Бързаме да пристигнем преди свечеряване. Ясен, Иван и аз, скромна компания, надъхани за приключения в дивата природа далеч от обикновеното ежедневие. За целта сме се заредили с екипировка за къмпингуване, тандемно крило и ведро настроение. Къде ли отиваме? Знаех, че е място в Източните Родопите на брега на река Арда, в лагера на англичанина Тим.
Колата препуска по лъкатушещ път, през просторни поля и хълмове. Растителността е обагрена в свежо зелено, небето ясно и чисто, изпълнено с пухкави облаци, които се открояват на синия цвят. В населените места, по електрическите стълбовете гнездят семейства щъркели. Имената на селата се редят – Книжовник, Злати бряг, Силен, Долни и Горни Главнак. Имам чувството, че се промъквам в импресионистична картина.
Слизаме на брега на р. Арда и се оглеждаме. Лагерът се намира на другия бряг в основата на отвесни скали, добре прикрит с дървета. Две лодки тръгват към нас…
Жилище на брега на реката, сред дърветата. Отпред, под падащите клони на върбите се намира малък плаж, място скрито от хорските погледи на отсрещния бряг, но с чудесен изглед към околността от наша гледна точка. Във вътрешността добре оформени и изгладени площадки за палатки с пясъчна настилка, под плътна сянка. Пространство с огнище, домакински пособия, място за провизии и импровизирана чешма, предназначено за кухня. Единственият транспорт до тук са каяците на Тим.
Ето го и него, Тим, русоляв мъж около 50-те, в добра физическа форма, със слънчев тен и голяма усмивка. Поздравява ни на приличен български и ни упътва къде да си опънем палатките. Нямаме търпение да се разходим в околността, въпреки че денят отива към своя край. Избираме един скалист хълм и решаваме да се покатерим. Прекосяваме обратно реката, хващаме произволна пътека и се отправяме към набелязаното възвишение. По-нагоре пътеката изчезва и склонът става стръмен. Поглеждам назад. Каньонът под нас събира угасващите слънчеви лъчи. Реката прави почти обратен завой и продължава да се вие в далечината. Още малко и сме горе. На самия връх се издигат два каменни масива, наподобяващи кули. Вятърът изчиства негативните емоции от съзнанието ми. Усещам как тялото ми се пълни с планинска енергия. Вечерта сънят идва лесно, а спането на твърда почва е по-добро от всякакъв дюшек.
Събуждам се в хладна утрин от пеенето на птичките и шума на насекомите. Над скалите от другата страна на реката кръжат лешояди. Ясен съзерцава тяхното реене. „Искам да летя с тях”, казва ми. По-късно разбираме, че районът е национален резерват за лешояди и птиците са под специална закрила. Летенето с парапланер около реката е строго забранено. Все пак не се отказваме. Тим иска да ни покаже няколко места, далеч от реката, които според него стават за излитане. Отправяме се към един подходящ хълм, с гола поляна на самия връх. Изкачването е трудно, трябва да преодолеем гъста гора, без пътека, с много тръни и настървени насекоми. След дълга борба излизаме на открито.
Посреща ни прекрасна гледка към яз. Ивайловград. Небето е кристално чисто, обсипано с живописни облаци. Време само за летене. Ясен е опитен пилот, той ще управлява тандемното крило. Искаме да качим Тим. Разпъваме крилото и изчакваме. Слънцето се е изместило на запад и перфектният допреди малко вятър отслабва. Шансовете за излитане намаляват. Ясен не губи надежда и набелязва друг, съседен хълм. Сгъваме крилото и тръгваме. Изкачваме се на набелязаната поляна. Лъхва ни свеж ветрец. Ясен притичва напред и крещи „Ще се лети”.
Пъстрото крило се изпъва от вятъра като великанска птица. Ясен го удържа, докато дойде подходящ порив. Когато моментът настъпва, извиква „Сега, Тим, давай, тичай, не спирай”. Тандемът се отделя от площадката и се вдига над нас. Крилото прави лек завой, после още един и започва да се отдалечава. В небето отекват радостни възгласи.
Накрая на деня всички са доволни от преживяното, особено Тим, който е полетял за пръв път в живота си. Вечерта около огъня той още е под въздействието на адреналина и разпалено разказва на жена си за миговете прекарани в небето.
Сутринта ставам рано и слизам на брега. Тим седи на пясъка, скръстил крака и пие кафе. Присъединявам се към него. С охота ми разказа за живота си. Когато посетил България останал поразен от природата и решил да остане да живее тук. Оженил се за българка, Дани от Шумен. Известно време поживял там. После двамата решили да се преместят в Родопите и да отглеждат коне. Построили си малка ферма. Успели да създадат нова порода, кръстоска между каракачански и арабски кон. Цяло лято прекарвали на брега на Арда. Есента се връщали във фермата.
По-късно през деня посещаваме въпросното място. Селото се намира в живописна долина, почти обезлюдено. Наоколо пустеят стари каменни къщи с избити врати и прозорци. Някои напълно порутени, други имат все още запазени фасади. Домове отдавна изоставени от някогашните жители, превърнали се в подслон за крави, търсещи прикритие от жегата. В тази сюрреалистична картина, като оазис насред пустиня се откроява дворът и къщата на Тим. Китна градина с асма и скромна, спретната постройка с голям прозорец, обсипан с цветя. Фундаментът е каменен от някогашна къща, в последствие доизградена от Тим. След малко се появяват и конете. Девет здрави и изящни животни. Личи си добрата грижа. Приближаваме се, но те се стряскат от нас. Тим ги успокоява. Успявам да доближа една кобила на име Родопа и я погалвам по муцуната. Тим е горд с животните си. Казва, че последната зима ги е оставил да намират храната си сами. Така станали по-силни и умни. Впечатлени сме от неговия малък рай. Тим е доказал как може да вдъхне живот на едно забравено от Бога място. Възхищавам се от куража му да започне от нулата в една съвсем непозната за него територия.
След срещата с конете спускаме каяците по течението на реката. Понасяме се плавно надолу, на места реката забързва и ни обливат хладни пръски. После течението забавя своя ход и ни позволява да надминем в скрити ръкави. Реката прорязва сушата като с нож и образува каньон. Отстрани бреговете са маскирани с богата растителност. Няма следа от човешко присъствие. Само черните щъркели и корморани ни съпътстват. Надолу по течението каньонът се снишава, растителността става по-ниска, реката се разлива. Озоваваме се на прага на яз. Ивайловград. Слънцето отново е паднало ниско. Лъчите галят приятно лицата. Вечерната хармония ни обгръща.
Изваждаме лодките на сушата и се приготвяме да се отправим отново към цивилизацията.
Пълният текст на статията може да намерите в брой Лято 2013 на списанието. Ако сте пропуснали стари броеве, но искате да се сдобиете с тях на преференциална цена, свържете се с нас.
