Нямах търпение да се срещна с Томас на живо. Да, първото ми интервю с алпинист от подобна класа. Подготвих въпросите си 3 седмици по-рано и се надявах по време на интервюто на живо да успея да извадя нещо неказвано досега от катерача. Не е особено лесно, след като от години той отговаря на въпроси за различни медии. Дали съм успяла? С някои въпроси – да, на други чухме отговорите в презентацията на Томас Хубер на живо пред публиката на Дните.
Срещаме се на 3 декември в магазин “Стената”. Появата ни развълнува целия екип, Зойчето се засуети – къде да отидем, да е уютно, комфортно, а в същото време те бяха в предстартова треска за началото на фестивала. Накрая слязохме в приземния етаж на магазина, Томас директно ми определи къде да седна – на люлката. Разговорът стана възможен благодарение на Иво Нинов!
Приятно влизане в света на Томас Хубер, за да научите кое е най-важното му постижение, как приема провалите, какво харесва в България и защо има треньор.
В моя стил на интервюта първият въпрос, който задавам е, след толкова много постижения и падения как се самоопределя Томас Хубер към днешна дата?
Томас: Чувствам се много СМИРЕН в момента, защото животът ми е като катеренето, научил съм много от него. Има изкачване и слизане – всеки връх, който изкачиш, после трябва да слезнеш от него – една стъпка напред, две назад. Природата е другият наш най-добър учител.
Имате ли механизъм, по който се справяте с провалите и отказите? Ето например, падането от стената Брендлберг?
Томас Хубер: Тук отговорът ми е кратък: аз нямам проблем с провалите. Падането е част от процеса на катерене, на живеене. Провалите са нещо човешко. Няма провал, това е нещо, което сме си наумили, че трябва да е по определен начин и когато ние не го направим, го отчитаме като провал. Просто е: Влизаме в живота, качваме се, има върхове, има долини. Не е провал, просто това може да не е нашия път.
Това е будистка философия. Изумена съм. Няма его тук?
Т.Х.: Егото е най-голямата стена в живота на катерача и ако го преследваш дълго из планините, за да се докажеш, може да не оживееш. Но съм християнин, не съм будист.
Как се комуникира тази философия със свръзката, особено ако трябва да се откажете от някакво изкачване?
Т.Х.: Ние избираме много трудни проекти, ходим по ръба на бръснача. Избираме невъзможни стени и търсим възможни начини: с нашите умения правим невъзможното възможно. В такива ситуации планината е нашият учител и тя ни казва на нейния език кога трябва да продължим и кога трябва да слезем. Трябва да говорим с планината и партньора, и да ги разбираме. Понякога партньорът ти не усеща нещата, усещаш ги ти. Има едно правило в планината, че най-слабият в екипа дава решението дали да се напусне или да се остане в планината.
Четох в друго ваше интервю, че слушате, чувате планината и държите на това.
Томас: Да, точно така. Вслушвам се в нея.
Сменям рязко посоката на въпросите. Тежат ли спонсорите на атлета? Притискат ли ви психологически, да направите повече, отколкото в момента сте готов да направите?
Т.Х.: От спонсорите няма напрежение. Атлетите сами си го създават, заради егото им. Например хората мислят, че Ред Бул натискат атлетите си да правят глупави неща и те умират заради това. Но си мисля, че Ред Бул спонсорира, подкрепя мечтите на атлетите. Понякога нещата са сериозни и ако направиш грешка, плащаш с живота си. Но в повечето случаи, когато направиш грешка, е въпрос на его, а не на желанието на спонсора.
Какъв е обикновеният ден на Томас Хубер? Как преминава?
Т.Х.: Събуждам се, правя си кафе. Отивам на разходка в гората с кучето си. През зимата ходим да храним сърните. След това отивам на пазар, понякога готвя, защото жена ми работи. Децата се прибират от училище вкъщи. Поспивам. В 16:00 през ден идва моят треньор и до 20:00 ч. тренираме.
Вие имате треньор? Защо?
Т.Х.: Да, разбира се. За моите години, в които продължавам да катеря трудни неща, за да съм във форма и да поддържам мотивацията си, е необходимо да имам треньор. Хората често ми казват: „О, ти си на години! Няма нужда да се мъчиш по толкова трудни неща!“ Правя го заради себе си, не заради другите, защото обичам катеренето. Искам да им покажа, че въпреки възрастта е възможно да се катериш, да си силен и да ходиш на експедиции.
Наистина е изненадващо и впечатляващо. Наскоро открих, че всеки има нужда от дали треньор, или ментор, да подкрепи някаква негова дейност.
Т.Х.: Ако мислиш, че си майстор на нещо, ти вече си загубен. Винаги се нуждаеш от външен поглед, защото винаги може да станеш по-добър.
Това ли поддържа мотивацията ви?
Т.Х.: Аз имам младо сърце, въпреки белите ми коси. Имам детско любопитство към всичко. Слоганът на една компания описва точно моята мотивация: “Никога не спирай да откриваш”.
Как успявате да съчетавате успехите и семейството? Остава ли време за децата и тяхното порастване?
Т.Х.: Първо, бях и съм катерач, и ходя на експедиции. След това се запознахме с жена ми – след като вече правя това, което правя и съм. Нещата станаха естествено. Първо се роди синът ни Илая, след това вторият ни син Амадеус, и последна е дъщеря ми Филомеа. Голям компромис е между семейния живот и експедициите. Те знаят, че ако спра, няма да съм това, което съм. Трябва да ме приемат какъвто съм, нямат друг избор.
А смятате ли, че свободното преминаване на Баварската диретисима през 2012 г. е едно от най-големите катерачни постижения.
Т.Х.: Не, не. Това е едно постижение сред всички останали.
А кое смятате за свое най-голямо постижение?
Т.Х.: Това, че съм жив.
За пореден път сте в България – трети? Какво ви харесва тук? Създадохте ли нови приятелства?
Т.Х.: В България не намирам нещо специално в природата, защото живея на много красиво място в Бертескотен. Познавам някои хора тук, а Иво не просто ми е приятел, а сме братя по оръжие, както се казва. Дискутираме много за живота и не винаги сме на едно мнение.
Хората, хората са това, заради което харесвам България. Те са невероятни, много топло и приятелски са настроени. Винаги са усмихнати, уважават присъствието ми, отделят ми внимание. Хората са важни в тази част на света.
Предпоследният въпрос едва ли ще ви изненада – за връзката ви с брат ви Александър. И аз имам сестра и веднъж съм я водила на по-сериозно планинско ходене. По-голям ужас не съм брала. Затова ми е трудно да вникна във вашата връзка и подкрепа на скалите и в експедициите с брат ви. Как се случи да сте свръзка, има ли страх, как го преодолявате?
Т.Х.: Не се страхувам да се катеря с брат си, нямам усещане за страх. Страхът не е приятел, страхът е спирачка. Ако се страхуваш, ти не трябва да ходиш в планината. В момента, в който има страх, това е знак, че ти не трябва да си там.
Ако се притеснявам за брат си, значи не трябва да сме заедно.
Кой е катерачът, който Ви е вдъхновил?
Т.Х.: В началото ме вдъхновяваше Волфганг Гюлих и Курт Алберт, след това бяха цялото общество в Йосемити, т.нар. “stone monkeys”. Дийн Потър силно ми повлия. Той обясни на света, че ние не се занимаваме с екстремни спортове, а това, което правим, е изкуство.
Кое е най-голямото съмнение, с което сте се преборвали в живота?
Т.Х.: Съмнение никога не съм изпитвал, когато съм в планината или съм тръгвал за нея, това е моят терен. Най-голямо съмнение имам, когато пиша моите книги. Там съм внимателен във всяка дума и понякога ми отнема по две години.
Книгата, за която не знаех. Всъщност, Томас, колко книги си издал?
Т.Х.: Няколко книги, които хората много харесват, но за мен най-важна е последната. Тя не е за това колко планини съм изкатерил, откъде съм тръгнал и откъде съм минал. А е книга за задкулисието, идва от сърцето ми и обяснява ситуациите, които съм преживял. Тя е книга за душата ми, в нея разголвам душата си. Аз съм много странен човек – погледът е тук, но умът ми лети нанякъде. Нормално е да не мога да опиша с думи какво чувствам. Но след написването на тази книга, презентациите ми се промениха, научих се да говоря за преживяванията си и да описвам мислите си.
Специални благодарности за подкрепата това интервю да се случи на:
Елиза Стоева
Иво Нинов – Германеца
Магазин “Стената”
Дни на предизвикателствата
Снимки: Виктор Троянов, Калина Владимирова, Петрана Петрова
