Не, не преувеличавам със заглавието. В своята вече 90-годишна история на българския алпинизъм много наши алпинисти са заслужили имената им да се споменават, с любов и особено внимание. Стефан Попов /Графа/, дал началото на организирания алпинизъм. Александър Белковски /Белката/, не само, че постави родния алпинизъм на масова основа, но създаде плеада големи алпинисти, които в следващите години оставиха неговия отпечатък.
Константин Саваджиев, Енчо Петков, Цанко Бангиев, Ангел Петров, Аврам Аврамов и редица още имена го изведоха на международната сцена. Христо Проданов, Иван
Вълчев, Николай Петков, Петко Тотев, Дойчин Боянов, Боян Петров постигнаха завидни резултати в спортно-техническо отношение и то най-вече по най-високите върхове на планетата.
Георги Атанасов или Джиджи, както всички го познават, се оказа един от най-талантливите ученици на Белката. Към всичко казано за горе посочените имена той добави още много неща. Завърши с отличие курса за начинаещи алпинисти на Лакатник. Постъпи на работа като асистент във Висшия институт по физкултура, където създаде катедрата „Туризъм-Алпинизъм”. Подготви много високо квалифицирани кадри.
Издаде много учебници и учебни помагала. Написа много научни трудове и научно популярни статии. Хабилитира се като доцент и професор. Под неговото умело научно ръководство десетина негови възпитаници последваха примера му в научното поприще като се хабилитираха в доценти и професори.
Роден на 26 юли 1925 г. в София той учи в Американския колеж, което му позволява свободно да владее няколко езика. Веднага след завършването на висшето си образование постъпва като асистент във ВИФ „Георги Димитров”. През 1952 г. основава Катедрата „Туризъм и алпинизъм”, на която остава ръководител до пенсионирането си през 1992 г.
От 1956 г. е майстор на спорта, а от 1963 г. – заслужил майстор на спорта. През 1972 г. пръв сред българските си колеги е удостоен с званието „Заслужил треньор”. От 1958 г. е кандидат на науките, от 1962 г. – доцент, от 1970 г. – доктор на науките, а от 1980 г. професор.
Носител на орден „Червено знаме на труда” /1967 г./. В продължение на много години е член на бюрата на Републиканската секция по алпинизъм, Републиканската комисия по алпинизъм, Българската федерация по алпинизъм и Българския алпийски клуб. На два пъти – от 1969 г. до 1972 г. и от 1990 до 1993 г. е начело на българския алпинизъм като председател на Републиканската комисия по алпинизъм и Българския алпийски клуб. Бил е член на бюрото на Централния съвет на Българския туристически съюз.
Първи стъпки в планината
Те започват не от близката Витоша както би трябвало да се очаква, а от най-високата точка на нашата страна и на Балканите – връх Мусала /2925 м./. Едва 5-годишен в компанията на брат си Владимир, по-голям от него с цели 15 години, изкачва първенеца на Балканите.
В онова далечно време районът към върха не е така благоустроен, както днес. До двете Мусаленски езера малкият Георги стига върху гърба на специално нает кон, а нагоре – пеша. „Хайде да те видим колко струваш“ – и брат ми Владко безцеремонно ме свали от кончето” – ще напише в спомените си години по-късно Джиджи.
Изкачването на Мусала изиграва важна роля в по-сетнешния път на човека, алпиниста и учения, защото всичките му действия в следващите години са подчинени на планината. Към Рила и района на Мусала Джиджи се връща многократно. Макар и толкова млад той се сприятелява с наблюдателя Баев и често го посещава. А поканата да пренощува на самия връх е истинско щастие за него.
Като юноша с приятеля му Тодор Чипев /свързват ги не само игрите, но и планината и
ските/ намират едно старо прогнило „алпийско” въже. С него при зимни условия преминават трудния хребет между върховете Мусала и Малка Мусала, наречен Трионите.
И като ученик в Американския колеж Джиджи продължава да посещава планината, да се катери по нейните върхове, да се усъвършенствува в ските, да играе баскетбол и да се занимава с лека атлетика. Всичко това му помага да израстне като разностранен
спортист.
В ските стига до участие в международни студентки състезания. Значителни успехи има и в баскетбола. През 1943 г. в леката атлетика става шампион при юношите на висок скок, 400 и 800 метра гладко бягане. Три години по-късно, вече при мъжете, е съавтор на републикански рекорд в щафетата 4х400 м.
Но въпреки това не се отказва от планината.
И когато през 1947 г. се сформира вторият курс за начинаещи алпинисти, Джиджи е един от 100-те кандидати, като само 61 от тях завършват обучението. Сред отличниците са Цанко Бангиев, Енчо Петков, Никола Корчев, Владимир Тошков, Георги Атанасов тези, които в следващите години дават най-много за развитието на алпинизма.
В големия алпинизъм
Не се притеснявам да го нарека така, защото проявите през 50-те и 60-те години на миналия век заслужават това определение. По това време алпинистите от висока класа у нас са малко. По стените ни почти няма маршрути, като изключим северната стена на Мальовица. Току-що завършилите курса и споменати като отличници веднага попадат в новоучредените алпийски групи и секции и стават техни ръководители.
Един от тях е и Джиджи. Той прави третото и четвъртото изкачване по северната стена на Мальовица, както и второто по тур „Варника” на Злия зъб – нещо много голямо за момента. А в горната част на „Варника” прокарва премиерен вариант, предпочитан от всички, които в последствие катерят този вариант като по-логичен.
ВИЖТЕ ОЩЕ: Първото изкачване по Северната стена на Вихрен
Без да се впускам в подробности, ще спомена само някои от най-важните му премиери през 50-те и 60-те години: класическия маршрут на Ушите /1949 г./, турове „Девети септември” /1950 г./ и „Плочите” /1953 г./ на Двуглав, трудната Черна стена на същия връх /1959 г./,класическия /1953 г./ и „ВИФ”, „Осми конгрес на БКП” /1962 г./ и „София” /1966 г./ на Дяволските игли. Най впечатляващият не само на Злия зъб,
но и в страната – „Веждите”, също е дело на екипа, воден от Георги Атанасов /1960 г./. През 1966 г. той прокарва още два маршрута – на Купена и на Портала, където е в свръзка с прочутия френски алпинист Рене Демезон.
Водеща е и ролята му в зимното общуване с нашите планини през втората половина на 50-те години: първи зимни изкачвания по северната стена на Мальовица, по „Славянския тур” на Злия зъб, на Куклата, втори зимни на „Варника” и Синаница. Не можем да отминем продължителните зимни траверси по Рила, Пирин, Стара планина или още по-дългите Рила – Пирин, заемащи години наред съществена част от разрядните изисквания. В тях представителите на ВИФ /водени от Георги Атанасов/ и ЦДНА /начело с Енчо Петков/ неизменно даваха тон на родния ни алпинизъм.
Като споменавам Енчо се изкушавам – за кой ли път(!) – да отбележа, че съперничеството между двамата ни най-големи алпинисти по онова време допринесе за появата на все по-интересни и по-трудни премиери. Защото ако единият тръгнеше в една посока, другият моментално поемаше в другата. Но винаги към ново изкачване или траверс.
По нашите планини Джиджи катереше с много и най-различни партньори. Първите му стъпки в алпинизма са с Младен Дойчинов – състудент и дългогодишен приятел. После в другия край на въжето бяха неговите възпитаници от катедрата по алпинизъм – Иван Янакиев, Георги Щерев, Аврам Аврамов, Сандю Бешев, Атанас Кованджиев, Христо Проданов, Щилян Атанасов, Марко Сотиров, Петя Дойчинова. Все имена оставили значима следа в историята на българския алпинизъм.
ВИЖТЕ ОЩЕ: Личности от историята на българския алпинизъм
Международното признание
То не можеше да не дойде. В края на 50-те години бяха преминати почти всички логически маршрути по нашите планини. Погледите на елита се насочваха към цели извън страната.
