Бате /Бай/ Ганчо! Така го знаеха и наричаха не само неговите връстници, но и много по-младите планинари. А той така бе свикнал с това, че ако някой се обърнеше към него с другарю Игнатиев, той можеше и да не разбере, че става въпрос за него.
Роден на 9 февруари 1888 г. в малкия, тогава равнинен и по-близък до морето отколкото от планините градец Карнобат, той още от малък обръща гръб на морето и тръгва по планините. Та нали хората казват, че крушката си има опашка. Като финансов инспектор бащата на малкия Ганчо обикалял пръснатите селца в околностите на града и чест негов спътник е той. Така малкият „турист” обиколил и се запознал с котленския балкан, провадийските скали и по-голяма част от Източна Стара планина. И още една опашка имала семейната крушка, защото по-големият му брат Атанас Караиванов, който е директор на местната гимназия става първият председател на основаното в града местно туристическо дружество „Чалъкавак”.
Малкият градец и ниските върхове на най-източните разклонения на Балкана скоро се оказват малки за неговите желания и възможности и той се премества в София като постъпва на работа в железниците, където работи до пенсионирането си. Тук не само Витоша, но и Рила и Пирин са значително по-близко и той се впуска в чести и по-продължителни преходи. По това време туристическото движение и неговите разклонения правят своите първи стъпки и той е един от първопроходците почти във всичките направления на планинарството. Биографията на бате Ганчо в областта на планинарството е толкова дълга и впечатляваща, че заслужава да се опише в отделна книга. Поради тава аз ще акцентирам само на някои от най-важните моменти :
След завършването на шести гимназиален клас той се мести в София като постъпва на работа в железниците, където работи до пенсионирането си. Тук възможностите му за туризъм са значително по-големи и той не пропуска тази възможност. Витоша, Рила и Пирин вече не са само мечта а реална възможност. През 1918 г. става редовен член на тогавашното туристическо дружество „Алеко”. Пак по това време с неговото име се свързва строителството и стопанисването на хижа „Алеко”, както и с много активното му участие в първия у нас ски клуб.
Много важен момент в живота му е денят 23 декември 1923 г., когато Витоша взема първата си жертва. От „Бялата смърт” загива неговия добър приятел Петър Димитров.И тогава без да е чувал за някаква спасителна служба той поема грижата за „уреждане на спасителна команда” към хижа „Алеко”. А когато през 1932 г. официално се създава Спасителната служба в България той става нейн много активен член.
Много усилия бате Ганчо влага в работата си в първия ски клуб „Клек”, както и в групата, която започва събиране на средства за изграждане на наблюдателница на Черни връх. Много важен момент от дейността му за наблюдателницата е и това, че когато ски клубът подарява художествено изработена камбана, която периодично да разнася спасителният си ек, с което да ориентира заблудените туристи, лично той и приятелят му Никола Чилингиров изнасят 64-килограмовата камбана на върха и то на гръб.
И все пак, както той лично многократно е разказвал, в това число и на автора, бате Ганчо счита за най-значима дейността си в алпинизма. Още щом у нас се заговорва за катерене по скали той е един от първите. На Лакатник, Комините, Ребърково или на Рила той е между първите. Той е и един от първите алпинисти, които правят опити, дори и по отвесната североизточна стена на Мальовица, известна на алпинистите като „Черният триъгълник”.
Бате Ганчо е един от почти редовните членове в ръководството на българския алпинизъм не само преди, но най-вече и след Втората световна война. Изключителна активност проявява при изграждането на алпийските секции в страната и най-вече в София, където става и един от учредителите на секцията на „Народна армия”, в която остава да членува независимо от всички превратности, които се развиват в следващите години.
Но, дори и всичко за което разказах преди това да го няма то името на бате Ганчо ще остане в историята на българския алпинизъм записано с главни букви. Отдал много сили при предварителната работа по подготовката на Централния алпийски лагер /ЦАЛ/ той без да се колебае поема смело предложението да стане първият Началник на първото планинарско училище в България. Замина за Пирин, когато вече бе навършил 64 години и заедно със значително по-младите от него инструктори се справи отлично с много трудните зимни условия. След проведените 4 смени лагерът се мести на хижа „Мальовица” и тогава той си слиза в София, за да си кара спокойно заслужените си пенсионерски дни. Но „жило в торба не стои”, както казва народа, когато алпинизма отново го призова той пак пое ръководството на лагера, за да го ръководи още почти две години / от 4 септември 1954 – до 1 август 1956 г./.
Още в заглавието загатнах за това, че бате Ганчо е една от най-колоритните личности в българското планинарство и алпинизма. Редно е в края на почти биографичната му справка да разкажа и за това. Успехите му както се вижда са безспорни и всички – тези, които са му били началници и подчинени дават единодушно висока оценка. Бате Ганчо обаче бе много специален, защото дори и в най-добрите намерения, прояви или планове на ръководителите на БТС или алпинизма той виждаше частицата, за която да се захване и да критикува и отстоява своята теза като я гони докрай. Критикува остро, пише непрекъснато докладни записки, които разпраща до почти всички институции в системата на БТС. Събира ги в папки, които той наричаше „Баберки”. Той знаеше за своите слабости, но му бе трудно да се откаже от това, което му бе станало като хоби.
Ето един случай в потвърждение на горното. Бате Ганчо ми даде най-много сведения за развитието на българския алпинизъм. Оценяваше много високо идеята с която съм се захванал . Даваше висока оценка на дисертационния ми труд. На защитата ми обаче не дойде. Когато след това го попитах защо. Той сложи ръката си на рамото ми. „Ти ме познаваш добре. Аз приемам положително това, което си събрал, подредил и анализирал. Но, аз на всяка цена щях да се изкажа. След многото похвали щях да си бъда пак АЗ. Нямаше да се въздържа от навика и щях да кажа някоя глупост, а професорите, които не разбират от алпинизма щяха да се хванат точно за нея и можеше да те проваля”…Разбрах го и му благодарих.
И накрая за тези, които се интересуват от историята на алпинизма нека отидат в СГОДА – Софийски градски и окръжен държавен архив. Там могат да намерят 15-тината папки /Баберки/, в които ще намерят много ценни неща, събрани, съхранени и най-важното дадени точно там където им е мястото. Архивът се намира в приземния етаж на бившата „Съдебна палата”.
