Наближаваше средата на ноември. Още преди месец бяхме говорили с Валя за есенен тур до Видимското пръскало. Искаше ни се да видим една от любимите ни дестинации обагрена в различни нюанси на жълто, охра и кафяво… За съжаление последните недели бяха все претоварени. Доста работа се насъбра напоследък и определено се чувствах изморен. Имах някаква тъничка надежда за почивка в предстоящия неделен ден. Още повече, че листата на повечето дървета окапаха, нямаше да бъде така цветно и желанието ми някак се стопяваше… В петък вечерта жена ми отново подхвана темата, по-скоро за да ме подразни. Постепенно подхвърляйки си тази мисъл в главата, желанието ми за последен излет в Планината (последен за тази година) ме завладя с неудържима сила. Почувствах прилив на сгряваща енергия!
В същото време Валя започна да се разколебава – времето няма да бъде хубаво, доста сме уморени, хубаво би било да помързелуваме един ден в къщи. Мен обаче нищо вече не можеше да ме разколебае!
Така към 10:30 бяхме на ВЕЦ-а и стартирахме седмото си ходене до Видимското пръскало. Прогнозата за времето не беше добра, дори от Плевен тръгнахме в мъгла. Тук обаче слънцето упорито се опитваше да се покаже иззад облаците и от време на време му се получаваше. Температурата беше около 12ºС. Бяхме облечени с тениска, пуловер и ветровка. Едва успях да убедя Валя да оставим дебелите якета в колата. След половин час ходене, бях вече по къс ръкав и гърбът ми под раницата беше мокър.
Заредиха се познати картини – пенливи бързеи се блъскаха между полирани до съвършенство скали и обрасли с много мъх окръглени камъни. Тук-там стърчеше по някоя все още свежо-зелена папрат. Високите стройни буки белееха разсъблечени… Газехме в току-що опадалата шума и с мъка намирахме пътя – всичко беше застлано с дебел златисто-кафяв килим. Сред неспирната шумотевица от нашите стъпки, се чуваха гласовете на птички, подхвръкващи пред нас, сякаш се опитваха да ни следват. Природата беше чиста, окъпана от последните дъждове. По всичко личеше, че полека се готви за дълъг зимен сън. Бяхме сами…, радвахме се на спокойствието и прекрасния ден. Поемахме жадно свежия планински въздух…
Наближавахме мястото, където навремето имаше дървена арка над пътя, с надпис ЦЕНТРАЛЕН БАЛКАН. Отдалеч забелязахме седнала жена. Почиваше си. Леко подпряна на щека, похапваше бисквити. Вече различавах чертите ѝ – според мен беше около 70-годишна. Леко се смутих, че е сама… Поздравихме се. Попита ни дали не сме срещнали по пътя млада жена. Оказа се, че чака дъщеря си, която се върнала за нещо забравено в колата. Тогава се сетихме, че на паркинга, имаше момиче с такова описание. Беше отворила задната врата на колата и пиеше кафе.
Разменихме още няколко думи с възрастната жена и разбрахме, че за пръв път прави този преход. Обяснихме, че има още толкова път до горе. Предупредихме я, че е хубаво до 15 ч. да тръгнат обратно, защото сега в 17 – 17:30ч. вече е тъмно. Пожелахме си хубав ден и продължихме…
Към 13:30ч. бяхме горе. Въпреки че толкова пъти сме били тук, отново загубихме много време за снимки… Но, за никъде не бързахме. Бяхме си обещали да се насладим пълноценно на планината.
Очаквано Пръскалото едва църцореше. Нямаше го онова величие, което сме виждали през пролетта. Тогава водопадът, захранен от топящите се снегове е наистина пленителен. Има някаква необяснима магнетична сила, която те кара да не отместваш поглед от него. Бих могъл да стоя така с часове…
На площадката имаше само една групичка туристи – една жена и двама мъже на средна възраст. Те благосклонно ни отстъпиха най-хубавата пейка, за да се полюбуваме и ние. Бързо взе да ми става студено. Свалих мократа тениска и навлякох пуловера и якето.
Докато засищахме погледа с природни красоти, използвахме почивката и да хапнем. Бяхме си приготвили сандвичи от прясна багета с шунка, луканка, топено сирене и тънко резенче кисела краставичка. С най-чисти помисли отбелязахме, че Рали (по- малката ни дъщеря) би ни завидяла за това пиршество сред природата!
Боже, дори сега като пиша, взех да преглъщам…
Колегите туристи дялкаха някаква тояга и на висок глас обсъждаха минали и бъдещи дестинации. Аз инстинктивно надавах ухо, отмятайки къде още не сме били… След известно време те тръгнаха надолу, а ние останахме сами. Спомнихме си колко пъти сме оставали тук последни, след всички, омагьосани и щастливи…
Около час се любувахме на красотите около нас. Слънцето се скри зад скалистите канари вдясно. От билото повя хлад. Трябваше да тръгваме и ние. Помахахме прощално към водопада и неохотно заслизахме по пътя обратно.
Тъкмо Пръскалото се беше скрило зад гърбовете ни, срещу нас се появиха две фигури – възрастната жена от сутринта и дъщеря ѝ. Напред с големи крачки вървеше младата жена. След нея, подпирайки се със щеката, ситнеше майка ѝ. Отново се поздравихме, разменихме няколко думи. Разминавайки се с възрастната жена, забелязах, че косата отзад на тила ѝ беше мокра. Очевидно, че беше дала всичко от себе си да стигне целта.
– Браво на Вас! – рекох аз искрено възхитен, а освен това исках да вдъхна още малко кураж за последните метри.
– Аз съм на 80 години – отговори ми кротко тя, сякаш се оправдаваше.
