На 20 декември 2017 г. трима българи – Жеко Вътев, Илиян Кинов /Цайко/ и Мария Асенова, осъществяват третото българско изкачване на първенеца на Новозеландските Алпи – Маунт Кук /3724 м/.
Той няма височината на хималайските гиганти. Дори е по-нисък с 1043 метра от Монблан и само с 839 метра е по-висок от балканския първенец Мусала. Но стане ли въпрос за първенеца на Новозеландските Алпи, Маунт Кук /3764 м/, в съзнанието на алпинистите се явява мощната му снага, покрита с вечен сняг, натечен лед и стръмни, а на места и отвесни склонове.
В различни, дори и най-авторитетни издания, височината му може да се срещне и под 3754 м. А от 14 декември 1991 г. много упорито височината му се съобщава на 3724 м и в това няма никаква сензация, защото на тази дата, под въздействието на ерозията или незначителен земен трус, от горната част на върха се откъсва огромна скално-ледена маса, която сваля височината му с 30-40 метра.
У нас този връх е малко познат, особено за широката туристическа и планинарска общественост, та дори и за част от алпинистите, защото той извисява снага в най-западната част на Южния остров на Нова Зеландия. Фактът, че върхът се намира в непосредствена близост до морския бряг, навярно е станал причина той да бъде открит от прочутия английския мореплавател, изследовател и пътешественик Джеймс Кук /1728 -1779 г./. и това е станало по време на втората му околосветска обиколка от 26 август до 1 април 1770 г.
На местните жители, маорите, върхът е познат и под името Аораки. В онези далечни години обаче нито един алпинист не е погледнал на него като алпийски обект. Поради това едва стотина години по-късно са направени няколко неуспешни опита, докато на 25 декември 1894 г. до връхната му точка достигат трима новозеландски алпинисти – Том Файф, Джордж Греъм и Джак Кларк.
Днес в района на върха нещата са коренно променени. Върхът Кук /за по-кратко всички го наричат само Кук/, ледникът Тасман, още 7-те върха, извисяващи се в околовръст над 3000 м, както и редица други природни дадености, са превърнали мястото в едно от най-красивите места в Нова Зеландия. Направили са го един прекрасен кът от рая, а държавата го е узаконила като Национален парк, простиращ се на 70 000 хектара.
В годините популярността на върха излиза извън пределите на Нова Зеландия. Причината е не само в техническите трудности на върха, на бързото и внезапно променящи се атмосферни условия, но и факта, че точно по неговите склонове са израсли редица светила на световния алпинизъм, като легендата Едмънд Хилари, който не се нуждае от представяне. Тук е Норман Харди – алпинистът, който в състава на английската експедиция до вр. Кангчендзьонга /1956 г./ става един от четиримата алпинисти, получили правото да бъдат наричани първопокорители. Последни по време, но не и по популярност са отличните алпинисти и водещи планински гидове на комерсиални експедиции по най-високите върхове – осемхилядниците и най-вече на Еверест- Ри Бол и Роб Хол. Няма да пропуснем и Марк Инглиш, човекът, който като професионален планински спасител в района на вр. Кук попада в снежна буря, държала го в плен цяла седмица. Последствията са много тежки – ампутация на двата крака. Това обаче не пречи на Марк след години отново да се върне на старата си служба и дори на 15 май 2006 г. да запише името си като първия човек, стъпил на покрива на света с … два дървени крака. А журналистите да тиражират крилатите му думите „Аз имам едно много голямо предимство пред всички алпинисти – не ми мръзнат краката”.
Въпреки, че върхът отстои на десетки хиляди километра от нас, и ние можем с гордост да отбележим имената на тези наши сънародници, които са записали имената си в числото на многобройните алпинисти, стъпили на гордото му чело. Без да претендираме за абсолютна достоверност, считаме, че първият българин изкачил този новозеландски „Еверест”, е Стефан Калоянов. Помните ли това име? Ако не, аз ще ви го припомня. Това е радистът на експедицията ни „Еверест-84”. Човекът, който безпроблемно осигури безупречната връзка между базовия лагер и алпинистите ни, намиращи се по междинните лагери и дори тези, които имаха щастието да стъпят на заветните 8848 метра. И най-вече да остави за поколенията историческите думи на великия Христо Проданов. „Аз съм на върха! На върха съм!” Както и последните му слова „ Аз…тук… на по…сле…дния… жълт Купен”… Изкачването на Стефан е осъществено само година след експедиция „Еверест”- от 23 до 27 януари 1985 г. Нека припомним, че за тези географски ширини това не е зимен, а летен сезон.
