Сестра ми и аз не бяхме много близки през детските ни години. Някак все се разминавахме в живота, а и той ни раздели впоследствие на хиляди километри една от друга. Истината е че дори израснали заедно, аз никак не я познавах добре.
Не знаем как, но един ден се преоткрихме и това се превърна в едно ново начало и шанс да се опознаем. След години на писмена комуникация, тя най-сетне реши да ни посети в България и ето как аз реших, че престоят и трябва да бъде изключителен и ще пътуваме из красотите на България.Има ли някой, който не е виждал това спиращо дъха място ? Ръждясалата арка с дяволските рога, а зад нея необятния Балкан?!
Вървиш към него и той те поглъща, сякаш открива пред теб безкрайното зелено, не спира да те дърпа и ти изпиваш с очи цялата тази величествена обстановка. Пътят край няма, но умора не усещаш.
Така неусетно двете стигнахме до вълшебните мостчета и стълбички, където отново си припомних колко малко познавам сестра си.
Виждате ли, тя отиде да живее на другия край на света, а се оказа че никога не е виждала своята родина, никога не е опознала нейните кътчета и цялото ѝ детство и живот в България са били просто разрушени от суровия живот и обстоятелства, независещи от нас.
И така застанала на първия процеп, между скалите и буйната река долу, тя просто спря! И без това тъмните ѝ очи, като че ли станаха направо черни! Видях страха… от голяма жена, в този момент, тя се превърна в едно уплашено малко момиченце. Стисна ме за ръкава и просто се сгуши в скалата. Намирахме се по средата на процепа и просто нямаше мърдане! Или продължаваме напред, или трябва да се върнем! Но как?
Сестра ми беше ужасена и не искаше да помръдне от мястото си! Виждах как сълзите и напираха и всеки момент ще тръгнат, точно както буйната река долу. Процепът беше тесен, точно колкото да минаваме по един човек, но нямах избор. Хванах се за дървената ограда и застанах между нея и ръба на пътечката. Погледнах я в очите и казах “Аз съм тук, за да те хвана”! И поемайки дълбоко въздух, с малки безкрайни крачки, тя успя ! Не можех да повярвам…
Систъра (както аз си я наричам) не само успя да мине тази критична точка, но стигна и още по-напред. Страхът отстъпи крачка назад, за да може смелостта да ти открие заобикалящата те красота.
Въпреки че не успяхме да стигнем до края, тази неочаквана развръзка даде началото на едно много важно нещо, което сякаш ни липсваше преди-доверието! Сплоти ни и ни дари с един съкровен спомен, който да разказваме на децата си, когато остареем.
Виж всички участници в Конкурса!
Ако обичаш приключенията и не спираш да се предизвикваш, участвай в конкурса:
