Ще ви разкажа една история, която се случи доста далеч от нашата мила малка България.
Пролетта на 2022 година приключенският ми дух ме отведе на едно от най-отдалечените и диви места на нашата планета, а именно горите на дивата Аляска. Какво търси едно момиче там? – сигурно се питате. Ами… приключения.
За разлика от много мои връстници, които избират да прекарат лятото си по студентски бригади някъде на топло, например в Маями или Оушън сити, аз реших, че колкото по-далеч – толкова по-добре. И ето ме в цялата ми прелест, чистейки стаи в хотел, намиращ се толкова далече от всичко, което досега съм познавала, в Национален парк “Денали”.
Типичните дни минаваха с работа и неспиращите мисли как искам да дойде почивния ден, за да хвана гората на някъде, буквално и преносно. Всичко беше толкова ново – обстановката, хората, но най-вече природата. Нямах търпение да изследвам нови места и да се докосна до неща, за които досега само бях чела в учебниците ми по география и бях гледала по телевизията.
Обожавах разходките в гората на Аляска. Въздухът е някак си много по-различен – първоначално ми се струваше толкова по-чист от това, на което съм свикнала в София, че ми трябваха няколко дни да свикна и да спре да ме боли глава (пък да не говоря за обратния ефект, след като се прибрахме в града след 5 месеца). Всяка една разходка беше едно ново приключение, а днешната история, която ще ви разкажа също не остава по-назад.
След тежка работна седмица, в началото на юни, вече нямах търпение за почивния ден, за да убедя приятелите ми да си направим преход в гората. Като по чудо успяхме да се съберем почти цялата българска компания, която работехме там и дружно решихме, че ще направим 18 км преход по така наречения „Triple lakes trail“, който се водеше и най-дългата пътека в цялата местност Денали.
Ако трябва да говорим малко по-подробно в цифри денивелацията е около 400 м и преходът трае около 5 часа, в зависимост от темпото (в нашия случай се оказа доста повече). На пръв поглед никак не изглежда чак толкова много, но след като си бил на крак по 12 часа 6 поредни дни без почивка, някак си тези цифри в главата ми започнаха да си утрояват размера. Няма да коментирам това, че повечето ни колеги казаха, че сме луди да го вървим това, най-вече поради факта, че тръгваме без навигация, карта, компас и телефони без интернет (много се радвам, че досетливата ми глава все пак беше изтеглила офлайн карта, която помогна донякъде).
И така нашата банда от 7 ентусиаста се запътихме на дълга разходка в гори, където повечето от нещата могат да те убият, но както са казали хората – съдбата обича смелите… а дали, обаче, сме толкова смели?
Пътеката редуваше различни видове пейзажи – гъсти смърчови гори, тундрови полета, гледки към високите заснежени върхове, трите уникално красиви езера (не случайно пътеката е кръстена на тях), гори от току що разлистената трепетлика, мостчета, преминаващи над притоците на река Ненана. Времето беше приятно топло, макар че за доста кратко ни валя дъжд, но щом не ни валя сняг значи всичко е наред.
Определено красотата на тази природа не бих могла да я сравня с нищо, което съм виждала досега, а аз съм човек, който обича да пътува и обикаля.
Всяко място е различно и си има неговата си уникалност и чар. Спирахме на всяко от трите езера, за да се наслаждаваме на красотата, да хапнем, да си починем малко и да се порадваме на бобрите, които си строяха бендовете и къщичките по брега и се караха с видрите на някакъв си техен език.
Преминавайки покрай местата, на които се откриваха обширни гледки към планините и върховете просто спирахме за няколко минути да се нагледаме на величието на тази недокосната от никого природа срещу нас. Тайгата, на места преминаваща в тундра, стигаше докъдето ти око види и нищо не можеше да попречи на погледа ти. Тук там прелиташе по някой гарван, който там смело мога да кажа, че е почти с размерите на един средностатистически кокер шпаньол.
