За първи път чух думата „сесия“ далеч преди своите студентски години. Тогава, отивайки да пием вода в двора на мой приятел от родната Банишора, чухме странно истерични стонове от съседния двор. Стояхме втрещени. Дотолкова втрещени, че никой не желаеше да използва заслужено спечеления си ред от вездесъщото детско право при пиене на вода, а именно проклятието – „Първа жичка за водичка, кой ме изпревари – гръм да го удари“. В този момент, на класическия „италиански двор“ изскочи бабата на моя приятел и се провикна: „Марио, ма, к‘во си се разкрещяла?“. Откровената ни изненада от факта, че звуците принадлежат на човешко същество с името Мария се удвои, след като същата Мария спокойно и на чист български отговори: „Ааа… Нищо, нищо, просто съм в сесия“. Тази случка остави дълбок спомен в крехкото ни детско съзнание дотолкова, че в последствие трима от четиримата присъстващи не пожелаха да продължат образованието си в университет.
Въпреки че звучи малко крайно, тази история е не само абсолютно истинска, но и поведението на „изперкалата” Мария звучи донякъде познато на повечето хора. Но наистина ли е така? Ами, нека видим.
Кога се провеждат сесиите? През лятото и зимата. По време на юнската ти идва да се застреляш поне един път седмично. Най-често в петък вечерта. Тогава хората се накатерват по колите и потеглят към морето или по Балкана, а ти се потиш над учебниците цял ден. Един много дълъг юнски ден (буквално). Абсолютно си убеден, че всички обаждания и оферти от приятели са една голяма конспирация срещу теб, целяща да те дразни и отклонява от правия път. Единственото ти успокоение идва от големите задръствания в неделя вечер, когато отново усещаш баланс във Вселената.
А зимата… Едно непрестанно безпокойство те обзема баш по празниците, мислейки си за безкрайните конспекти. Малко след това, точно когато снегът става чуден за каране и нямаш търпение да изпробваш ските или борда, купени още през пролетта, тя идва. И като дойде – какво? Домашен уют до припадък! Все пак се примиряваш и опитваш да учиш, но всичките ти роднини са решили да ти обръщат внимание точно в този момент. Освен това осъзнаваш, че именно сега е време за годишно почистване на стаята. Разбира се, бързо пренасочваш целите и виждаш как кучето те моли за поне двучасова разходка.
Има много неща за допълване, но дори само един от гореспоменатите варианти може да бъде достатъчен, за да те докара до състояние, подобно на Марийкиното. Това, обаче, съвсем не се отнася само за учебната дейност. За съжаление, в модерното общество, високото повишаване на стреса при изпълнение на задачите, е много широко разпространено. Проблемът идва не от натоварването, породено от самата дейност. То си е нормално и ако го няма, явно не се влагаш. Проблемът идва от неумението за правилно разположение на усилията във времето, както и от липсата на моменти за релаксация. Всичко е максимално концентрирано, всичко е „на мъка“, всичко се прави, за да може бързо да му дойде края. Това се отнася и за работа, и за отглеждане на деца, и за семейни отношения, и за учене. Резултатът? Работен стрес, проблемни тинейджъри, скандали вкъщи и, разбира се, познатият ни „Синдром на Мария“.
Явно подобни мисли са хвърчали във въздуха, когато, в края на 2015 г., по време на час по спорт в УНСС – пешеходен туризъм, се роди проекта „Учи в планината“. Идеята му беше да изкара от стаите и да изведе в планината студентите по време на лятната им сесия. За целта избрахме пет маршрута по Витоша, с продължителност не повече от два-три часа. Пътеките трябваше да минават през подходящо място, където да си организираме нещо средно между бивак и класна стая. Планирахме всичко това да се случи в рамките на деня, а после студентите да слязат щастливи и помъдрели към града.
Независимо от административните затруднения, скептицизма и условностите, приятните изненади започнаха още от самото начало. За първи път проектът беше представен на студентите в една особено студена ноемврийска сутрин на Драгалевския манастир. Петнайсет бяха присъстващите на този маршрут, от които цели трима човека се записаха. Няма да споменаваме колко ни окрили този старт, предвид факта, че първоначално всичко беше така теоретично. Темпото на записване се задържа и в края на семестъра общо 40 човека проявиха желание да учат в планината. Повечето от тях бяха студенти с планинарска култура, но се срещаха и просто обичащи природата млади хора.
Та дойде и 2016 година. Пукна пролет, неусетно мина летният семестър и настана време ученето в планината да започне. От първоначално записалите се, 30 човека стартираха точно в началото на сесията. По време на първите походи – до Боянското езеро и вр. Кикиш – стана ясно, че хората са тук заради разходката, но най-вече заради приятелствата, които се заформиха в един доста подбран контингент любители на планината и природата. Малко от тях опитваха да отварят учебници и записки, но пък груповите обеди бяха особено желани. Факт е, че откаченото и бая студено юнско време тази година не даде възможност за учене и целодневно стоене по поляните, но това не ни притесни по никакъв начин, даже напротив. Важното беше, че всеки си намери нови приятели, а в края на деня студентите слизаха към града точно както си ги представяхме – усмихнати и отпочинали.
Въпреки че всичко изброено си беше напълно достатъчно, за да обявим проекта за успешен, ние бяхме решени да потвърдим резултатите и нАучно. За целта сравнихме групата от „Учи в планианта“ с контролна група от студенти, за които сесията протече по стандартен начин. Разгледахме разликата в академичния успех през зимния и летния семестър между двете групи, както и някои психологични характеристики като оптимизъм, самочувствие, позитивни и негативни емоции и др. Вторите бяха изследвани преди началото и след края на сесията. Резултатите? Напълно оправдаващи интуитивните преценки. При групата, която остана да учи в града, след края на сесията се наблюдава спад в оптимизма, както и понижено самочувствие. От друга страна студентите – планинари са приключили изпитите с по-ниски нива на академично „изчерпване“ (burnout), а също така се отличават и със занижени отрицателни емоции. Всички тези резултати са статистически издържани, което доказва тяхната научна достоверност.
Какво се получава в крайна сметка? Стресът покрай изпитите изпива оптимизма и самочувствието на студентите. Лекарството? Няколко похода в планината, приятна компания, вкусен обяд върху тревата. Това не само предпазва от гореспоменатите негативни ефекти, но и понижава академичното претоварване и негативните емоции, а също така създава нови приятелства и кара хората да се усмихват. Така Планината отново се оказа най-ефективният, приятен и достъпен лек. А сме такива късметлии, че тези големи, понякога зелени, друг път – шарени или бели хапчета са пръснати по цяла България и чакат, за да ни излекуват.
