През 2008 г. пътешественикът Симеон Флоров се отправя на едно дълго пътешествие с мотори през Южна Африка, Ботсвана, Намибия и Зимбабве, продължило 17 дни и около 6 000 км. Вследващите редове ще прочетете пътният му дневник, така както той сам го е записал:
Всичко започна когато за пръв път стъпих на африканска земя. На територията на Национален Парк “Tsavo Eas”, на границата между Кения и Танзания, бяхме настанени в лоджа точно до Lake Jipe, която беше собственост на Мириам – швейцарка, продала бизнеса си в Берн, за да отвори нов такъв насред нищото. Нейни са думите: “Когато стъпиш за пръв път в Африка, миризмата, която усещаш във въздуха, те кара или да се влюбиш, или да я намразиш завинаги”. Аз се оказах от първите!
Още тогава знаех, че при първа възможност ще се върна отново, но този път в една малко по-различна Африка, или поне отчасти…
Botswana & Caprivi – Around the Delta
Тур, който стартираше от Южна Африка (Йоханесбург), преминаваше през Ботсвана – пустинята Калахари, делтата на Окаванго, Намибия – Каприви Стрип, отново Ботсвана – Национален Парк “Чобе”, Зимбабве – водопадите Виктория, отново Ботсвана – солниците Н’Тветве и завършваше в Южна Африка, но през провинциите М’Пумаланга, Квазулу-Натал, Фрий Стейт – Голдън Гейт и накрая Йоханесбург. Така изглеждаше програмата ни за 17 дни и около 6 000 км, които щяхме да изминем с BMW 1200 GS и група от 11 мотора и 21 човека със сервизен автомобил 4х4.
След куп перипетии по организирането на визи – за Намибия и Зимбабве (с посолства във Виена), и Южна Африка (посолство София), на 12.08.08 хващаме полет на Олимпик през Атина. След 9 часа и половина път, на 13.08 аз и големият ми син Преслав кацнахме в Йоханесбург, където нашите домакини Дарел и Мишел ни очакваха. Последва посещение до посолството на Ботсвана, това беше последната и най-важна виза, която беше осигурена с любезното съдействие на Мишел. Оттук вече следваше лежерната част. Получих мотора си, натоварихме го на ремарке, настаниха ни в лоджа в едно от предградията – Кругерсдорп, на около 35 км извън Йоханесбург. Невероятно спокойно място, в сърцето на частен резерват от 1000 хка. На сина ми не му се вярваше – около нас се разхождаха зебри, антилопи, в далечината се забелязваха биволи. Преподредих багажа, който щеше да ми е необходим, на мотора, а останалата част заминаваше в сервизния автомобил. Вечеряхме и се оттеглихме за сън, който в последните 18 часа ми липсваше, а ни предстоеше ранен старт в 05.30 ч.
Четвъртък 14.08.
Напуснахме Кругерсдорп около 06.00 ч., при температура 0ºС, по посока Рустенбург и след около 30-ина км спряхме на бензиностанция, където трябваше да се събере цялата група. Група, изцяло от южноафриканци и само ние чужденци. Всички се изредиха да се представят, как да запомниш толкова много имена?! Бяха изключително любезни да говорят само на английски, при все, че ние бяхме малцинство. Езикът им – Африкаан, е смесица от холандски, най-различни африкански диалекти, английски и кой знае още какво, и в редките случаи, в които го употребяваха, звучеше странно, да не кажа, че понякога си мислех, че всеки момент ще има „леви-десни шамари“, но не знам, може би и нашият български им е звучал така?
Суетня, приповдигнато настроение, покупки, снимки и в крайна сметка около час по-късно потеглихме на северозапад към Зееруст, последният по-голям град преди границата с Ботсвана. Колкото повече отивахме на север, толкова по-висока ставаше температурата (около 25ºС). След формалностите по преминаване на двете граници (около 1 ½ час), на около 30 км след границата стъпихме на така наречената “Транс Калахари Фрийуей”, двупосочен път, но с много добро качество на асфалта. “Магистралата” преминава през цялата източна част на пустинята Калахари, чак до североизточната граница на Намибия.