Останах с отворена уста… Първо, въобще не ѝ личаха годините. Второ, това си бяха 12 километра с денивелация 450-500 метра!
Вървях надолу, а в главата ми – все възрастната жена. И аз исках така! Да мога на толкова години да ходя все още по планините. А дали ще доживея до толкова? А какво ще стане, ако един от нас си замине? Другият едва ли сам ще ходи по баирите… Такива смесени чувства ме завладяха, докато се спускахме надолу. Слизането не беше приятно. Вървяхме със ситни крачки. Не виждахме къде стъпваме от дебелата шума и често се случваше да се подхлъзнем или да стъпим накриво от някой скрит остър камък…
Отдолу се зададе млада двойка закъснели туристи. Движеха се бързо – буквално профучаха край нас. И двамата стъпваха уверено, с големи крачки. Загледах ги с интерес. Бяха облечени спортно, момичето с екип на столичен боксов отбор. Личеше си, че са спортисти. Не можах да открия никакви признаци на умора у тях. Благородно им завидях! Мислите ми се завъртяха много години назад, когато и ние бяхме млади… Тогава не се притеснявахме от дълги разстояния и големи височини.
Вървяхме и се наслаждавахме на прекрасния ден. Бяхме щастливи, че Господ ни подари хубаво време. Наближавахме Мечата чешма. В това време зад нас по пътя се чу шум. Обърнахме се – след нас на колела се спускаха младежите. Веднага ни стана ясно – те са се качили с колелата по пътя до водохващането. Вероятно са ги оставили до къщичката при пазача и са продължили пеша нагоре. Сега вече се връщаха.
Спряхме се с тях при чешмата. Всеки се зареди с прясна вода. Ние дори се бяхме подготвили с празна двулитрова бутилка, за да имаме балканска вода за през седмицата.
Аз имам личен ТОП 3 на Старопланинска вода:
– Мечата чешма
– Чешмата до Пеща, по пътя от х. Плевен към вр. Ботев
– Чешмата “Еделвайс“ на пътя от северната страна на Беклемето
Не съм сигурен коя е на първо място, но тази тук ми е любима!
Разменихме още няколко думи с младежите. Момичето се оплака от пътя – че е с много камъни и трудно се кара колело. Пожелахме си приятен ден и се разделихме.
Отново вървяхме сами… Всеки бе потънал в размисли за емоциите през деня. Мислите ни освободени, подхвръкваха като птички от тема на тема и току кацаха, за да освободят сетивата ни, да попият от красотата около нас.
Отново минавахме покрай големи камъни и скали, покрити с дебел мъх. Реката бистра и пенлива, някак уморена, се провираше между тях. Погледът ми се спря на градеж от масивни камъни от двете страни на реката. Камъните бяха добре обработени и майсторски подредени. Вероятно някога това е бил мост… На отсрещния бряг имаше полуразрушени дувари и зидове, едва забележими от покрилия ги дебел мъх, сухи листа и растителност. Всички те се бяха слели с околността, сякаш не бяха дело на човешка ръка. И друг път, когато сме идвали, съм заглеждал с любопитство тези градежи. Има ги почти навсякъде по протежение на реката, почти до ВЕЦ-а. Отклонихме се от пътя, за да разгледаме по-отблизо. Не бях се замислял кой и за какво ги е строил. Може би старият път е криволичил и прескачал от бряг на бряг?
Изведнъж ми просветна – това бяха развалини от стари стружни! Стружна по тези места казваха на стари дъскорезници, задвижвани с вода и водни турбини. В миг пред мен изникна изгубен и забравен свят, погребан под тежестта на времето… Някога тук е кипял живот. Било е пълно с хора и животни – волове и катъри, впрегнати в изнурителен труд… Представих си как по стръмнините наоколо са рязали дебелите дървета с ръчни триони – “шарани”. После окастрените трупи се свличали надолу към стружните с волове. Виждах пълноводната вада завеждаща водата до водното колело. Няколко работници с дебели колове търкалят трупи към количката на гатера. От време на време трият потни чела с твърди, напукани длани. Чувам оглушителният шум на вода, скърцането на дървения механизъм, ритмичния стържещ звук от рязането на дървото и подвикването на работниците… В двора отпред се виждат каруци. В една от тях товарят дъски и греди. Отстрани кротко пасат разпрегнати коне. От време на време някой от тях надига любопитно глава, разтваря влажни ноздри и изпръхтява. Долавям мириса им, омесен с този на прясно срязано дърво… Недалеч, върху каменно огнище в почернял менец къкри саламура от малки рибки и речни раци. Тънки струйки от дим и ароматна пара се преплитат и издигат нагоре, промушвайки се между клоните на дърветата…
Чувствах се като в омагьосано царство, замръзнало по волята на някой приказен злодей.
Отърсих се от виденията си. Стана ми тъжно за този изгубен свят от преди 1-2 века, пометен от техническата революция. Сега никой не си спомня за тези хора и техния тежък труд. Сигурно дори и техните наследници…
Много пъти съм се питал защо е така устроен светът. Човек се бори цял живот, създава някакви неща, подлъган от някакви химери… Мисли, че граденото ще остане след него, ще служи на хората от следващите поколения, надява се че трудът му не е отишъл на вятъра. А времето замита всичко! Най-напред страстите, после всичко останало. Остават разхвърляни обрасли камъни. И вселенско спокойствие…
Здрачаваше се. Приключваше ден, изпълнен с красота и емоции… Неохотно се качихме в колата и бързо се завърнахме в реалността и цивилизацията…
Виж всички участници в Конкурса!
Ако обичаш приключенията и не спираш да се предизвикваш, участвай в конкурса:
