Който е казал, че в пустинята няма живот, не е бил съвсем прав. Пространството е необхватно, но не и неизбродимо, времето е екстремно и не прощава, но и в най-суровите условия ще се намерят ентусиасти, които да потърсят крайностите и да тестват способностите си на предела. На собствен ход, с колело, борд, парапланер или на гърба на добрата стара камила – много са вариантите в най-пустите и затънтени кътчета на Земята.
Маратоните, които се провеждат в пустините на Мароко, Намибия, Чили или Антарктида, обикновено са няколко пъти по-дълги от „нормалния“ маратон. За да се включите и завършите успешно, за да се справите с изтощението и постоянните предизвикателства пред тялото и духа, ще ви трябва стабилна подготовка, изключително добро състояние на организма, завидна доза самоконтрол и отдаденост и немалко мазохизъм.
Въпреки всичко, екстремните маратони привличат все повече желаещи да изпитат тръпката. Най-трудното състезание по суша в света е Marathon des sables в Мароко, който обхваща над 250 км в рамките на 6 дни. Стартовата точка е Уарзазат, а финалът – Мерзуга. На ден се изминават между 30 и 70 км, по-голямата част от които е върху камъни и скали. 15-20 % от маршрута е по пясъчни дюни, а температурата през деня може да надхвърли 45 градуса.
Участниците трябва да носят цялата си екипировка, с изключение на водата и палатката, които се подсигуряват от организаторите. Задължително е на ден да приемат не по-малко от 5000 калории и 9 литра вода. Тежките условия превръщат маратона в изпитание не само за тялото, но и за психиката. Въпреки това над 700 участници всяка година се изправят срещу предизвикателствата на пустинята. От тях не повече от половината успяват да завършат. Рекордът държи мароканецът Мохамед Ахансал, който през 1998 г. изминава разстоянието за 16 часа, 22 минути и 29 секунди.
Не по-малко натоварващ, макар и за по-кратък период от време, е маратонът в пустинята на Намибия – една от най-старите на Земята. Той обхваща 126 км за 24 часа, а участниците трябва да се справят с температурни разлики от 0 градуса през нощта до над 45 градуса през деня. Маратонът в Намибия се провежда ежегодно вече пет години, а най-доброто време досега принадлежи на Том Адамс – 14 часа и 1 минута.
Колкото до 220-километровия Badwater Ultra, който се провежда в Death Valley (Долината на смъртта) в САЩ, ще кажем единствено, че температурите достигат до 55 градуса, а участниците са принудени да тичат само по бялата маркировка на пътя, за да не им се разтопят подметките на маратонките. Организаторите не допускат повече от 90 участници, но дори от тях едва 10% успяват да достигнат финала.
В абсолютната температурна крайност е маратонът в Антарктида. 100 километра в най-сухото, студено и ветровито място на земята, където ветровете достигат до 300 км/ч, а средните температури са около -20 градуса Целзий. Участниците се извозват със самолет от Чили до подножието на планината Елсуърт, където е стартовата точка на маратона, на няколкостотин километра от Южния полюс. Следват 6 дни изтощително бягане върху снежна покривка с дебелина от няколко сантиметра до метър. Ежегодно за маратона се записват не повече от 30 души, не само защото малцина са способни да издържат на натоварването и изтощението, но и поради високата такса за участие – 10 000 долара.
Сендбординг или борд върху пясък. Какво по-логично, ако имаш безкрайни пясъчни дюни, но никакъв сняг? Сендбордът има по-твърда основа в сравнение със сноуборда и обикновено се маже с вакса, за да се плъзга по-добре по пясъка. Боян Гребенчарски, редовен участник в Световното по сендборд и носител на няколко титли, включително първо място, казва: „Препоръчвам на всеки бордист поне веднъж да опита сeндбординга! Усещането е различно, в началото се чувстваш малко тромав и нестабилен, дъската запъва и се контролира трудно, не можеш да свличаш, а и паданията са по- неприятни, отколкото през зимата.
Докато се спускаш надолу, започваш да усещаш, че скоростта, с която се движиш, съвсем не е малка. Но после, когато свикнеш, изпитваш истинско удоволствие, докато караш по дюната по къси панталони и тениска, а като стигнеш долу, просто сваляш борда и обувките и скачаш в басейна, за да се охладиш. Именно в това е и чарът на сендборда – преплитането на типичните за зимата и лятото усещания.“ Боян кара на най-голямата пясъчна дюна в Европа – Монт Каолино в Хиршау, Германия, екипирана с лифт до върха (120 м), където ежегодно се провежда Световното първенство по сендборд. Други популярни места за каране са пясъчните дюни в Мароко, Египет, Чили, Перу или Южна Африка, а в Намибия особено популярни са сенд-ските. В САЩ пък освен множеството естествени локации в Калифорния, Колорадо и Северна Каролина, в Орегон върху 160 000 кв.м е разположен и първият сендборд парк.
Летене – километри пустош, пясъчни дюни, които непрекъснато менят местоположението си, никаква форма на живот, зашеметяващи изгреви и залези. Малко неща могат да се сравнят с пустинния пейзаж, особено ако го наблюдавате от въздуха. Летенето с парапланер дава онази уникална перспектива, която позволява да обхванеш необятността в един човешки поглед.
Пустинята Атакама в Чили например се слави със средно седем дни годишно, в които вали и не става за летене. Известна е като най-сухото място на земята и дъждът определено не е сред факторите, с които се съобразяват парапланеристите при планиране на полета си. Въпреки че времето е екстремно, процесите, които текат, са постоянни, а ветровете – предвидими. Огромните пясъчни дюни в Чили са на брега на океана, а при срещата на студения и топлия въздух излиза бриз, който може да е доста силен и създава перфектни условия за летене. Често има силна турболенция, защото дюната акумулира огромно количество топлина, която се среща със студения въздух, носен от океанския бриз. Постоянно менящият се от вятъра релеф на пясъка пък действа объркващо, защото става трудно да се ориентираш на каква височина си. Въпреки това си има и плюсове – пясъкът е доста прощаващ при евентуално падане, по думите на най-добрия български акропарапланерист Весо Овчаров, който именно поради тази причина предпочита да си „играе“ с крилото над пустинята.
Места за летене има и в Намибия и Мароко, както и летящи общности, които ще ви съдействат с информация, гид или екипировка. Не е нужно да сте про-парапланерист, за да полетите над пустинята. Дори полетът в тандем с инструктор гарантира уникално преживяване и гледки, които нито една фотогалерия не може да пресъздаде.
И още – Дори да не сте крайни авантюристи и да не тръгнете да прекосявате Сахара с колело, подобно на Реза Пакраван от Иран, който изминава разстоянието от 1734 км между Алжир и Судан за 13 дни 5 часа и 50 минути, има и по-лежерни варианти за трип в пустинята. Най-лесно, разбира се, е на гърба на камила – нейният тромав, но постоянен ход ще ви отведе достатъчно навътре в дюните, без опасност от екстремни натоварвания. Има възможности и за офроуд преходи с бъгита или джипове, ако ви влече да вдигнете малко пясък.