Не мога да кажа, че някои неща не ме плашеха, докато бях в Аляска. Все пак първото нещо, което направиха моите работодатели, когато пристигнах, беше да проведат инструктаж на всички служители как да се пазят от различните диви животни. И двете неща, които залегнаха дълбоко в съзнанието ми бяха „Застанете ли лице в лице с лос, трябва да намерите някаква преграда между вас (дърво, кола или др.), иначе си пътник“ и „От черна мечка можеш да се измъкнеш, те не са толкова агресивни, но срещнеш ли гризли – спомни си най-хубавите ти моменти в този живот и просто се моли, защото шансът да си пътник е почти 100%“. И тези думи циркулираха в главата ми в продължение на 5 месеца.
В деня на нашия преход тези мисли не правеха изключение. Колкото и да ми беше хубаво и да се радвах на всичко около мен, страха от мечки си е страх. И пак се сещам за една хубава приказка -„Който го е страх от мечки да не ходи в гората“. И въпреки това тази приказка и „Съдбата обича смелите“ са двете неща, които непрекъснато водеха война в главата ми, особено в този ден. И очевидно имаше защо…
Ходейки си най-необезпокоявано по пътеката в участък, който беше в доста гъста гора и шубраци по един склон, изведнъж срещу нас тичайки ни пресрещнаха две видимо доста уплашени момчета. Горките толкова се бяха наплашили, че заекваха докато говореха. С треперещ глас едното момче ни каза в никакъв случай да не продължаваме надолу, защото около километър по-надолу ги е подгонило гризли и те са бягали през шубраците. В момента, в който чух гризли, колената ми омекнаха и усетих една топка в стомаха, а при вида на кръвта, стичаща се по ръката на едното момче, което каза че се е надрало на клоните, докато е бягало, тази топка от стомаха се премести в гърлото ми. Те ни предупредиха няколко пъти и ни казаха, че всичко си е на наш риск и продължиха с много бърза крачка в обратната посока.
В този момент ние бяхме застинали на средата на тясната пътечка и в продължение на 2-3 минути никой не можеше да обели и дума и разсъждавахме какво да правим. Вече бяхме минали около 10 км и бяхме ходили 4 часа. Оставаха ни още 8 км, докато стигнем до края на пътеката, откъдето щеше да ни вземе бусче, с което да се приберем обратно в хотела. Вече бяхме вървяли доста и умората лека полека започваше да си казва думата. Моята най-добра приятелка и един приятел бяха доста по-ужасени от мен и директно вече се бяха завъртяли в обратната посока, готови да се връщаме. И аз имах такива мисли, но нещо в мен просто ми казваше, че трябва да продължим. Така или иначе вече седяхме от 10 минути на това място и в крайна сметка мечката, ако се беше запътила насам със сигурност вече щеше да е дошла. Останалите бяха на моето мнение и в крайна сметка успяхме да убедим другите и да продължим напред, въпреки че пулсът ми през цялото време си го усещах и в ушите.
Нали знаете, от страх човек започва да прави тъпотии, само и само за свое вътрешно успокоение. И този път не беше изключение. Всичките съвети и трикчета при среща с мечки или за предотвратяване на среща с мечки, които бяхме гледали или чели за тях, влезнаха в действие. От говоренето на висок глас, до пляскането, пеенето и вдигането на шум. И така още 8 километра. Мечка, в крайна сметка, не видяхме…. и по-добре. Но тази случка определено мога да кажа, че ме направи една идея по-смела, защото върви ти 8 км пляскайки и пеейки. В един момент ти писва и си казваш „Абе, ако ще да ме яде, ръцете ми почервеняха от това пляскане“. И спираш и ти става все тая. И разбираш, че няма нищо страшно. В крайна сметка, в гората има мечки – факт, но ти избираш дали си достатъчно смел, за да отидеш.
Пък за историята с лоса ще ви разправям друг път.
Виж всички Лични истории!
Ако обичаш приключенията и не спираш да се предизвикваш, участвай в конкурса:
