Преди година ви представих първия високопланински заслон БАК. Сега „заедно” с проф. Виктор Врански ще се опитаме да върнем лентата 65 години назад във времето, за да ви запознаем с историята на най-личния ни алпийски заслон, построен на Карстовото било на Пирин – „Кончето”. Поставих думата заедно в кавички, тъй като професор Врански отдавна премина в отвъдното.Това, което ще прочетете в следващите редове обаче е взето лично от него. С проф. Врански се познаваме още от 1956 г., когато в ранната пролет под негово ръководство той като доцент, а аз като студент участвах в зимната студентска научната експедиция на „Смръдливите езера”. Няколко месеца по-късно пак под неговото ръководство бях един от 19-те алпинисти, взели участие в първата българска алпийска група посетила ГДР и направила изкачвания по пясачните скали на р. Елба. А когато започнах научното изследване на историята и развитието на българския алпинизъм и възможността да бъдем в един град професорът бе един от най-верните ми и точни събеседници.Така, че за следващите редове спокойно може да се каже, че съм „пил от извора.”
Идеята
На 23 откомври 1949 г. към Градския комитет по физическа култура и спорт /ГКФС/ е учредена втората в провинцията секция по алпинизъм /първата бе в Самоков/. Въодушевени от това събитие още в началото на 1950 г. пловдивските алпинисти предприемат редица прояви за пропагандиране на алинизма. Така като участници в традиционните туристически първомайски походи из Пирин, каквито пловдивските туристи правят ежегодно, група алпинисти предприемат един по-сериозен преход през Карстовия ръб на Пирин, известен като Кончето. Времето е слънчево, топло, но много ветровито. Младите алпинисти едва се задържат на тесния ръб и често търсят място за завет, където да изчакат поредния силен пристъп на вятъра.
ВИЖТЕ: 85 години от първото зимно преминаване на Кончето
В един такъв момент някой подхвърля идеята, че ако на този ръб би имало едно заслонче преходите тук биха били много по-сигурни. Тази идея се оказва много интересна поради което продължава да владее алпинистите не само по време на прехода из Пирин, но се пренася и в Пловдив. Идеята на алпинистите не се нуждае от повече аргументи и веднага се приема от спортните ръководители на града. Дори нещо повече – лично председателят на ГКФС предлага услугите си като своевременно търси спортните и туристически ръководители на Разлог , които не само очаквано, но и много радушно приемат идеята.
Няколко дни след телефонните разговори пловдивска група заминава за Разлог, за да обсъдят на място обстойно всички детайли за това мероприятие. На следващия ден, 17 май, който официално е обявен за ден на физкултурата, представителите на двата града тръгват през долината на Баюви дупки към карстовото било. Целта им е на място да се огледа терена и избере най-подходящото място за бъдещия заслон. След щателни обсъждания и огледи единодушно се спират на малка площадка северно от вр. Каменитица /2760 м н.в./. На избраното място групата поставя носената, специално за това, масивна табела от нераждаем алумини, която играе ролята на „първа копка”. Началото е сложено. Остава обаче още много работа. И тя си води на пълни обороти.
Планове и документи
Да се проектира подобно нещо във високата планина, над 2700 м, и то на едно много ветровито място съвсем не е лесно. В България специалисти в това отношение все още няма. Проблемът обаче се решава неочаквано бързо тъй като ръководителят на пловдивската проектанска организация, който е активен турист се заема с изработката на плановете и то без хонорар, който по това време съвсем не е малък.
Изготвените планове и всички необходими документи своевременно са изпратени в Разлог.
Без да губят време разложките туристи и алпинисти предприемат бързи действия и в цеховете на ДИП „ Никола Парапунов” започва изработването на дървената конструкция по предадения им проект. Като добри специалисти работниците се спират на черната мура, която считат като най-подходяща за това място и специалните атмосферни условия. В същото време в Пловдив се произвеждат и набавят всички необходими железни части – болтове, свръзки, обтежки и редица още дребни, но много необходими неща.
ВИЖТЕ: Магията на Пирин планина: Кончето
До средата на следващата 1951 г. всичко е напълно готово, но точно когато трябва да започне изнасянето на изработените материалите по „решение отгоре” работата по заслона се поема от отдел капитално строителство при ВКФС. И… бюрокрацията дава своите плодове. За съжаление в този отдел не се отнасят с необходимата сериозност и всичко, което до този момент е вървяло бързо се забавя с цели две години и изнасянето на готовите материали започва едва през есента на 1954 г. В самото изнасяне извънредно голяма помощ оказва военното поделение на Разлог. Когато работата по монтирането на заслона трябва да започне времето рязко се влошава, което налага складирането на материалите да се опакова и подготви за суровата зима, каквато не само, че се очаква, но и се случва.
Самото сглобяване на заслона започва през лятото на 1955 г. и в него освен майсторите строители вземат участие много алпинисти, туристи и доброволци от Разлог, Банско и околните села. Официалното откриване на заслона става в първите дни на месец декември, за което официозът на ВКФС вестник „Народен спорт”, съобщава в брои 101 от 19 декември 1955 г.
Технически параметри
Както споменахме още в началото опит в това отношение у нас няма. Поради това започва проучванене на чуждия опит. Пряка връзка в това отношение със специалистите от чужбина предимно от Алпите няма, което налага опитът да се ползва не лично, а чрез това, което е отразявано в туристическия и алпийски печат. В резултат на получените сведения накрая се стига до следното решение: Заслонът да дава подслон на 10-12 души, материалите за изграждането му да са от борово дърво, което по всеобщото мнение е най-устойчиво на такава височина и при такива екстремни метеорологичени условия.
Конструктивно заслонът трябва да бъде от два дървени сандъка, разделени с въздушна междина от 9 см и да има само от една малка стая с размери 2 Х 2 м или 8 кв. м. Вътрешността, както на стените така и на входната врата и прозореца да бъдат изолирани много добре, както топлинно, така и против вятър, вода и влага. Това трябва да бъде постигнато чрез много добро уплътнение на всички връзки между дъски и греди, както и замаски с асфалтова мушама, типли и ламарина. Отгоре заслонът ще бъде покрит с оловна ламаринта, дебела 3 мм, която е единствено устоичива за покрив при дадените условия. Отвън заслонът трябва да бъде обвит в метална мрежа, която заедно с покрива ще бъде заземена против гръм.
На самия ръб заслонът ще бъде закрепен в скалите с железни обтежки, залети с олово. Стената на която ще бъде входът ще е издадена напред като влизането ще става по малко дъсчено балконче. Прозорецът трябва да може да се отваря както отвътре така и отвън, тъй като ако вратата е затрупана със сняг да може да се влиза и излиза и от прозорчето.
И тъй като зад всичко, което прочетохте стоят хора, нека споменем някои от тях. С пълно основание на първо място трябва да споменем проф. Виктор Врански, преподавател в Медицински университет Пловдив, пловдивските алпинисти Янко Мляков, Янко Монтанов, Васил Стойчев, капитан Идаки Динев, Христо Топалов, Борис Захов и още няколко алпинисти от Разлог. Хора, някои от които, вече не са между нас, но ние им дължим нашата признателност, защото цели 63 години, без нито един ремонт, заслонът даваше подслон и защита на изпаднали в трудни ситуации туристи и алпинисти.
В началото на месец октомври 2018 г. ветеранът – първият ни високопланински заслон „Кончето” бе изцяло подменен с нов и много по съвремен негов побратим.
Не е лошо да си наемете редактор. Статията, макар и информативна, е пълна с всякакви грешки.