Най-високият връх на югоизточната ни съседка Турция – връх Буюк Агри /5165 м/ или Арарат, както е по-известен за всички световни географски ширини, се намира на триъгълника, където се събират границите на 3 държави – Армения, Иран и Турция.
Като изключим Турция, на чиято територия той се намира след 1919 г., върхът отстои от Иран на 15-ина километра и малко повече от територията на Армения. Това географско положение му отрежда много значимо и възлово положение, тъй като там някъде преди години бе границата между две коренно противоположни системи – НАТО и Варшавския договор. Самият факт предопределя и трудностите, които алпинистите са имали, за да се доберат до мечтата си наречена „Арарат”. Тук считам, че е редно да отбележа, че за Армения върхът е бил, сега е, и занапред ще си остане Голям Масис /5165 м/ и Малък Масис /3914 м/.
#1 Първото българско изкачване на Арарат
Първото изкачване на върха е осъществено през далечната 1829 година от групата на проф. Фридрих Парот. Трябва да минат точно 99 години, за да дойде времето и на първото българско изкачване, с което и ние отбелязваме Първата българска история на този толкова популярен връх.
Ето и накратко подробностите за това изкачване. През 1910-12 г. едно момче на име Златан Златанов, родено във Варна, учи няколко години в Цариград /днес Истанбул/, тъй като неговия баща Силян Златанов последователно работи там като чиновник в българската болница, българската семинария, българското консулство и българското класно училище. След няколко години, преминавайки и през студентските аудитории на Германия и България, вече възмъжал, през 1928 г., Златан отново посещава Турция. Събира се със старите си приятели от училището и планината, и младежкото им дръзновение ги отвежда в подстъпите на библейския връх. Златан, получил планинарска закалка от времето прекарано в Алпите, и опита, който приятелите му са събрали през отминалите години, им дават основание да си наемат водач, с когото в първите дни на месец август предприемат едно младежко предизвикателство.
Вижте: Арарат – заветният връх
Безпроблемно стъпват на 5165-те метра – най-високата точка на Турция. По това време обаче такива неща не интересуват медиите и това тяхно изкачване бързо потъва в забрава. Едва през 70-те години на миналия век, когато четирима членове на ТД „Алеко” София изкачват върха и обявяват своето изкачване за първо българско, историята се връща назад във времето, за да отсече категорично, че втората българска история на Арарат всъщност не е първа.
#2 Второто българско изкачване на Арарат
Обстоятелствата около нея обаче ни дават основание да й обърнем особено внимание, тъй като за „своеволието” си да изкачат върха без разрешение, им носи едноседмичен арест в затвора на гр. Догубаязит. Борис Туечки, Владимир Марянов, Пенко Геров и Димка Москова заплащат висока стойност за своето изкачване, от което те са толкова щастливи, че престоят им зад дебелите стени на турския затвор отдавна са забравени.
#3 Едно трио с три неуспешни опита
Заедно с Борислав Димитров от София и Марин Симеонов от Пловдив, и авторът (б.р. доц. Сандю Бешев) записва своята българска история към Арарат. През 2001 г. тримата на път за Иран правят три неуспешни опита за изкачването на върха. Два на отиване и един на връщане. Тогава при всяко отклонение от главния път ненадейно пред кандидатите за върха излизат пазителите на строго охраняваната зона. Не помогна и офертата на новият ни приятел Ахмед, бивш планински водач до върха. Вече пенсионер, той предложи безпроблемно изкачване, но срещу 100 щатски долара на човек. За времето това бяха страшно много пари, а на нас ни предстоеше почти едномесечен трек до 4-те най-високи върха на четирите планини на Иран. Години след това Боби все пак стъпи на тъй мечтаните 5165 метра на турския първенец. Ние с Марин си останахме само със снимките, които и днес гледаме с удоволствие.
Вижте: Страници отъ миналото: Кратка история на списание „Български туристъ“
#4 Все по-достъпният Арарат
Марко от Пловдив, Любомира и Димитър от Гоце Делчев, Иван и Стойчо от Хаджидимово само преди няколко дни записаха имената си в летописа на българските алпинисти и планинари, като спомогнаха броят на българите да премине доста впечатляващата бройка от 200 души.
В последните години, когато нещата с разрешителните за изкачването на този връх се нормализираха, чрез българската федерация по алпинизъм, клубните отбори, тези на по-големите ни градове и в последно време чрез легитимните ни туристически агенции, до върха на „Дядо Ной” се докоснаха и ще се докосват все повече и повече българи. Защото като най-близък 5-хилядник до страната ни и не особено трудните му технически подстъпи, върхът става много привлекателна дестинация.
Доц. Сандю Бешев
