Кирил Димов е от хората, които като видите на улицата с лонгборда, последното, за което ще си помислите, е че е собственик на детска градина. Не че не му отива да се занимава с деца, даже напротив – много му се отдава. Просто някакси идва далеч от първата асоциация. Всъщност пътят, който го отвежда до това занимание, е дълъг и криволичещ – и с много остри завои и вълнуващи спускания. Да ви напомня на нещо познато, примерно каране на лонгборд по мазен асфалт?
Всички обичаме децата, обаче чак да се нагърбим с цяла градина от тях ни звучи малко прекалено. Ти как реши да се отдадеш на това занимание?
От 20-годишен, след като приключих с казармата, съм работил на много места. Времената бяха такива, че търсиш работа, която да те удовлетворява повече финансово, отколкото професионално. Работил съм като градинар, мияч на чинии, готвач. Постъпих в икономически частен университет със специалност Финанси и Банково дело, след 3 години прекъснах и си намерих работа като доставчик на дъвки, а по-късно започнах работа като мениджър ключови клиенти в дистрибуторска компания за замразени и пресни морски храни. По това време майка ми по мой съвет отвори частна детска градина, която за кратко време събра доста деца и имаше доста работа и нужда от помощ, така за първи път започнах да се грижа за деца. Установих, че ми допада и ми е приятно да работя с деца. Оттогава мина доста време. Интересното е, че винаги много ми е харесвало да общувам с малки деца, а и покрай майка ми (която преди това работеше в детска ясла) съм бил в досег с тази дейност.
А кога в цялата тази история се вмъкна карането на скейт?
През 1984 г. един приятел замина за САЩ и след 1 г. се върна за лятната ваканция и донесе много интересни играчки – първите в живота ми ТВ игра, скейтборд и малка електронна игра. Качих се на скейта за пръв път пред супермаркета на Бъкстон, там имаше невероятно гладка площадка и започнахме да се учим да балансираме, завиваме и побутваме леко. Така отвреме навреме ходех на гости на моя приятел и само го врънках да караме, докато в края на лятото майка ми не дойде с един червен пластмасов скейт вкъщи. Беше невероятен момент за мен, защото никога не съм предполагал, че ще мога да притежавам скейт. По това време цената му в Кореком беше около 100 долара, беше много трудно да събереш такава сума.
На следващата година в началото на лятната ваканция започнахме да ходим на вилата, където намерих най-добрия наклон с приличен асфалт и започнах да се спускам по него и да развивам голяма скорост, което ми носеше голямо удоволствие. Един ден отидох на този наклон и без да оглеждам трасето, се пуснах по него, за беда обаче в края на наклона бяха разтоварили арматурно желязо за строеж и аз както си се бях засилил и без много опит в спирането (въобще не знаех как се спира), колелата на скейта се спряха в арматурата, а аз направих първото си лошо падане със скейт. Имах толкова охлузвания по краката, че баба ми като ме видя, почти припадна.
Днес, 30 години по-късно, все още караш, само дето си минал на лонгборд. Как стана така, че смени дъските?
Преди 5-6 г. мой приятел започна работа в Скейт.Бг и един ден ми показа скейт, който много приличаше на моя, само че беше от дърво и с хубави колелца. Разказа ми за няколко момчета, които карали тези бордове и ми предложи да покараме на Кристал. Отидохме и от момента, в който се качих на борда, целият вайб и любов към борда се върна. Така няколко дни ходих да карам, запознах се с тези лонгбордисти и започнахме да се срещаме и да караме заедно. Няколко седмици по-късно станах горд собственик на Лонг Айлънд твърд крузър борд.
В момента, в който се качиш на дъската и потеглиш, ежедневието изчезва от мислите ти. През цялото време, докато се движиш, мислено правиш маршрут, по който да се движиш, внимаваш да не попаднеш в дупка или да се сблъскаш с някой невнимателен пешеходец. Преставаш да мислиш за глупости и разпускаш и физически, и психически.
Родителите на децата от градината като те видят с борда как реагират?
Нямам проблем, честно казано, а и позицията ми като собственик явно си казва думата. Е, отвреме навреме като се контузя, се шегуват с мен, но дотам. Макар че определено е интересно като ме видят на улицата или в парка да профуча край тях. Някои са доста изненадани, а децата много се вълнуват и искат да пробват да се повозят.
А случва ли ти се да срещаш пренебрежително отношение или да те възприемат първосигнално?
Негативно отношение има със сигурност, но поне си го пазят за себе си. Повечето от хората са позитивно настроени. Определено не ме разбират, но поне спазват бон тон.
Как балансираш между двете сфери, случва ли се да изпадаш от равновесие?
Не, и двете ми пасват много добре. Контактът с деца и създаването на подходяща атмосфера за работа на колегите ми напълно ме удовлетворява. Самият ежедневен контакт е много приятен, въпреки стреса от отговорностите към децата и родителите им. От друга страна, лонгборд общността е доста разноцветна и се запознаваш и сприятеляваш с хора, с които нямаш никакви допирни точки. Балансът е в удоволствието от карането и удовлетворението, когато си постигнал резултати при децата. А и никога не скучаеш – при децата винаги има с какво да те изненадат, понякога приятно, понякога не толкова. При карането пък хубавото е, че може да останеш сам със себе си, ако имаш нужда, или да си в голяма група, която се придвижва и разпуска заедно.
Какво ти дава този начин на живот?
Свобода и духовно равновесие, и отвреме навреме блаженство. А и излизането от рамките води до интересни приключения, разбираш по-добре себе си като индивид и можеш да разбереш какво ти носи удоволствие и наслада, но също и какво те дестабилизара и къде са ти проблемите.
Открий всички истории на untaggable.bg
