Кончето – характерен скален ръб по Карстовото било на Пирин, между върховете Бански Суходол и Кутело. Придобил популярност като Кончето, поради това, че някои от туристите са го преминавали, яхнали го като кон. За него е писано много. Разказвани са легенди. За мнозина мечтата им е станала действителност и навярно са останали доволни. Не са малко обаче и тези, които са си останали само с мечтата. В този ден аз нямам намерение да пиша някакви спомени, да разказвам легенди, въпреки че имам много неща за разказване за този малък отрязък от най-красивата част на Пирин. Иска ми се обаче да ви върна в далечния мразовит 7 март на 1934 година, когато двама млади и възторжени членове на БАК осъществяват своята дългогодишна мечта, записвайки имената си като първите хора, преминали при зимни условия най-трудния и популярен маршрут в Пирин – Кончето.
Нека започна с техните имена. Д-р Любен Телчаров, един от 18-те учредители на БПК /БАК/ на 19 ноември 1929 г. Като студент и специализант във Франция през 1932-1933 г. той членува в CAP- френски алпийски клуб и заедно със свои приятели французи, осъществява редица трудни изкачвания в Алпите, както при летни, така и при зимни условия, между които са Монблан /4807 м/, Ла Мейж /3937м/, Иглите Блетиер /3522 м/, Грепон /3472 м/ и други. Впоследствие д-р Телчаров става известен наш професор, основател на катедрата пропедевтика при ВМИ-Пловдив.
Никола Миронски, почти самоук планинар, първоначално любител на планинската фотография, а впоследствие един от първите ни фогографи, удостоен със званието художник – фотогроф.
Натрупал опит от Алпите след завръщането си в България, младият лекар търси поприще за да приложи наученото в голямата планина. И такова той открива имено в Карстовия ръб на Пирин. А за негово щастие аспирации към същия обект от години има и фотографът Миронски. Това обединява усилията им и ги кара по няколко пъти при литни условия да преминават по тесния скалист ръб не само като туристи или алпинисти, а като изследователи. Те правят множество снимки, търсят подходящо място за напускане на ръба, в случай че времето се влоши или се случи някакво нещастие. Анализират всички плюсове и минуси. Многократно се изкачват на вр. Вихрен и при зимни услови, като се стремят това да бъде в различни метеорологични условия. Въобще подхождат към определената цел много сериозно и професионално.
От разузнаването, което са направили, двамата решават, че най-подходящото време за тяхната цел са първите дни на месец март. За целта, снабдени с най-подходящата за времето екипировка, на 3 март те пристигат в гр. Разлог. От тук към хижа „Яворов” с тях тръгват двама техни приятели, също съпричастни към идеята. Навлизайки в гористия пояс на планината обаче, снежната покривка все още е твърде дълбока. Двамата им придужители, изпълняващи ролята на спасителна група, обаче са без ски и предвижването им е трудно и това става причина те да се върнат обратно. Така към хижата поемат само Телчаров и Миронски. Достигнали малката хижичка, времето рязко се влошава, което налага да изчакат подобрение на времето, което не е влизало в техните планове. Храната им застрашително намалява. Търпението е на изчерпване, но на 7 март ранобудният Телчаров радостно се провиква:
Звезди, звезди, Миронец, ставай!
Природата се е смилила. Рано е. Студено е, но усмихнатото лице на Телчаров вдъхва увереност. Тръгват нагоре, само двамата. Пътят им е добре познат, но при летни условия. Сега е друго, много, много сняг. Добре, че носят ски. Излизането на билото им създава много прблеми и им отнема 6 часа. На билото духа силен вятър. Адски студ вледенява лицата им, но те вървят. Те знаят, че там на хижа „Бъндерица” ги чакат верните им приятели Владимир Загорчев, Александър Белковски и Божидар Стоичков, които трябва да се изкачат по северозападния ръб на Вихрен, за да ги посрещнат и помогнат в края на техния път.
На ръба Пината, както го знаят приятелите му, и Миронеца свалят ските, превързват ги към раниците, завързват котките на краката, но ураганният вятър затруднява равновесието им по тесния снежен ръб, по който вятърът е образувал огромни козирки, които на места достигат над 2 метра. Това те го знаят много добре и от него най-вече се страхуват. Бавно и внимателно напредват, „сондират” с помощта на пикелите, за да търсят верния ръб. И двамата са опитни алпинисти и добре знаят, че в зимните условия при движението по ръбовете най-голямата опасност са козирките. Облаците се сгъстяват, вятърът се усилва, но и пътят им вече е към своя край. Часът е три след обед. Телчаров и Миронски са в приятелска прегръдка на премката между Кутело и Вихрен. Оставащия им път е само надолу. Казаните, Джамджиевия ръб и най-после хижата.
Приятелите им, разбрали, че двамата успешно са достигнали премката, не ги дочакват и слизат към Банско. Доволни и щастливи те слагат ските. И още по светло са в Банско.
„Новината за това, което бяхме извършили този ден, бързо се разнесе. Станахме център на внимание сред приятелите планинари. Заваляха поздравления и набързо някакво агне се оказа виновно в нещо и бе опечено… На другия ден да се пукнеш от яд! Пирин се извисяваше в кристално чисто небе, без нито едно облаче. Дълго го гледахме с Пината и си обещахме пак да се върнем по този ръб. Разбира се обещанието си изпълнихме многократно”, завършва разказа си Миронски.
А с това и моят разказ за първото зимно преминаване на прочутото Конче. И ето вече цели 85 години всеки, който мине по този път, било то лете или зиме, споменава с приклонение двете имена – на д-р Любен Телчаров и Никола Миронски. На първите!
А как да стигнете до Кончето можете да видите в: Магията на Пирин планина: Кончето
