Проклетия – планината, която те зове да преминеш границата

Първото, което чух за нея, беше името й. Проклетия. Дяволито, плашещо и мамещо.

Беше есента на 2009-та. Замисляхме пътешествие по границата на Черна гора и Албания. Никой познат не беше стъпвал там, постингите в интернет бяха малко и недостатъчно информативни, но поне успяхме да се сдобием с руски военни карти на района. Не знаехме какво ни чака – в България имиджът на Албания не беше блестящ, във въздуха витаеха истории за кръвожадни хора, въоръжени планинци и бъбреци за продан. Но решението беше взето и ето ни в автобуса към Ниш, където се прекачихме на „кервана” за черногорския град Беране.

Пристигнахме посред нощ и преспахме 2-3 часа на автогарата, докато дойде сутрешното автобусче за Гусине. През нощта около нас се мяркаха само мъже – тъмни балкански субекти, но на дневна светлина животът плъпна по улиците и пътищата, а наоколо сред надигащите се мъгли започнаха да изскачат чудновати зъбери и диви гори. Гусине се оказа малко мюсюлманско градче, от което можеш да си напазаруваш чудесна храна, включително домашно сирене и месо от магазина, да си купиш от бръснарницата пътеводител за планината, написан на сръбски, и да пиеш страхотно кафе на чаршията. Хванахме стоп до последното село – Вусане – където пътят свършва. Разположено на изхода на дълбоката и дива долина Ропояна, селцето се гуши в планината с китните си дворове, с дървеното минаре на джамията и с малкото си магазинче с неясно работно време.

Граничните полицаи учтиво ни посрещат на изхода на селото и преписват имената от паспортите ни. За наше успокоение се оказва, че можем да се движим без проблем в албанската част на планината (границата е само на два часа път пеша в южна посока), при условие, че се върнем през същото място, от което тръгваме. Изоставяме „цивилизацията” и потегляме нагоре по долината, следвайки червените точки на маркировката. Табела „Нека бъде чисто”, написана на няколко езика, тюркоазено синьо езеро – извор с леденостудена вода, девствени скални игли, играещи странна и омайна игра с ниските облаци… Отклоняваме се в ляво от долината и тръгваме през гъста букова гора. Няма жив човек, планината е притихнала и влажна. Само двама сме и всеки е потънал в първото си усещане за Проклетия – екстазно красиво и страховито. Не говорим. Дишаме и слушаме капките, преспали по дърветата след нощния дъжд, следим облаците.

Тук няма хижи, подминали сме вече единствения извор по пътя. Излизаме от гората, достигаме граничната пирамида на открита премка между два зъбера и стъпваме в Албания. В същия миг зърваме приказен циркус с няколко езера, а над него – свирепи скални форми, пробиващи натежалото от облаци небе. Наричаме ги „вампирските зъби”. Започва да пръска дъжд, след малко дочуваме и първия гръм. Картата подсказва, че наблизо има изоставен бункер и се насочваме към него. Откриваме малката каменна постройка – таванът й е здрав, няма врата и прозорец, но решаваме, че тук ще ни е по-добре, отколкото в палатката. Поне ще има къде да изсушим мокрите си дрехи. Запречваме раниците си на отворите, за да спират вятъра, кипваме вода за супа и се приготвяме за сън. Цяла нощ светкавиците се стрелкат над върховете на юг, а в кратките мигове, в които успявам да заспя, сънувам албанци, атакуващи нашето убежище – бункера.

Но идва утрото. Облаците ги няма, слънцето облива с мека светлина скалните върхове, които сега ни се представят в пълната си прелест и грандиозност. Оставяме част от багажа скрит между скалите и тръгваме съвсем леки към най-високия връх на планината – Мая Езерце (2694 м). Името идва от езерния циркус, скрит в подножието му – това е единствената вода наоколо. Всичко останало е карст и доломит, остри игли до хоризонта, петна от вечен сняг и тук-там поляни, покрити с трева. Маркировката е добра, води ни през каменист, но сравнително лек терен до подножието на върха и изкачваме последните 400 м денивелация по стръмен сипей за около 40 минути. Гледката отгоре е вълшебна – виждаме приказно дълбоките и зелени долини Ропояна и Валбона, невротично изскачащите игли на Карамфилите и още стотици върхове, много от които все още не са изкачвани. Дълго съзерцаваме суровия и едновременно нежен пейзаж, докато облаците се сгъстяват около нас, подсещайки ни, че е време за тръгване. Връщаме се по същия път, спираме за баня в изненадващо топлото езеро и се спускаме надолу, за да избродим пътеките към Мая Росит (2525 м) и съседната долина Гребае.

Няма да се опитвам да описвам неописуемата красота на следващите дни. Няма да разказвам за странно-смесеното усещане за уют и несигурност през нощта в изоставената застава, за огъня, за сладката букова вода и за гърмежите, които чуваме в тъмното – трябва да са били от пушките на ловци. Или поне така ни се иска да мислим. Няма да разказвам за „изстрелващата” пътека – толкова стръмна, че качва близо 600 м денивелация за по-малко от час, нито за единствената ни среща по пътя за Мая Росит (сравнително лесен за изкачване „трекерски” връх), при която ние двамата и те двамата, от отсрещната страна на склона, в първите минути се наблюдаваме и дебнем като диви животни, докато разберем кой какъв е (а после се оказва, че те са двойка млади чехи, загубили пътя и останали без вода – даваме им нашата…)

Само ще спомена за срещата ни със Сърджан – човекът, построил еко-катун в долината Гребае в Черна гора, с прекрасни дървени къщички и китно малко ресторантче, предлагащо превъзходно домашно месо и „каймак” (местен млечен специалитет). Той е един от малкото хора тук, които правят нещата въпреки трудностите, въпреки всичко, и ги правят бавно, но качествено. Става ни пръв приятел и при следващите ни посещения в катуна му вече сме си у дома. Но думата ми беше за Гребае – дълбока ледникова долина, приличаща на чаша, заобиколена от едни от най-острите и трудни върхове в планината, макар и не най-високите. Огромни скални стени привличат опитни катерачи, а движещите се на ръба между трекинга и алпинизма опитват силите си на върхове като Очняк (2185 м) и Карамфилите (2490 м). От другата страна, в западна посока, планината се „разлива” и формите й се претопяват в пасища и била, подобни на старопланинските. Огромни стада огласят със звънците си просторите до късна есен, а селата, скътани в долините, са ту мюсюлмански, ту католически.

