Тина Нинова и приятелят ѝ Юрген потеглиха на тяхното бавно, но дълго велосипедно пътуване из Южна Америка. Тук можете да проследите приключението им, а по-надолу следва поредния интересен епизод от южноамериканското пътешествие.
От дни наред се опитвам да седна, да си събера мислите и да пиша, но това се оказва сложна задача, когато си заобиколен от пътешественици и техните истории, а главата ти е пълна с планове, идеи и офлайн карти. Очевидно е, че сме преживели „the death road“ и мога да твърдя, че пътят не е толкова опасен за колоездачи, колкото го изкарват. До преди няколко години този път беше смятан за най-опасният на света, но от години вече има алтернативна рута и „the death road“ is death.
Многобройни агенции предлагат тур с колелета като туристическа атракция. Ние се организирахме сами и се спуснахме от облаците на 4650 метра в джунглата с бананови дървета на 1200 метра, преминавайки през почти всички климатични зони на Южна Америка. Често имаше мъгла, която създаваше мистична атмосфера и заради нея нямаше как да разберем колко е дълбока пропастта под нас. Единствената жертва беше една спукана гума. Според мен, би трябвало да кръстят „смъртоносен път“ този, по който трябва да караш, ако искаш да излезеш от Ла Пас.
Следващата ни цел е туристическото градче Копакабана на езерото Титикака.
Няколко километра след това се намира границата с Перу. Географски погледнато се намирахме на Алтиплано – високото плато между източната и западната планинска верига на Андите на около 3800 метра.
Титикака е най-голямото плавателно езеро на такава височина. Успяхме да го видим от различни перспективи и се оказа една от атракциите по пътя ни. Особено интересен е Островът на слънцето, който според митологията е родилната люлка на инките. Островът е малък и един ден е достатъчен да го прекосиш пеша. Ние решихме да останем една нощ там и да се насладим на спокойствието му.
Пресичането на границата между Боливия и Перу се оказа бързо и безболезнено и въпреки, че на пръв поглед не се промени кой знае какво около нас, бързо усетихме, че отношението към нас е различно.
В Боливия срещнахме много мили и гостоприемни хора, но също така и такива, които съвсем открито ни демонстрираха, че нашето присъствие не е желано. Затова пък, перуанците се оказаха приятелски настроени, любопитни и ни поздравяваха с широка усмивка. Тук определено се чувстваме добре дошли.
Следващият етап от нашето пътуване беше Пуно – Куско (390 км)
Топографски погледнато, маршрутът не беше труден, тъй като беше плато. Все пак обаче, се намира на 3800 м височина, където въздухът е рядък, а и трябваше да минем през прохода Абра ла Рая на 4333 м.
Малко растения и животни се чувстват добре по тези височини и при тези екстремни климатични условия, а живеещите тук (преди всичко Кечуа и Аймара) се борят всекидневно за насъщния хляб. Селцата, през които минавахме през деня, бяха пусти, но на нивите кипеше трескава дейност.
Температурите през деня бяха идеални за каране на колело – около 17-20 градуса, слънце и прохладен вятър. Затова пък, със залеза на слънцето (малко след 17ч) ставаше студено и през нощта термометърът показваше минусови температури.
Две нощи прекарахме в палатката – едната скрити зад руините на стара къща и втората в двора на един завод за производство на млечни продукти. Купихме сирене и попитахме дали можем да опънем палатката зад завода и продавачката ни покани да се подслоним в двора, където имаше течаща вода и тоалетна. На сутринта водата в бутилката беше замръзнала. Не бързахме да ставаме рано и да тръгваме на път, по-добре беше да изчакаме слънцето да стопли земята и въздуха.
На петия ден пристигнахме в Куско. Още километри преди града всичко около нас започна да се изпълва с живот – реки, дървета и зеленина. Куско ни посрещна с типичния за голям град смог и натоварено движение. Старият град обаче, се оказа красота – запазени и реставрирани колониални сгради и църкви, пазари и супермаркети – радост за окото на гладния колоездач.
Настанихме се в хостела „Естрейта“. Тук се запознахме с други пътуващи на две колела и сега планираме продължението на нашето пътешествие.
Вече купихме самолетни билети за обратния полет – в края на юли месец летим от Колумбия за Германия. Не ни остава много време и трябва да решим какво можем да пропътуваме с колело и как да се придвижим в посока Колумбия. И двамата сме на мнение, че се нагледахме на планини и високи плата и е време да сменим пейзажа, климата и надморската височина.
Следващата ни цел е перуанското южно крайбрежие – пустиня, дюни и оазиси. Преди това ще посетим разбира се Мачу Пикчу и Амазонската джунгла, но този път, по разбираеми причини, не на колело. В Амазонака пътищата са от вода, а до Мачу Пикчу би било най-удобно да разпериш криле и да полетиш…“
