В серия от материали* ще ви разкажем цялата история на една от най-трудните, отговорни и себеотдадени професии, тази на планинския водач. Това са хората, които ни помагат да сбъднем мечтите си, свързани с изкачването на високи и трудни върхове или осъществяването на трекинг по сложен планински терен.
*Материалът е поместен в книгата “Истории за началото на планинарството в България”, съвместно написана от доц.Сандю Бешев и списание 360.
1965 г.
Планинските водачи в наши дни
В началото на 20-ти век алпинизмът се променя много, става по-техничен. Екипировката се развива – по-къси и удобни пикели, появяват се котките, скалните и ледени клинове, които в комбинация с все по-добрите въжета и карабинерите, позволяват все по-сложни и технични изкачвания. Като част от обучението на водачите в началото на XX век влизат и ските (появили се в края на XIX век в Алпите от Норвегия, те бързо се превръщат в началото на XX век в основно средство за придвижване през зимата), като в момента това е една съществена част от професията (в обучението и в последствие и в практикуването й).
За да унифицират професията на планинския водач, през 1965 г. в Цермат се събират представители на Сдруженията на водачите на четири европейски (и алпийски) държави – Италия, Франция, Австрия и Швейцария. Те основават Международна Федерация на сдруженията на планинските водачи IFMGA, като първия устав на асоциацията датира от 1966 г.
Днес стандартите за обучението за планински водачи са уеднаквени в различните страни и се наблюдават от IFMGA. Експерти от сдружението инспектират обучението в страните-кандидати, преди те да бъдат приети като редовни членове.
За да започне обучението си, един кандидат трябва да представи списък с определен тип изкачвания (около 50 на брой, скални, ледени и микстови (лед и скали) с определени изисквания за дължината и трудността им), които е направил през последните 2-3 години, да проведе събеседване с комисия и на терен да покаже, че като техника и възможности вече е завършен алпинист (входящи тестове по ски, скално, ледено и микстово катерене, като освен дали може да премине през избраните маршрути, кандидата се оценява и за стил, скорост, увереност). Обучението може да продължи различно време, но 3 години е минималния срок, за който може да се получи диплома. Има междинно ниво – аспирант водач, с което кандидатът вече има право да работи с известни ограничения. Според правилника на IFMGA, всеки планински водач трябва да кара опреснителен курс от няколко дни, най-малко на всеки 6 години. На какъв интервал и колко продължителен да е този курс се решава от всяка национална организация, но той е задължителен. Задължителна е също и застраховката „професионална отговорност”. Дипломираният водач има право да води клиенти със ски и с катерене по всички планини в света. Ледниците, извън пистовите ски и алпинизмът са неговата територия, на която друг няма право да работи.
1976
Новата професия – Mountain Leader
Първоначално професията се появява във Франция, но процесите довели до това са абсолютно същите и в другите развити европейски държави. През 60-те години на XX век започва един процес на връщане към „природата” – много хора напускат големите градове, за да живеят на по тихи и спокойни места, често в планинските села. От това планинските региони се оживяват. Планинският туризъм става масов, като болшинството от практикуващите го вече нямат амбицията да изкачват високи върхове или да се катерят – те просто обичат да ходят в средните и ниски части на планината. Има нужда от нови планински водачи, пешеходци, не алпинисти, които да водят туристите в ниските части на планините, където не се налага да се катери, да се преминават ледници, да се използва специализирана екипировка. Това ще е една професия с по-малък риск, в една по-достъпна среда, но която ще иска повече комуникационни умения. Съществуващите планински водачи не могат физически да поемат потока от туристи, а и това не е точно тяхната сфера – те са прекалено квалифицирани. Съответно цената за тяхната услуга е голяма, а клиентите не могат да използват цялата им компетентност при разходките си в планината. За сметка на това, клиентите са станали по-любопитни. Те са дошли в планината не за спортни успехи и изкачване на върхове, а за да изживеят своето пътуване под зоната на вечния лед и сняг, където има животни и растения, където могат да срещнат и опознаят живота на местните хора. Има нужда от нов тип водачи, добри планинари, които да могат да гарантират сигурността на клиентите си по време на преходите, но и които да познават много добре планинските райони, тяхната флора и фауна, история, етнография, местна култура и кухня.
През 1976 г., в резултат на работата на институциите се обявява новата професия – „Придружител в средната планина”. През 1978 г. започва първият професионален курс, като същата година са раздадени многобройни „разрешения за практикуване” на вече работещи водачи, карали различни курсове между 1971 и 1977 г. . Заслугата е на Пиер Мазо, който освен адвокат, политик, е и един от най-добрите алпинисти на своето време. През 1978 г. той води първата успешна френска експедиция на Еверест.