Прибираме се в България, зашеметени от дяволския чар на Проклетия, за да осъзнаем съвсем скоро, че той е пристрастяващ. Само двадесет дни по-късно отново хващаме нощния автобус за Беране и се озоваваме в катуна на Сърджан в 5 ч. сутринта, в проливен дъжд. Няма никой, но бунгалата са отворени. Потъваме в уюта им, миришещ на бреза, и на сутринта посрещаме с усмивка персонала на ресторанта. Дъждът спира по обяд. Въпреки малкото време до вечерта, решаваме за втори път да опитаме изкачването на Очняк (първият път, при първото ни идване, тръгнахме по погрешен улей и не успяхме да се качим). Този път, въпреки влагата и тежките облаци, върхът ни „допуска” до себе си. Въздушно тричасово изкачване, три метални въжета в последната част, стремглаво спускане в надпревара с нощта и огромен храст с див касис за десерт…

Прехвърляме се отново в Ропояна, за да атакуваме Мая Езерце от южната му страна. По пътя ни през долината като скални гъби насред пътеката изскачат стари бункери. Сега времето е хубаво и ги подминаваме, за да разпънем палатката на висока скална тераса, покрита с мека трева. Залезът е вълшебен, такива са и първите лъчи на изгрева, който ни посреща за едно незабравимо изкачване. Изгубваме каменните пирамидки, указващи „пътеката” и се втурваме в борба със сипеите, търкалящите се камъни, тънките ръбове, жаркото слънце и пълната липса на вода. И ето ни отново на могъщата скална пирамида, всичко блести, планината се е отворила за нас и познатото-непознато усещане за нея разпъва усмивките ни до ушите. Чака ни поредното слизане в надпревара с мрака и жаждата. Превалът Чаф Пайес, водещ към долината Тети в Албания, е увенчан с кръст.

Тръгваме надолу към живота и след двучасово стръмно спускане достигаме чешма и първите къщи. В мрака ни посрещат две бели женски лица, осветени от свещ. През следващите нощ и ден се оказваме приети като важни гости в малката католическа общност на Тети – около 800 души през лятото, едва стотина през зимата, изхранващи се от стадата си, живеещи в каменни къщи с пръстени подове и без канализация, разпръснати по дължината на безкрайната дълбока долина, така че от „близките” къщи до „центъра” (малко магазинче, предлагащо най-необходимото – кибрит, цигари, кафе, сапун, шоколад) се ходи около 40 минути пеша по пътеки и черни пътища…

Година по-късно Проклетия ни зове за трети път. Сега минаваме през Косово и влизаме в планината от албанския град Байрам Цур. Целта ни този път е върхът Мая Хекураве и долината Валбона (съседна на Тети). Преди да тръгнем нагоре, жителите на малкото селце ни наобикалят, карат ни да седнем в един двор и ни гощават с домашно сирене, хляб, орехи и ябълки. Не ни пускат, докато не напълват и раниците ни с храна. Гостоприемството тук е закон Божи, независимо от религиозната принадлежност. Ако не го приемеш – престъпваш границите на доброто поведение, нанасяш обида. Следващите два дни вали – прекарваме ги в палатките, на приказна поляна над езерото Маркай, до каменните колиби на овчарите (за разлика от нас, те са много щастливи от дъжда – единственият питеен извор е на 2 часа път пеша, затова те събират в огромни казани дъждовната вода, падаща от стръмните покриви на постройките и разчитат на нея до следващия дъжд). Сприятеляваме се с дядото от колибата – той все е с пушка на рамо, но огънят в къщата му винаги гори, бабата меси топли питки – една от тях е за нас, придружена с прясно сирене и гъсто кисело мляко. Много ни е уютно в овчарския катун, но нали сме тук заради планината – при първото затишие на дъжда потегляме нагоре към премката, през която според дядото трябва да стигнем за 2-3 часа до Валбона.

Качваме стръмния склон за около час и се оказваме в добре познатия страховит терен, нетърпящ компромиси и грешки. Облаците и дъжда ту ни връхлитат, ту оставят слънцето да рисува с лъчите и дъгите си. Очите се пълнят, докато краката подскачат по сипеи и скали. Нощта наближава, козята пътечка, уж добре очертана в началото, се губи в камъните и храстите, а долината е все така далеч… След дълго търсене, вир-вода от поредния обилен дъжд и вече по тъмно, с тракащи зъби се приютяваме от вятъра и капките в полусрутена колиба, разпъваме вътре криво-ляво палатката и чакаме утрото. Сутринта дъждът ни дава малко покой, отказваме се от слизането в долината и безславно потегляме по обратния път към овчарската колиба, която ни стопля и изсушава с огъня си. Връщаме се назад и надолу. Проклетия си е проклета. Този път ни показва, че с нея шега не бива. А и времето изглежда скоро няма да се оправи. Напускаме я преждевременно, в очакване на следващата среща с най-дивата планина, която сме срещали в пътешествията си. Планина, разположена на граница, в която граници не съществуват. Планина, която те мами да преминеш отвъд границата.