Три години по-късно през март 1988 г. на върха се изкачват двама представители на гр. Банско – Димитър Бърдарев, по-късно професор по алпинизъм и ръководител катедра алпинизъм към НСА и Николай Проев и Стефан Калоянов /вече покойници/.
Неотдавна бе осъществено и трето българско изкачване на върха от Жеко Вътев, Илиян Кинов, познат повече като Цайко и Мария Асенова. С групата, като свръзка между катерещите алпинисти и спасителната служба, е и Виолета Вътева. И трите ни изкачвания са по трудната Западна стена. Тяхната визита в страната на кивитата продължава малко повече от месец – от 2 декември 2017 г. до 11 януари 2018 г.
А ето и няколко думи за характера на маршрута, по който преминават и шестте български алпинисти. Впрочем това е и най-популярният маршрут, изкачван от алпинистите – Западната стена. Изкачването започва по стръмен и силно натрошен ледопад „Емпърс Шелф”, където опасността от пропадане на ледени блокове е голяма. Тук пътят не е конкретизиран и всеки избира най-подходящия в момента път. „Ако изключим липсата на кислород, това място бих оприличил само с това на ледника Кхумбу под Еверест“ – споделя в обясненията си Бърдарев.
След преодоляването на този опасен участък започва истинското изкачване на 1600-метровата стена. Нагоре трудностите се редуват – леден контрафорс „Шейлз Фейс” от пета категория на трудност, фирново-ледени участъци от 65-70 градуса, твърд лед, по който котките и ледокопите дават абсолютна сигурност, но само на тези алпинисти, които владеят добре ледената техника. Последните 400 метра леко успокояват катерещите, но и тук опасностите не са изключени, особено ако времето показва своите нрави – едно много често явление по тези места.
Изкачването и слизането по маршрута обикновено отнема от 16 до 22 часа. По наши сведения и шестте ни алпинисти са се вместили в средната за маршрута норма от 16 часа. „Тук спасителните акции са безплатни и това дава известно спокойствие и сигурност, а сателитен телефон по време на изкачването всеки може да си вземе на поносими цени под наем”- сподели с автора Жеко Вътев.
А ето още някои данни, които биха били интересни за читателите. Въпреки и не толкова високи Новозеландските Алпи се характеризират със своите необикновени красоти и голямото обледеняване. Тук специалистите са преброили 27 върха с височина над 3000 метра и 72 ледника. Като най-обледенена тук се счита 1800-метровата почти отвесна Източна стена на вр. Кук. Въпреки това стената е един катерачен обект, който като магнит привлича погледите на най-дръзновените катерачи и най-вече ски-алпинисти, които в продължение на години правят отчаяни опити да се спуснат със ски по тези стръмни и много опасни ледени склонове. Най-после на 27 октомври 2017 г. успехът се усмихва на италианецо Енрико Мозети и англичаните Бен Боигс и Том Гранд. „Трудността и опасността ни беше толкова голяма, че на три места се спускахме със ски ,обвързани с алпийско въже” – пише в спомените си Мозети.
А що се отнася до съдбата на големия английски мореплавател, пътешественик и откривател Джеймс Кук, тя е трагична. На 14 февруари 1779 г. ,когато е на обиколка из Хаваите, той и групата му са нападнати от разгневени хавайци. Кук, който се е опитвал да води преговори, е убит, а тялото му, по предположение на някои негови биографи, е изядено от туземците. Един фатален край на 51-годишния велик изследовател и то точно в разгара на творческите му сили.
Днес на името на Джеймс Кук има повече от 20 наименования на географски обекти, в това число и на най-високия и популярен връх на Нова Зеландия Маунт Кук.
Доц. Сандю Бешев