Развитието на търсенето и разбиранията за планинското водене във Франция е модел, по който се случват нещата и в останалите европейски страни. През 1989 г. представители на планинските професии на няколко европейски държави (Австрия, Белгия, Франция, Великобритания, Ирландия и Италия) се срещат с цел да уточнят помежду си професионалните права и задължения на професията „Планински лидер” (Mountain leader). Така се създава Европейския, а в последствие Международния съюз на асоциациите на Планинските лидери – UIMLA”.
История на професията в България
1895
Още в поканата на Алеко от 1895 г. се споменава за конкретни водачи в селата около Витоша, но едва ли може да се говори за професия, имайки предвид колко слабо е било разпространено ходенето по планини в онова време. Това са били местни овчари и ловци, добре познаващи района.
В началото на XX век Алпийските клубове имат вече десетилетия история и голяма членска маса, което у нас липсва. Първите български планинари са най-често студенти, запознали с планинарството именно попадайки в тези клубове. Като например легендата на българското планинарство Александър Белковски (1906-1989), за които разказваме на много мест в книгата. Той прави впечатляващ брой трудни изкачвания в Алпите, докато следва медицина в Гренобъл, като член и водач в местния алпийски клуб. Участвал е дори в спасителната им служба. Параскев Стоянов, друга легенда, за която подробно ви разказваме в главата за първото ни изкачване на алпийски връх – Гран Комбен и на още няколко места в книгата, запознава българите с професията на планинските водачи още в Първият „наръчник” на планинарите в България от 1929 г. – „Ръководство по туризма”:
“В Швейцария опасните екскурзии по високите планини, дето има глетчери и пропасти, са позволени само с школувани и опитни водачи. Там има семейства, които от десетки години и от няколко поколения дават опитни водачи… Водачите (guides, Fuhrer) добиват това име след доказана опитност – издържали изпит и след като са служили като носачи в началото. Тези смели и самоотвержени хора са спасявали немалко хорица и са загивали нерядко заедно с водените от тях туристи… За възкачването на Montblanc e задължително да има един водач, на който се плаща около 200 и повече златни лева, и двама носачи, на които се плаща по 75-100 лева. На моя водач при възкачването си на Grand Combin платих 50 лева и храната и му дадох подарък.
…У нас, разбира се, за професионални водачи не може да се говори, макар че има някои, които могат да водят туристи по Витоша, Рила и Родопите. Най-често някой опитен другар ни става водач, или пък, когато се загубим в планината, ни става случаен водач за няколко лева някой по-стар овчар или каракачанин. У нас туристът повече трябва да се надява на себе си или на някой по-опитен другар – турист или ловджия.
…В Алпите все повече стават туристите, които правят своите излети без водачи, благодарение грижите на алпийските дружества, които са построили хижи, маркирали пътища, заградили опасните места и им забили пирони или стъпала. С това тези туристи – прекалено самостойници – искат да се освободят от гнета на водача и да развият в себе си по-скоро качествата на турист на височините. Но пак по е разумно човек да не се лишава, особено в пълните с опасности и изненади Алпи, от опитността на един професионален водач, на когото предаността се е закалила до толкоз, че често я плаща с цената на живота си.”
Професията в България не се развива по подобие на водачите в Шамони и впоследствие останалите алпийски райони, за което има няколко логични причини:
Първо, лесните и ниски планини и върхове в България не изискват особени умения при изкачването им както в Алпите (движение по ледници, катерене), необходимо е само да се познават пътеките.
Второ, преди 100 и повече години, у нас няма обособена богата класа, както в Алпите, благодарение на които се създава този вид туризъм.
Трето – Зимните преходи и изкачвания, за които повече би бил необходим водач, се появяват по-късно се практикува основно елита на планинарството по онова време.
Между двете войни планинарството и алпинизма в България са в разцвет, като пешеходния туризъм и излетите се практикува в туристическите дружества, обединени в БТС, а алпинизмът основно в Българския алпийски клуб (създаден през 1929 г.). Обученията продължават да се извършват в дружествата и клубовете, а професионални планински водачи няма. През 1942 г. се създава Държавно висше училище за телесно възпитание (по австро-унгарски модел). Още в началото в него е заложено изучаването на планинарство, но за съжаление втората световна война и промените след това спират съществуването му.
