В дните преди Нова година бях решила да обиколя района на Враца. Имах смътен спомен, че като деца са ни водили в Леденика, а след това бях ходила в града само веднъж в преследване на едно гадже.
Бях си набелязала връх Бабака и района около хижа Пършевица. И двата дни, в които обикаляхме с Краси тези места грееше ослепително слънце, преходите се оказаха кратки и много приятни и не можах да разбера как така не срещнахме нито един друг турист.
На третият ден, сякаш незадоволена от двата кратки прехода, си потърсих нещо по-сериозно и открих, че в Стара планина има връх Тодорини кукли. Идеално! Прочетох в интернет за маршрутите към върха, но до Петрохан със сигурност не ми се ходеше, а най-кратък ми се видя този от квартал Заножене на Вършец и затова избрах него. В Гугъл някой беше писал да не се тръгва от там, че имало паднали дървета, но на мен това не ми се видя кой знае какво препятствие и го пренебрегнах. Все пак на картата на BGMountains се виждаше пътека със зелена маркировка.
И така на 29-ти декември стигаме до квартал Заножене и продължаваме по пътя, който е асфалтиран, но доста тесен и с дупки. Когато съвсем се скапа накрая оставихме колата и тръгнахме да търсим пътеката към върха.
В началото си имаше горски път. Малко по-нататък се виждаше, че в гората около него е имало буря някога и действително имаше множество счупени дървета. Обаче някой беше разчиствал. И тъкмо се зарадвах, че всичко ще е наред, нищо че маркировка нямаше и разчистения участък свърши. Бяха рязали дърветата и ги бяха избутвали настрани, но в един момент просто бяха спрели. Неразчистените дървета пред нас обаче бяха сравнително тънки и не изглеждаше да е голям проблем да минаваме през тях прескачайки ги или да ги заобикаляме и затова смело продължихме. Виждах на картата, че се движим по зелената маркировка и това ме успокояваше, въпреки, че вече не се виждаха следи от човешки крак. Дотук добре.
На един завой обаче някак сме излезли от маршрута, а точно там започваше голямото изкачване. Не знам защо не се сетих предишния ден, че най-краткия маршрут, ще означава най-вероятно най-стръмното изкачване. И тръгвам аз нагоре, опитвайки се да открия някаква маркировка все пак. Между дърветата няма храсталаци и изглежда сякаш няма проблем да се върви и без пътека, но става все по-стръмно и по-стръмно и по-трудно за ходене … или по-точно катерене. И изведнъж виждам избеляла маркировка на едно дърво, после на второ, оглеждам внимателно земята около дърветата, но абсолютно нищо, което да наподобява пътека не виждам. Вярно, че има доста сухи листа на места, но все щеше да има някакви очертания пътеката, … ако имаше пътека. Осъзнавам че вероятно някога е имало, но от години никой не минавал по нея и тя просто е заличена.
Толкова разстояние обаче сме изминали вече, че не може да става въпрос за връщане. Катеря се и спирам на места да изчакам Краси, който не е в чак толкова добра форма и се налага да спира по-често, за да почива. Става ми съвестно, че преди няколко месеца по подобен начин се губихме по един маршрут към връх Копрен и се надявах, че няма да се повтори онова бродене в дивото, ама ето, че пак така стана.
Излязохме по някое време на по-равно място и о, чудо – появи се някакъв метален заслон. Доста странен беше този заслон – ни в клин, ни в ръкав в гората, без видими следи от пътеки до него.
Продължихме и малко по-нататък взе да се появява и сняг. В началото на преспи, които ставаха все по-големи и по-големи и за съжаление започнаха да се появяват и камъни. Пътека все така не се виждаше.
Хубавото беше, че вече имахме някакви гледки, защото бяхме набрали височина, лошото – че времето напредваше. А по-лошото, че ставаше по-трудно да се върви в снега между камъни и дървета. Пред нас вече се виждаше връх, но знаех, че не е Тодорини кукли. Помислих си, че поне този връх трябва да качим, а после вече ще търсим начин за слизане в по-човешки условия. Имаше пътека с жълта маркировка, недалеч напред и вдясно.
