоездачи – 1204 колоездачи (мъже и жени) пресичат старта през 2015 година, на фона на 376 бегачи (мъже и жени).
ВИЖ ОЩЕ: „Витоша 100“ 2017 – кал, пот и сълзи
Участниците на колела внасят още повече емоция в състезанието. За мнозина, които са смятали, че няма как да изминат разстоянието от 100 км бягайки или ходейки, колоезденето започва да изглежда като чудесна алтернатива за участие. Освен запалените маунтинбайкъри и спортисти, към Обиколката се запътват и редица „нормални” хора, за които изминаването на маршрута с колело започва да се струва като възможно за изпълнение предизвикателство. Както и да стоят нещата в действителност (само дуатлонците могат да кажат), изминаването на 100 километра с колело все пак звучи като по-постижима задача в сравнение с избягването на същите 100 километра, заплашващи с „жанра си” – УЛТРАмаратон. Редица „градски хора”, които в делничните дни имат сериозни професии в области, далечни от спорта, започват да се записват за състезанието, защото именно там откриват съмишленици в онова, което обичат да правят в свободното си време.
Когато към възможността да бъде направена Обиколката с колело, добавим и подкрепата, която състезателите получават от организаторите, състезанието става много по-достъпно за повече хора. С подкрепителни пунктове на девет места от маршрута, никой не се нуждае от тежки раници или допълнителна храна и вода. Всеки състезател знае, че само след няколко километра може да му бъде оказана помощ при евентуално възникнал проблем, има къде да спре за почивка, за да изчака някого или просто за да чуе окуражителните думи на съдиите, насърчаващи го да продължава. Изглежда сякаш няма причина, поради която всеки здрав, мотивиран и физически активен човек да не се пробва да обиколи Витоша.
Веднъж „пуснали” се пък, хората виждат, че не е толкова страшно. Всеки много бързо се причислява към онази групичка, която бяга или кара с неговото темпо и много лесно намира състезатели, преминаващи през трасето със същия ритъм. Хората в групичките започват да си помагат и да се подкрепят, за да могат в крайна сметка всички да достигнат до финала.
„Малък процент от участниците идват заради състезанието и за да се борят за места. Има, разбира се, хора, които се готвят почти професионално и с цел да постигат резултати – те обикновено се намират в групата на първите петдесетима, които се откъсват напред. Повечето от хората обаче, на които всички много се радваме, се присъединяват, за да прекарат един ден с нас и да бъдат по трасето и сред природата”, казва ми дългогодишната организаторка, когато питам кое надделява – спортният хъс или идеята за това да бъдеш част от общност. „Всеки обаче си намира хората, с които да се движи. Дори семейства, дошли да участват заедно, се случва да се присъединят към различни групи, защото единият преминава по-бавно, другият по-бързо… В групите хората си помагат, спират заедно на постовете, почиват, изчакват се и така събитието се превръща в един празник, надминаващ представите за състезание.”
Може би с това изпъква пред другите ултра състезания Витоша 100 – преди да бъде надпревара за места, събитието е „място”, на което веднъж в годината се събират всички онези хора, споделящи една обща страст – тази към спорта и към планината. Запознават се, създават познанства по трасето, помагат си и заедно – потни и кални, финишират. По време на Витоша 100 се създава общност, която работи на малки групички за постигането на една обща цел – да израсне. Да израсне физически, да израсне като спортист, да израсне като възможности, да израсне в мисълта си, да израсне като личност и заедно да постигне една поставена цел.
ВИЖ ОЩЕ: Интервю с Любомир Палакарчев, един от редовните участници в Обиколката на Витоша, още от 1985 г.
Десетки, много различни участници се включват в състезанието всяка година. Без креативността на някои от тях, колоритността на други, въпреки недостатъчната подготовка на трети или безкрайната мотивация на четвърти, няма да бъде пълна вълнуващата картина на Витоша 100. Освен организаторите, доброволците и съдиите, онези, които поддържат духа на надпреварата толкова много години, без съмнение са многобройните участници. За някои от най-запомнящите се случаи питам и Анна, и естествено, списъкът освен интересен, се оказва и дълъг.
Дух и незабравими моменти се градят само с незабравими хора с дух. Като онзи татко, участвал заедно с 5-годишния си син: „Участваха с колела и таткото беше направил „въжен мост” между двамата, като беше завързал колелата едно за друго. Така детето можеше също да се състезава – управляваше и въртеше педалите на спусканията и на равното, а нагоре таткото го издърпваше. Завършиха успешно.” Групи от няколко души пък се записват заедно единствено, за да прекарат този ден едни с други, изправени пред общо предизвикателство. Има отбори на фирми, на институции, организации, които понякога финишират в границите на контролното време, но го правят заедно, без да се изоставят някъде по трасето.
Когато започвам да разпитвам за участниците, в разговора ми с Анна Пенчева се включва и дъщеря й, израснала покрай Обиколката – Теодора. Веднага се сеща за няколко участници, изграждащи енергията на надпреварата: „Точно, когато започна да се прави Обиколката и с дисциплина „дуатлон”, имаше едно момче, което се беше записало, защото беше решило поне по един от двата начина – или с колело, или пеша – да завърши Обиколката. Предни години бил пробвал два пъти с колело – не успял, пробвал пеша – не успял и затова решава да се запише на дуатлон и поне по единия начин да завърши. Беше завъртял обаче Обиколката с колелото и решил, че все пак е записан и ще пробва и пеша. Пристигаше последен, вече в един жесток потоп на края… Когато ни видя на финала обаче (ние го подкрепяме, крещим: „хайде, давай, още малко остава”), набра сили, последния километър го изтича и завърши. Приятелите му го чакаха на финала с шампанско, всички бяха супер щастливи и в крайна сметка завърши дуатлон.”
По време на състезанието всеки един състезател бива проследен къде се намира по трасето, стигнал ли е до следващия контролен пост, спрял ли е на подкрепителен пункт. Дали състезателят ще успее да завърши състезанието, се разбира от времето му на пристигане при контролата на „Брезите”. Понякога се налага някои от участниците да бъдат спрени именно на този етап от състезанието, защото времето им показва, че няма да успеят да достигнат финала навреме. Естествено, сред спрените участници има такива, които са толкова амбицирани да направят Обиколката, че не искат да се отказват, въпреки указанията на съдиите: „В предишното издание имаше участничка, за която знаехме, че няма да успее да завърши в рамките на 24 часа и затова я помолихме да напусне трасето и да се прибере. Батерията на телефона й обаче скоро падна и ние нямахме връзка с нея. Знаехме само, че се намира между Драгалевци и Бояна, но я чакахме, въпреки че контролното време вече беше изтекло. В крайна сметка намира телефон от случаен минувач и се обажда на свой приятел, но отказва да напусне трасето. В такива случаи, в които знаем, че има още участници по трасето, оставаме до последно.”
Основна роля за проследяването на участниците и за подкрепата им оказват съдиите и хората, които се грижат за подкрепителните пунктове. Съдиите остават на местата си в продължение на почти два дни, за да е сигурно, че всичко ще премине без сериозни проблеми. Неведнъж се е случвало хората по пунктовете да се налага да стоят часове в ужасни метеорологични условия – дъждове, бури, мълнии, студ или горещина. Желанието им да остават на трасето и да бъдат от помощ за състезанието, само показва какво голямо значение има събитието в живота на мнозина. Около 200 човека работят по трасето за спокойното провеждане на Обиколката всяка година, а енергията и отдадеността им се отплащат на финала, когато ужасно изтощен, но неописуемо щастлив, завърши и последният участник.
Освен тях обаче, и много „външни” хора всяка година се стараят да помогнат с нещо на организаторите или участниците и да засилят още повече духа на Обиколката. Научавам за семейство – участници в състезанието, което в останалите 364 дни от годината се грижи за бизнеса си – сладкарничка, произвеждаща страхотни вкусотии. Освен като състезатели, те се включват във Витоша 100 и като „подсладители” на един от пунктовете от трасето, който безвъзмездно зареждат с приготовленията от магазинчето си. Приготвят сладки и десертчета специално за бегачи и колоездачи, направени от необходимите продукти и съобразени с натоварването по време на подобен род надпревара. Друго семейство пък очаква всяка година Обиколката пред къщата си в с. Боснек. Там хората създават собствен малък пункт, от който участниците могат да се подкрепят с вода и да се заредят догоре с най-силното „хапче” за успеха – окуражителните възгласи, подкрепата и вярата на хората, че можеш да се справиш с това предизвикателство.
Преди да бъде определяна като състезание, Обиколката на Витоша трябва да бъде описвана като дух, като празник, като енергия. Точно както числото 100 е много голямо и завършено, също много голямо и завършено е предизвикателството да се изправиш сам пред себе си и редом до още стотици, за да изминеш кръга от началото до финала. И именно идеята за справяне с предизвикателството кара хора от цялата страна и от чужбина да се завръщат всяка година през лятото на Витоша за едни 100 километра, които да ги изтощят, променят и зарадват.
Статията е част от брой ЛЯТО 2016 на Списанието. Ако сте го пропуснали – от тук може да се снабдите с предишни броеве на преференциална цена. А за по-сигурно – най-добре се абонирайте, толкова е лесно.