1944-1989
Планинския туризъм през социализма
След смяната на режима през 1944 г. настъпват сериозни промени в структурите, в които се развива пешеходен туризъм и алпинизъм. Държавата вече има определяща роля, има стремеж към масовост. След дълъг период на реорганизации, през 1959 г. се оформят двете основни официални структури в България, където се провежда обучение по планинарство и алпинизъм:
ВИФ „Георги Димитров” сега Национална Спортна Академия – НСА в катедра „Туризъм и алпинизъм” , където по-късно се добавят и ориентиране и снежни спортове. От там излизат спортни педагози – треньори по алпинизъм, ориентиране и ски.
Централна Планинска Школа – ЦПШ „Мальовица” (от 1959 до 1985 г след това ЦПШ „Христо Проданов” до 1992 г. после до днес – УЦ „Мальовица”). Сграда е построена през 1966, в началото школата е носила името ЦАЛ (Централен алпийски лагер) и е представлявала палатков лагер на Меча поляна.
От 1959 г. школата e част от БТС, обучава алпинисти, инструктори по алпинизъм и планински водачи – доброволни кадри, за целите на клубовете в страната. Правят се и курсове по усъвършенстване, има и след дипломна квалификация за обучение на учители като планински водачи, специализирани във водене на ученически групи. Дипломираните по този начин водачи през годините са над 2000. Ограничен брой от тези хора обаче са водели туристи по планините срещу възнаграждение. Те са били държавни служители на заплата и са имали длъжности като преподавател, инструктор или треньор, но не и планински водач. Организациите, където те са работили, са основно БТС, ЦПШ Мальовица, ВИФ (сега НСА).
През 1948 г. по указание на Георги Димитров се създава стопанско предприятие „Балкантурист”. В планинския туризъм работят и Бюро за младежки туризъм „Орбита”, Туристическа агенция „Шипка”, Бюро за туризъм „Пирин”… В края на 60-те и през 70-те години на ХХ век – строят се Боровец и Пампорово, а през 80-те се добавя и Банско. Започват да идват и западни туристи в планините, не само през зимата, но и през лятото – от морските курорти (програми включващи 1 седмица море и 1 седмица планина). Те имат навика да ползват услугите на планинските водачи за разходките си в планините и търсят у нас тази услуга. Намират я в лицето на ски-учителите, които са без много работа през лятото. Ски-учителите са свикнали да обслужват чужденци, говорят езици и били запознати с основите на планинарството. Най-вероятно ски-учителите, които са обичали планинския туризъм, са станали първите професионални, планински водачи в България. Към тях може да се добавят и екскурзоводите на Балкантурист, които са имали планинарски опит и желание да водят туристи и по планините. И днес в селищата около трите ни големи ски курорта има планински водачи с 30-40 годишен опит в професията, има традиции.
През 1952 г. се създава сектор в Централния съвет на професионалните съюзи – „Екскурзионно летуване”, с което се поставя началото на една „институция” в българския планински туризъм в следващите 40 години. В следващата година ЦСПС става собственик на много от хижите, през които минават маршрутите на екскурзионното летуване. Започват да се разработват специални маршрути за екскурзионното летуване, сектора скоро се превръща в отдел „Почивно дело и курортно лечение” с неговите окръжни и градски съвети. Маршрутите са се делели на такива за възрастни и за ученици, зимни и летни, и като продължителност 7-10-14 дни. През 80-те години започва издаването на пътеводители за екскурзионното летуване из цялата страна. Броя на участниците били ограничени, като за летните планински групи максимума е бил 33 почиващи, за зимните планински групи – 20-30 почиващи, а за речно-морски маршрут до 41 човека. Ръководство на групата се е състояло от екскурзовод (водач), който е бил длъжностно лице на управление „Почивно дело и курортно лечение”и завършил подготвителни курсове за екскурзовод през лятото до 1800 м., и водач – над 1800 метра през лято и зима. Другите в ръководството са били отговорник за културно-масовата работа и санитар-медицинско лице, като те обаче са били избирани измежду почиващите. Воденето на екскурзионни групи се е смятало за общественополезна дейност, за която не се заплаща, но екскурзоводите освен морални признания получават и известни материални изгоди – освен командировъчно удостоверение, срещу което се получава безплатна храна и нощувка, на екскурзоводите се заплащат пътните пари и възнаграждение от 3 лева на ден (писмо на МС от 3 май 1975 г.) След 1990 г., когато профсъюзите възвръщат основните си функции и престават да се занимават с туризъм, екскурзионните летувания, като вече наложена марка, логично минават към БТС и дружествата по места, като започват да се предлагат и от първите частни български туроператори (например „Бюро Радецки”).