И тук е момента да си кажа, че бяхме само със щеки и без всякакви котки, снегоходки или пикели. А последният участък към върха, на който трябваше да е пътеката се оказа стръмен, в сянка и съответно покрит с фирнован сняг! Опитах се да вървя по него … не стана. Мисълта да се върнем по същата пътека ме ужаси и започнах да се оглеждам отчаяно за някакъв друг маршрут. Отдясно имаше скали, но бяха на по-слънчева страна и сякаш снега там беше доста по-малко. Разбира се, можеше да има някакъв блокаж, но бях длъжна да опитам. Оказа се, че няма блокажи, даже беше перфектно за катерене и полека излязохме на този пръв безименен връх, вероятно на около километър и нещо от котата на Тодорини кукли.
Обаче вече беше към 2 часа, ако не и по-късно и видях, че няма смисъл да мъча повече Краси – денят е къс, на непознат терен сме и тепърва ще търся друга пътека, която само Бог знае дали не е по-зле и от тази. За миг се изкуших да го оставя да слиза надолу, докато аз все пак се опитам да изтичам поне още малко в посока към върха, но реших, че нямаше да е честно и се отказах.
Добрата новина беше, че в далечината пред нас се видя зимна маркировка. Жълто-черните колове бяха полъх от цивилизация и значително облекчение за вече леко напрегнатия ми мозък. Почти на бегом стигнахме до първия кол и видяхме, че има още един в посока надолу, към гората. Тук обаче свършиха добрите новини. Оказа се, че снегът, който на билото беше мек и приятен за ходене, взе да става все по-твърд на места, а като доближихме гората склона ставаше все по-стръмен.
Опитвах се да вървя бавно, подпирайки се със щеките, но на едно място не успях да се задържа, подхлъзнах се, паднах и започнах да се свличам към пропастта. Не знам как запазих пълно самообладание – сякаш не се случваше на мен – и съвсем трезво прецених, че се свличам към гората и все ще намеря нещо, за което да се захвана. Едва по-късно си дадох сметка, че съм могла да се окажа на по-дълга гола част, на която да се засиля достатъчно, че да се фрасна в някое дърво, което би причинило увреждания на нежното ми тяло.
За щастие извадих късмет и преди да стигна до някое дебело дърво, минах през някакви храсти, или бяха затрупани клони от ниски дървета и успях да се хвана за тях. Заради жегата ходех без ръкавици и затова не се отървах съвсем без наранявания – ожулила бях ръцете и няколко нокътя се бяха счупили грозно. Но това беше нищо – даже не изгубих щеките, че и те се бяха захванали в клоните. Изправих се и къде пристъпвайки предпазливо, къде пълзешком се добрах до гората. Там вече пътеката беше видима. По-нататък можех да се хващам и за дървета, и за клони, а и снега взе да омеква.
Гадният участък беше реално няколко метра, но и те бяха достатъчни да се свлечеш по стръмния склон.
Като продължихме се видя, че тази пътека – първо жълта маркировка, после пак зелена – е доста по-добра от предишната, само че води към съседното село, а не там, където ни е колата. Така че се наложи да импровизирам и да търся на картата пътища, които да ни изведат където трябва. Намерих някакви варианти и вече с доста по-добра скорост се понесохме надолу. Излязохме на асфалтовия път малко под колата, точно на залез и Слава Богу, че челник не носех. Страва показа 14,50 км, 1192 м денивелация, изминало време – 7 часа и 20 минути.
Във въображаемото тефтерче за записки от преходите и бяганията си отбелязах три неща:
- През зимните месеци в Стара планина се ходи задължително с котки и челник.
- Разказите на други приключенци в мрежата се изчитат детайлно, а не по диагонал и се вземат предвид.
- Плановете за преходите се съобразяват с факта, че не всички хора са бегачи!
Виж всички Лични истории!
Ако обичаш приключенията и не спираш да се предизвикваш, участвай в конкурса:
