Всеки от нас, който е ходил на планина, е засичал онези смели момчета и момичета, които, за разлика от обикновенния турист, не са отишли да се разхождат по тесните пътечки, а да карат колела в планината. И не просто да се возят, а да се спускат с колкото могат по-голяма скорост.
Докато пешеходците заобикалят камъните, корените, дроповете, поточетата, то за даунхилърите те са най-добрият приятел. Защото те търсят именно това. Един ден в планината, изпълнен с много скорост, адреналин, летежи и незабравими истории с приятели.
Като човек, абсолютно отдаден на екшън спортовете, който е опитвал почти всичко, мога само да кажа, че откакто се сблъсках с даунхила отблизо, започнах да изпитвам огромно уважение към хората, решили това да бъде техен спорт, тяхно хоби. Да караш маунтинбайк, спускайки се, е едно изключително тегаво упражнение, което изисква невероятна смелост, отлична физическа подготовка, съвършена координация и една доза лудост, която няма как да не срещнеш в очите на всеки един байкър.
На световно ниво спортът вече е толкова развит, че се е превърнал в адски печеливша индустрия, достигнала титанични размери. Хората, които карат даунхил, са буквално милиони, фирмите за колела стават все повече и повече всяка година, световните кръгове се провеждат в целия свят, феновете се множат главоломно.
Колелото се е развило до такава степен, че е заприличало на една изключително сложна машина с десетки компоненти, предоставящи опции за тотално персонализиране спрямо желанията на карача и части, направени от най-добрите материали за времето си, усъвършенстващи се ежеминутно.
От друга страна – породата даунхилър е интересно нещо. На фона на целия буквално самоубийствен спорт, хората, които го практикуват, са ведри и усмихнати, винаги готови за нови приключения и веселба, сякаш игнорирайки това, което се случва, когато се качат на колелото.
За мен даунхилърите са съвременни рицари, смели, разсъждаващи и забавляващи се по един, на пръв поглед, странен начин, а конете им са високотехнологични велосипеди, готови да се справят с всеки един терен. И колкото повече ги опознавам, колкото повече време прекарвам с тях, толкова повече започвам да разбирам и харесвам хобито им…
В момента българският даунхил е на доста високо ниво, провеждат се десетки състезания, участниците са стотици, все повече деца и млади хора се запалват по планинското колоездене, за което свидетелстват статистиките на продадени колелета, нарастващите ежедневно фенове, новопоявилите си български марки за планински велосипеди, медиите, които отделят все повече внимание на спорта.
Но как е започнало всичко?
В началото на 90-те години, група спортисти се запалват по планинското колоездене и в частност даунхила. Както се досещате, спортът, който вече е на световно ниво, не е познат в България, а сведения за него има само от световните спортни канали и от хората, които пътуват в чужбина.
Боби Танев, дългогодишен треньор по плуване, заедно с Пламен Михайлов-Кимба, закупуват десетина велосипеда и постепенно започват да зарибяват своите приятели. Колелата били Bronco Bikes и нямат нищо общо със съвременните маунтинбайкове. Хората, които вкусили спорта с тях, са Альоша Марков, Миле и още шепа приятели. Интересна история тук е, че те се събирали в червен Додж Рам и се качвали да карат на Витоша, тъй като друг транспорт за колела до планината не е имало.
Един от тези хора е Крум Битраков, на който Пламен Михайлов предлага колело и екипировка, за да опита спорта. Крум много бързо се пристрастява към тръпката на колоезденето и остава верен на спорта. Неслучайно споменавам неговото име. Крум Битраков е първият българин, завършил НСА с треньорски профил планинско колоездене. Малко по-късно, през 2006-та година, Митко Гайдов с треньор Битраков постига 36-то място на световното първенство по даунхил в Италия – Вал дьо Соле, което е паметно постижение за времето си. Крум е и дългогодишен секретат на федерацията по планинско колоездене, създадена през 90-те години под шапката на Български колоездачен съюз. Интересни времена са били тогава.
В средата на 90-те години сцената се разраства. Всяка година започват да се провеждат състезания по даунхил, като трасетата отново са на Драгалевци и Симеоново. Даунхилът по това време изглежда по различен начин от съвременния. Ако сега едно трасе представлява множество от завои, виражи, скокове, дропове и подобни елементи, тогава трасетата са били изключително скоростни и основно прави. Спокойно можем да кажем, че спортът е бил много по-опасен, защото скоростта е била в пъти по-голяма, каските и протекторите са били или самоделни, или изключително редки, а хубавите колела с меки вилки – истински лукс. Хората, които са карали тогава, са абсолютни герои за времето си и са тези, на които дължим в момента българското лице на този спорт.
Останалата част от статията на Оги Начев за първите години на спускането в българското планинско колоездене и развитието му до днешни дни, е в брой ПРОЛЕТ 2017 на Списанието. Ако имате нужда да попълните колекцията си със списания 360 – възползвайте се от специалните ни промоционални пакети!