Първите си стъпки в чужбина Джиджи направи в Кавказ – Елбрус /1958 г./, Домбай Улген /1960 г./, неуспешния опит за траверс на Безенгийската стена /1961 г./. После идва голямото признание, когато с Аврам Аврамов преминава трудната западна стена на Пти Дрю /1963 г./. В Алпите той изкатери няколко трудни и популярни стени, които издигнаха авторитета на българския алпинизъм – Гран Капюсен, Чима Гранде, Мармолада, Матерхорн.
След тях дойде българската реабилитация на Безенгийската стена /1964 г./, която някои още тогава нарекоха „Виза към високите върхове”. Джиджи поведе колегите си към първия български седемхилядник – пик Ленин 7134 м. /днес пик Авицена/. А това че и шестимата от екипа достигнаха заветните 7000 м., потвърди големия му опит като алпинист, педагог и организатор.
Годината бе 1967–а, а самия той прехвърляше 40–те години. За Хималаите, които все по–ярко се очертаваха на хоризонта, не му стигна време. Но той даде всичко за проправяне на пътя към осемхилядниците. Точно той и неговото поколение изградиха последното стъпало по стълбичката, водеща към 8–хилядните гиганти на Хималаите и Каракорум.
ВИЖТЕ ОЩЕ: Лхотце-81: Историята на първото българско изкачване на осемхилядник
Научното наследство
То има не по-малко значение за българския алпинизъм, отколкото спортните му постижения. Няма автор у нас, който да е оставил по-голямо наследство в областта на алпинизма. Като преподавател, основател и дългогодишен ръководител на Катедра по туризъм и алпинизъм към Националната спортна академия /НСА/ си даваше сметка, че точно той трябва да осветли научно и теоретично много въпроси.
Написа стотина научни и научно-популярни статии. Издаде учебниците „Алпинизъм” /две издания, 1964 г. и 1977 г./, „Вътрешен и международен туризъм” /1975 г. /, „Теория и методика на ски – спорта” /1957 г. /, „Туризъм, алпинизъм и ориентиране” /1981, 1984 и 1986 г. /, няколко ръководства за студенти от НСА, които еднакво добре се ползваха не само от специалисти, но и от всички, които практикуват или просто се интересуват от алпинизъм.
„Малка туристическа библиотека” на тогавашното издателство „Медицина и физкултура” публикува четири негови книжки – „Врачанските скали” /1968 г./, „Злия зъб” /1971 г./, „Двуглав” /1973 г./, „Карстовото било на Пирин” /1975 г./, както и „Българи на пик „Ленин” /1968 г./, за първото българско изкачване на седемхилядник.
На много голям успех се радваха /а днес са библиографска рядкост/ автобиографичните му книги „Към върховете” /1970 и 1975 г./ „Зовът на върховете” /1984 и 1987 г./и „Стръмни върхове“/2008 г./ Не посочвам чисто научните му трудове, монографии и студии, посветени на управлението, обучението и тренировката – техническа и физическа, както и на психологическата подготовка на занимаващите се с алпинизъм.
ВИЖТЕ ОЩЕ: Страници отъ миналото
Когато се захванах с написването на нещо за Джиджи, аз който многократно съм се вързвал на другия край на неговото въже, си давах сметка, че трудно ще обхвана всичко постигнато от един човек, достигнал 95–те години и ако 90 от тях са отдадени на планината и алпинизма. И ако този човек се казва Георги Атанасов – единствения
професор по алпинизъм в света. Дано съм успял да сторя това поне от части.
Не, аз не слагам точка на това мое откровение, защото и днес когато той вече отбеляза своя 95–годишен юбилей все още броди по планините, на 82-рия си рожден ден дори бе на митичния Олимп. И сега, ако отидете на Боровец ще го срещнете по пистите на този реномиран наш ски център. Ще го видите да се спуска дори по много трудните ски писти. А лятото е на скромната си вила на Арапя, където плува по
няколко часа на ден.
Джиджи, ако досега ти бе пример за много алпинисти като спортист и творец, сега за тях ти си пример за спортно дълголетие. Бъди ни жив и здрав още дълги години!
ВИЖТЕ ОЩЕ: Българинът Иван Раев е най-възрастният ски учител в света
