Преди двадесетина дни, за кой ли път, застанах пред входа на хижа „Алеко”. Бях поканен да присъствам на едно малко, но мило тържество. Студенти и преподаватели от УНСС отбелязаха с поставянето на специална паметна плоча 100 – годишният юбилей от учредяването на Първия студентски спортен клуб- 27 ноември 1923 година.
Не това обаче е поводът да седна пред белия лист, а една тъжна история. На 23 декември 1923 година бе открита черната страница от летописа на българското планинарство. Само на 15-ина минути преди хижата бе загинал възторженият и много активен член на туристическото дружество „Алеко Константинов” Петър Димитров. Витоша бе изтръгнала от редовете на туристите първата си жертва.
Вижте още: Как се става планински спасител?
Знаех много отдавна за тази трагична случка, но никога не ми се е отдавала възможност да посетя това място и да положа стръкче планинско цвете. Сега имах повече време и сторих това. За своя добър приятел и за това, което се бе случило на 23 декември ми разказа още преди 60 години заслужилият деятел на БТС, Ганчо Игнатиев. Отминали бяха повече от 50 години, от тази случка, но когато Бате Ганчо ми я разказвашеq очите му често се овлажняваха. Загиналият е бил неговият най-добър приятел. На Витоша по това време не е имало още нито една постройка, където туристите да мога да се приютят в лошо време. Година преди това на 22 август 1922 г. на сегашното място на хижа „Алеко” е само основният камък на бъдещата хижа.
Вижте още: Професията планински водач: Историята на първите
Въпреки това група приятели, най-вече членове на стопанския съвет на тур. д-во „Алеко Константинов”, предприемат зимен преход до бъдещата хижа. Нали са членове на инициативния комитет за строителството на хижата. Доколкото моят събеседник си спомняше, това са били Никола Чилингиров, Петър Хаджиев, Р. Русенов, Петър Хаджиев, Рафаил Рафаилов, П. Пиронков и още няколко души имената на които са избледнeли от паметта на Бате Ганчо. Късно вечерта, когато основната група пристигнала в строящата се хижа, установила, че сред тях не е и движещият се малко след тях Петър Димитров.
Незабелязан от никого, навярно изморен, той е поседнал, за да си почине, без да предупреди, движещите се преди него. Под влияние на умората той навярно е заспал, за да не се събуди никога. Въпреки незабавната и продължителна „Първа българска спасителна акция” тялото на загиналия турист не е открито. Търсенето продължава и в следващите дни като в групата се включват още редица от най – изявените ни туристи, между които Павел Делирадев – ръководител, д-р Пею Пеев, Петър Хаджиев, Ганчо Игнатиев, Кръстю Димов, Ненчо Возов, Никола Чилингиров, Георги Русинов, Кръстьо Димов, Рафаил Рафаилов , Георги Пиронков и друти, както отбелязва в спомените си и д-р Пею Пеев. Въпреки това тялото на загиналия Петър Димитров не е открито, а това става едва през месец април следващата година, когато снегът вече се е стопил. И за голяма изненада тялото на загиналия турист е намерено в местността „Сините камъни” – в непосредствена близост до бъдещата хижа „Алеко”. Погребан е в местността Горни Усов, която оттогава туристите наричат „Гроба”.
Вижте още: Професията планински водач: Трудният път до наши дни
За съжаление Петър Димитров не остава единствената жертва на зимна Витоша, защото година по-късно в района на Боянския водопад загива и Георги Сергев, починал от разрив на сърцето, а като трета и четвърта поред жертви д-р Пею Пеев посочва скиорите Димитър Бърдаров и Павел Романски.
Тези жертви не отминават без последствие, а дават основание на най-активните ни по това време планинари да се замислят за създаването и у нас, както е в чуждите страни, на специална спасителна команда. Създадената към ски клуба на дружество „Алеко” команда те назовават „Клек”, която впоследствие става основен двигател и за изграждането на Планинската спасителна служба /ПСС/ и допринася за по-бързото доизграждане на започнатата преди година хижа.
Вижте още: Професията планински водач: Съвремие и развитие в България
Описвайки горните случки авторът допуска, че преди тях твърде е възможно някъде в българските планини да са загинали и други хора. Ако, обаче е имало такива, то те не са отишли в планината по туристически подбуди, а са били горски работници, пастири или някои случайни пътници. Смея обаче да твърдя, че в продължение на повече от 65-те години, отдадени на историческото развитие на българското планинарство и най-вече на алпинизма, съм прочел много страници от списанията „Български турист”, Млад турист”, „Организатор на ЮТС”, „Народен турист”, „Турист”, вестник „Ехо” и издадения преди години алманах „85 години планинска спасителна служба в България” и никъде не съм открил подобни трагични случки по българските планини. Поради това считам, че спокойно можем и трябва да приемем гибелта на Петър Димитров като първата българска жертва в нашите планини и ѝ отдадем заслуженото внимание.
Тук изключвам гибелта на Крум Новаков /Кумата/, загинал на 8 август 1921 г. след изкачването на вр. Лохкогел /3045 м/ в Австрийските Алпи.
Зима е! Разказах ви накратко за първите 4 нещастни случки на Витоша, не само, за да ги отметнем като първи, но и да се замислим, когато прекрачим прага на собствения си дом на път за планината. Защото планините ни дават много радост и наслада, когато бродим по техните пътеки и най-вече, когато от някой връх отправим взор в далечината. Но, планините не прощават на тези, които не се съобразяват с техните правила. А те, както се вижда, са жестоки.
п.п. Видно от снимката, която помествам, гробът на първия загинал турист на Витоша не е поддържан в добро състояние. Снимката отдавна е паднала, а надписът трудно се разчита. А на него е изписано:
Петъръ Х. Димитровъ
+ 22.ХI. 1881 г.
+ 23 ХII. 1923 г.
Още статии от доц. Сандю Бешев вижте тук!
