През 1989 г. алпийският клуб на гр. Сандански изпраща 8 свои представители в Памир с цел изкачването на пик Ленин. До върха достига само ръководителят на групата Апостол Арабаджис. На един не му достигат 234 метра до върха, а останалите 6 души стигат до 5300 метра. Между тях е Методи Бокушев, познат на алпинистите като „Спартак”. Поради голямото му желание да се изкачи на връх над 7-те хиляди метра, на следващата година Методи се включва в пловдивска група. И този път, въпреки силния състав, никой от групата не успява да надмине 6100-те метра. Времето си казва тежката дума.
Финансовите възможности на Методи вече са изчерпани. Желанието му обаче е огромно. За помощ той се обръща към община Сандански. От там не приемат офертата му. Методи уговаря среща с кмета на града за оказване на финансова помощ. Моли ме за участие в тази среща. Отново няма резултат. По това време спонсорството не е на мода. След време Методи отново ми звъни.
„Взех решение – ще тренирам усилено. Ще изкачвам последователно с велосипед при зимни условия трите най-високи върха на Рила, Пирин и Стара планина”.
Така и стана. С велосипеда си, при зимни условия, той пътува до Банско и Боровец. На 31 декември 1999 г. изкачва родния и балкански първенец Мусала (2925 м). Изпраща ми снимка на върха за доказателство. Публикувам материала в няколко вестника. В родния му град това се посреща с малка гордост за това, което е направил техният съгражданин. Методи продължава. В 12 часа по обед на 10 март същата година упоритият колоездач е на Вихрен. Снимката му отново достига до мен с молба, както снимката така и кратък текст да намерят място в някои вестници. Изпълнявам молбата му…
Уви, трета снимка не получих. Вместо това, узнах, че при опит за трето зимно изкачване е станало непоправимото. Така завърши неговият принос към историята на екстремното колоездене в България.
Ако днешните негови последователи водят някаква статистика за свои постижения и не са отбелязали това, което Методи Бокушев („Спартак“) е направил, нека си го отбележат.
За съжаление на този човек тогава никой не му помагаше по някъкъв начин.Работеше в чистотата и събираше хартия за вторични и със средствата правеше експедиции ние като деца тогава му се възхищавахме на подвизите даже беше оставил едно колело на връх Вихрен и до преди години имаше някакви части оставали от него.За съжаление една зима на слизане от Вихрен през казана беше замръзнал на въжето с оскъдна екипировка