Спомням си, че видях Анжела, която обикаляше с колело градинката на Кристал, докато другите хора кротко си пиеха биричка. Караше го без ръце. Не си спомням дали по някое време не извади телефон или фотоапарат и не започна да снима, ей така, докато си кара, но сега, когато казва как се научила да прави именно това – да снима и да кара колело едновременно, съм напълно склонна да си я представя и да ѝ повярвам.
Тогава я познавах само от ролята ѝ в „Аве”. Сега обаче на фокус са не Анжела Недялкова и ролите ѝ в киното, макар че няма как да не я попитам за участието ѝ в новия Trainspotting, а Анжела, която се катери, ходи по слаклайн, кара даунхил, а моторите са една от най-големите и страсти. Сигурна съм, че ако поиска, ще се научи и да се спуска с колелото и без ръце.
Един от първите екстремни спортове, по които Анжела се запалва, е катеренето. Опитите ѝ на стена обаче започват меко казано болезнено: „След първата ми сериозна роля – в „Аве”, заделих от бюджета, за да си купя екипировка за катерене. Отидох обаче сама в магазина – супер зарибена и абсолютно начинаеща и излязох оттам с два номера по-малки еспадрили от необходимото. Явно са ме видели – някакво малко момиче, иска да си похарчи парите и ми казват: „Ами, те най-добрите катерят с по-малки еспадрили”. Едвам си вкарвам крака в тези 36-и номер, посинявам от болка и питам дали наистина трябва да боли толкова, а продавачите: „да, да, няма проблем, ще свикнеш”. И си казах – какво пък, гадно е, ама ако искаш да си добра… Впоследствие, когато се социализирах в тези среди, разбрах, че това е пълно безумие, но в началото ходех с тях, защото съм си ги купила. Катерех със сълзи на очи – максимум 20 минути, после почивам половин час и после още 20 минути. И в един момент се отказах, просто защото ми беше мъка.”
Преди да се откаже (временно, защото в момента отново се е завърнала към катеренето), все пак прави и няколко опита на скала и без въже. Казва, че усеща някакво чисто психологическо неразположение към въжето – нещото, заради което в момента развива катерачните си умения на боулдъри. Прави катерачния си „прощъпулник” на Лакатник, а след това преминава към Малката Вратца край Враца и Меките скали на Варвара, които с наместване на крак при чакръкчия след падане, слагат край на катеренето на скала за Анжела до този момент: „Сега възстанових моето катерене, но реших, че просто ще катеря боулдъри, след като не искам да катеря с въже. А и по принцип имам повече сила в ръцете, защото другото ми любимо занимание, по-скоро хоби, е street workout и по-точно лостове. Мисля, че сега това много ми помага за боулдър катеренето.” Казва ми, че всъщност сега, след като е пробвала катеренето на боулдъри, интересът ѝ към спорта е станал много по-голям. Тренира в залата за катерене на Софийския университет, където в момента се „завъртат” много от хората, занимаващи се и по-сериозно с катерене, така че освен да развива уменията си сама, може да черпи и от техния опит. Още обаче, не се чувства готова да излезе отново на скали.
Малко по-късно в разговора ни разбирам, че катеренето не е просто увлечение, а зад мотивацията на Анжела да стане добра в спорта се крие нещо повече. Казва ми, че мечтата ѝ всъщност е хайлайнингът: „Започнах със слаклайн и след това лонглайн. В момента минавам 31 метра, като започнах от 10 м, след това преминах рязко на 25 и 31 м. Но мечтата ми си остава хайлайн. Всъщност това ми беше и една от идеите с катеренето, защото, за да достигнеш до повечето места за хайлайн, трябва да си и катерач и това е една от презумпциите към днешна дата.” Запалва се по слаклайн след една вечер на Народния преди 4-5 години, когато спортът е сравнително непознат както за самата нея, така и у нас. Пробва се да ходи и след три-четири падания се оказва, че всъщност се справя доста добре с баланса по линията. После нещата идват от само себе си – първа лента и многократни излизания в парка, „с музичка”, за да се научи да ходи уверено. Започва сама и постепенно се научава да ходи назад, да прави обръщане и да вдига лентата по-високо, за да упражнява така нареченото маунтване (различни начини за изправяне върху лентата). Лентите стават все по-дълги и по-дълги, а с тях се заражда и мечтата за хайлайнинг: „Започнах да уча някакви пози, които са трудни за баланс и се опитвам да ги редувам – от една да вляза в друга. Всъщност много ми хареса и после дойде тази моя мечта – хайлайнът. Но за това ще ми трябва още много работа.”
Трудно е да си представя как момиче, което изглежда като Анжела – толкова фино и някак нежно, може да се занимава със следващия спорт, за който става дума в разговора ни – даунхил. Започваме да говорим за това и някак ми се струва, че Анжела е едно противоречие. От хубавите. От онези, които съчетават усмивката и момичешкия чар с калта, адреналина и желанието да предизвикваш себе си по най-неочаквания начин за теб самия, но и за околните. Всъщност, може би баланс е по-правилната дума. Защото Анжела изглежда е намерила баланс между момичето в себе си и личността, която иска постоянно да се подлага на нови изпитания чрез спортове, които ти взимат дъха.
Началото на историята с даунхила всъщност е свързана с любопитството, което тази дисциплина в колоезденето предизвиква в нея. Моли приятел, който се занимава със спорта, да ѝ разкаже какво всъщност представлява той, гледа клипчета и така се заинтригува: „Той ми ги показа тези клипчета и аз веднага предложих да ме заведе да си купя колело. Естествено, той ми обясни, че това не е шега работа и не можеш просто ей така, защото си решил, да си сглобиш колело, което е и доста скъпо. Някак си се съгласи да ми помогне да се сдобия с колело и да караме заедно. Заведе ме в Лозен, започна да ме пуска по някакви маршрути, но аз като типична кифла се разпищях, тръшнах се и отсякох, че няма как да се занимавам с това.”
Впоследствие обаче, Анжела не се отказва, а напротив. Интересува се все повече от спорта, практикува и дори се пуска на няколко състезания. Но не мястото, на което завършва или времето, с което финишира, са важни: „Например първото ми състезание беше абсолютна щета, но важното беше, че съм завършила два пъти (квалификации и финал – бел.авт). Важното е, че успях да сляза трасето, макар и с няколко пребивания (и спускана гума в квалификациите, за която изобщо не разбрах), защото за мен това беше огромно постижение. Изобщо не ме е интересувало мястото или времето, за което ще финиширам (ние, така или иначе, в първото ми състезание бяхме две момичета, а тя караше отдавна и беше ясно кой ще е първи), но аз исках да докажа на себе си, че мога да сляза трасето.”
Още по-екстремна от даунхила, е мечтата на Анжела да се занимава със стънт. Казва, че моторите са една от най-големите и страсти, а всичко започва с един повтарящ се сън: “Сънувах, в продължение на много време, че карам мотор и накрая се записах на курс. Там инструкторът ми каза, че съм някакъв талант, а аз си го обясних с това, че сънят ми е бил нещо като симулатор. Странното е, че се оказа, че баща ми, с когото се запознах за първи път тази година, е бил мотокрос състезател, така че явно има нещо.”
Казвам ѝ, че докато я слушам си мисля, че с който и спорт да се захване, ще ѝ се отдаде. Дава ми обяснение за това: „Тези, с които аз се занимавам, по-скоро са обвързани един с друг. Може би има някаква връзка със способността да пазиш баланс… не знам, но усещам, че не са самоцелни, защото има други, в които никога няма да ме бива, колкото и да опитвам. Освен това майка ми е бивш спортист и аз съм наследила нейната физика. Тя се е занимавала с лека атлетика и аз мисля, че наистина личните ми заложби за спорта имат голяма връзка с гена, който ми е заложен. Плюс е, че майка ми никога не ме е оставяла да мързелувам и още от малка имам една физическа култура, която ми помага за това повечето спортове да ми се получават. Мисля обаче, че най-важното е да си те влече.” Освен това ми разказва за връзката с планината и природата, която изгражда отново благодарение на майка си още от дете. Още едно обяснение защо планинското колоездене става толкова любим спорт за момичето, което на пръв поглед някой би оприличил като градско. Определя даунхила като собствения ѝ вид медитация, заради интензивното натоварване, което спортът предполага: „Толкова е екстремно и всичко се случва толкова бързо, че една секунда невнимание и можеш да се озовеш „размазан” в някое дърво или камък. Но, в моментите, когато се спускаш, ти наистина чуваш само сърцето си, което бие силно, дишането си и долавяш всеки звук около тебе и когато завършиш накрая, ти идва да крещиш. На мен това ми харесва – че съм тук и сега във всеки един момент, това, за което всички говорят.”
Казва, а и си личи, че подхожда към всичко, което може да предложи животът, с едно голямо любопитство. Обяснява интереса си към по-екстремните дейности с това, че са най-добрият начин за изразходване на енергия: „Просто имам някаква енергия в себе си, която съм пробвала с йога и медитация също да изразходя, но единствено по-екстремните дейности ми помагат да се справя с нея и след това да се чувствам окей.” Питам дали понякога не се страхува, но се оказва, че страхът може да бъде една от косвените причини за мотивация: „Страхът не ме мотивира пряко, но страхувайки се, понякога си казвам как може да съм такава кифла и след това се мотивирам да направя нещо. Много често ме е спирал обаче и въпреки че ме е било яд, съм си казвала , че щом толкова много ме е страх, по-добре да не правя глупости на всяка цена, ами да изчакам правилната нагласа и момент. Въпросът е да не се оставиш никога да не опиташ нещо, което искаш, заради страха. Той, според мен, е полезен, но трябва да се овладява и да не спира хората да правят някои неща.”
Стигаме дотам, че понякога искаш да опиташ от толкова много неща, които ти предлага животът, че това ти пречи да станеш страхотно добър в едно от тях, просто защото прескачаш от едно на друго и все със същия пламтящ интерес. Ето го моментът, в който да попитам за това, в което всички знаем, че Анжела е страшно добра – киното. Всъщност, изминалия даунхил сезон пропуска именно заради снимачни процеси. Точно, кoгато в България е лято, а колоездачният сезон е в разгара си, Анжела се намира в Ирландия, където се снима в новия Trainspotting на режисьора Дани Бойл. Прекарва един месец в подготовка за филма и два в снимки, а ролята, в която предстои да я видим тази зима, е главна женска: „Няма да издавам много, защото има една малка тайна около моя образ. Иначе играя българка и дори снимачният екип идва за един ден тук, на гара Подуяне, за да заснемат кадри – много се изкефиха на това как изглежда самата гара, разходиха се около София, за да поснимат чисто любителски.”
По време на снимките Анжела се среща със страхотен екип, който трудно може да се преживее, когато всичко приключи: „Винаги ти е болно, когато приключиш снимки, защото вие ставате семейство, все пак месеци наред се будиш всеки ден с тези хора и преживявате какво ли не. Винаги ти липсват, когато снимките свършат, но сега, с тези хора, аз наистина изпаднах в депресия и изобщо не исках това да свършва. Да, там беше мрачно непрестанно и бях сама в хотелската стая, но ти се докосваш до някакви хора, които са от друга планета. Аз наистина се влюбих във всички. Те са супер големи професионалисти, всичко е изчислено до последния детайл. Толкова са добри, че дори импровизациите са изчислени.”
Разказва за нечовешкото същество Дани Бойл, който нетипично спрямо всеобщата представа за режисьорите, никога не е крещял и не се е мусил, а напротив – винаги е имал енергия и е бил абсолютно отдаден на сценария: „Беше напълно отдаден на филма, само „виждаше” персонажи и кадри с един налудничав, но като на гений, бляскав поглед и ти постоянно се чудиш какво ли му е в главата на тоя човек. Постоянно си танцуваше все едно някаква ска звучи в главата му.” Още от снимачния процес разказва Анжела: „Снимаме начало, всички пазят тишина. Ние играем нещо сериозно, което обаче отстрани е комично, но ние трябва да сме фокусирани и да сме сериозни. Минават две минути, сцената тече и чуваш от някой ъгъл как той (Дани Бойл – бел.авт.) започва да се смее от сърце. Всички в този момент обаче записват звук, сцената продължава и те се правят, че нищо не са чули и нищо не се е случило. А аз първите пъти, понеже не знаех какво да правя, защото още не бях свикнала, избухвах и аз в смях, няма как да се сдържиш. Много яки хора.”
Новият Trainspotting беше със световна премиера на 27-и януари, а в България пристига в началото на февруари. Гледайте Анжела там, но ако по някаква случайна причина я изпуснете, бъдете подготвени да я срещнете по сноуборд спотовете, катерачните стени и даунхил трасетата.
Интервюто ни с Анжела Недялкова е част от Брой ЗИМА 2016 на Списанието. За да се снабдите с него или с някой друг от предишните броеве, свържете се с нас. А за да не пропускате брой в бъдеще, най-добре се абонирайте, толкова е лесно.