Именно тук разбрах защо коренните жители на пустинята в тази й част се наричат бушмени – странно, но няма нищо типично за пустиня – вегетация и то сериозна, като храсти, дървета, дори на места ниска трева. Според южноафриканците, това е следствие на водата от река Окаванго, която мистично изчезва в недрата на пустинята. След около 600 км през пустинята, в късния следобяд пристигнахме в къмпинг “Kalahari Rest”, разположен в самата пустиня, на около 5 км встрани от централния път.
Къмпингът разполага с всичко необходимо – достатъчно душове с топла вода, тоалетни (перфектно поддържани), ресторант/бар, магазин, басейн (с кристална вода), така че да се чувстваш перфектно след тежък, топъл (тук вече е около 30ºС) и прашен ден. Естествено, след разпъване на палатки, душ, басейн и преобличане, следваше студена бира в бара. На път за ресторанта като че ли от нищото се появи бебе жираф, което въобще не се притесняваше от нашето присъствие.
Вечеря, сладки приказки за това кой как се е сборил с пясъците и мотора, подреждане на ботушите така, че да са недостъпни за змии и скорпиони – и, естествено, сън, идващ много бързо в заобикалящата те тишина.
Петък 15.08.
Закуска, след която около 09.00 ч. напуснахме и се отправихме отново на север с крайна цел за деня – р.Окаванго и делтата, прилежаща към нея. Това беше най-дългият ден като пробег, около 780 км, като през цялото време нямаше нито едно населено място, бензиностанции или какъвто и да е признак на човешки живот. Така, отново в късен следобед, около 17.00 ч. пристигнахме в “Drosky’s Safari Camp”, разположен на около 10 км от главния път на част от самата делта на Окаванго – с внушителните си 15 000 кв.км площ и невероятна екосистема. Реката е била част от езерото Makgadikgadi, пресъхнало преди около 10 000 г.
Придвижването по пясъчния “път” се оказа истинско приключение за тежките БМВ-та, но в крайна сметка след едночасова борба се добрахме до къмпинга, разположен точно над реката, от която се чуваха хиляди звуци на хипопотами и крокодили. В сравнително умерена горска растителност разположихме палатката с хубава сянка, недалеч от баните и тоалетните, които отново бяха на ниво.
Дълго време, след като се прибрахме в палатката, прогонени от комарите, не можехме да заспим от всички заобикалящи ни звуци. Беше странно за мен, защото имах чувството, че се намирам в джунгла с непрекъснато движение около палатката, и за малко ботушите ни не дадоха фира от нахални маймуни.
Събота 16.08.
Едва ли бих могъл да опиша колко ми беше приятно да се събудя от звука на семейство хипопотами, къпещи се в реката буквално на 20 м от палатката, как малките им се забавляват, играят извън водата и – естествено – последвалият африкански изгрев. Бих казал, че това е едно от нещата, заради които с удоволствие бих се връщал отново и отново в Африка.
Закуската беше достатъчно дълга, за да се полюбуваме на невероятната гледка от терасата на ресторанта.
Неделя 17.08.
Отново закуска, кафе, чай, но доста по-стегнато, и малко преди 09.00 напуснахме това вълшебно място. Границата Ботсвана/Намибия беше едва след 30 км. Стандартните едночасови гранични формалности и вече бяхме в Намибия.
Следващите стотина километра бяха по макадам на територията на Национален парк “Маханго”, но за съжаление не видяхме нищо интересно. Това е така наречената “Забравена Намибия”, граничеща на север с Ангола и Замбия и наистина много бедна част. Отново се върнахме на асфалт в посока изток, гр.Катима Мулило, като точно тук пресякохме за последно р.Окаванго. Оттук реално започва Национален Парк “Каприви”, с ограничение за скорост 80 км/ч, поради честото пресичане на стада слонове. Късметът ни съпроводи и малко преди да стигнем моста над р.Квандо, в далечината видяхме семейство слонове.
Mалко след това достигнахме “Numwi Island”, разположен на величествената р.Замбези, на която беше и нашият къмпинг, в който щяхме да прекараме тази нощ. Къмпингът е страхотен – зелена, ниско окосена трева, бани и тоалетни, които могат да бъдат мечта за много наши хотели (а все пак това е Африка), а за басейна и бара около него мога да кажа, че биха били мечта дори за доста европейски къмпинги. За барбекюто и приятната вечер… е, то се знае, отново на най-високо ниво.
Понеделник 18.08.
Посоката след закуска беше юг, връщане обратно в Ботсвана – гр. Катима Мулило, разположен на три граници – Намибия, Замбия, Зимбабве.
Оттук реално е началото на Национален Парк “Chobe” и минаващата през парка р.Чобе, където е разположен и нашия къмпинг – “Toro Lodge”. Това беше най-зле поддържаният дотук къмпинг и се принудих да наема бунгало, все пак ни предстояха две нощувки и невероятна програма. Обслужването в ресторанта/бара, както и кухнята, която предлагаха, въобще не беше на ниво, но си заслужаваше мъката, предвид това, което ни предстоеше на следващия и по-следващия ден.
Вторник 19.08.
Изгревът на слънцето посрещнахме в парк “Чобе”, като сафари джипката (TLC) ни взе в 05.30 ч. от къмпинга. Навсякъде около нас буквално бъкаше от африкански биволи, антилопи – импала, куду, спринг бок, зебри, семейства слонове и накрая – двойка лъвове, усамотено легнали на припек.
“Chobe National Park” е огромен, с площ от 11 000 кв.км и третият най-голям парк в Ботсвана, дом на една от най-големите популации на слонове (около 70 000) въобще в Африка, както и единственото място, в което може да срещне антилопа-пуку.
За обяд се прибрахме в къмпинга, малко почивка и след това круиз с лодка по р.Чобе – формираща северната граница на резервата. Отново незабравимо – крокодили, плуващи около лодката, крокодили на брега, някои от тях истински екземпляри. Антилопи, диви прасета, слонове, маймуни, слизащи на водопой край реката, хипопотами, подаващи си само очите и муцуната, ни следяха зорко, наистина незабравими три часа круиз.
Сряда 20.08.
Рано сутринта, след стандартните едночасови гранични формалности, влезнахме в Зимбабве. Чакаше ни автобус, който да ни отведе до едно от седемте чудеса на света – водопадите Виктория, на местен език “Mosi-oa-Tunya” (Гърмящата Вода), на около 70 км от границата с Ботсвана. Тътенът на водата, която пада от 108 м височина и образува мъгла от пръски, не мога да опиша. Единственото, което ще споделя, е – величествено!!!
Обиколката ни отне около два часа и половина. Една от атракциите на водопадите е полет с хеликоптер за 20 минути над тях, но записванията вървяха за седмица напред, така че се насочихме към следващата атракция – бънджи скокове от моста, който разделя Зимбабве и Замбия.
Южноафриканските опити бяха три успешни и два несъстояли се, а от българска страна нямаше нито един опит, но пък беше забавно да се наблюдава. Направихме опит да обядваме в местен ресторант в градчето, абсолютно безуспешен, поради липса на продукти. При месечна инфлация от 2000% и банкноти от 100 млрд зимбабвийски долара, какво друго да очакваш?! Имаше и втори опит за покупки на сувенири от импровизиран пазар, но уви, отново нищо.
Така се озовахме в бивша английска резиденция, която напомняше за някогашнотo великолепие на бивша Родезия в стар колониален стил, а сега действащ хотелски комплекс-ресторант. Гледката към моста-граница и ждрелото, което разделя двете държави, беше уникална. Уви… и тук не можехме да обядваме! – нямаше ток. Слава Богу, бирата не се беше стоплила, явно токът беше спрял неотдавна. Много жалко за красотата и природата на Зимбабве, макар и много малка част от което видяхме. Автобусът ни очакваше пред комплекса и час по-късно бяхме обратно в Ботсвана.
Четвъртък 21.08.
Посоката тази сутрин беше юг, към солниците “Ntwetwe Pans”, формирани от изпарилото се солено езеро Макгадикгади преди няколко хиляди години. Тези солници са с обща площ 16 000 кв.км и са дом на една от най-големите популации на зебри и антилопи-спрингбок въобще в цяла Африка.
Настанихме се в “Planet Baobab”, може би най-якото място, в което бяхме нощували до момента. Палатките разпънахме, заобиколени отвсякъде с баобаби.
Обратно към солниците и забавление над два часа езда с моторите в солената пустиня с тичащи антилопи около нас. За първи път ми беше да карам по солен пясък, средно твърд и като начало опитвах на умерена скорост, но не ставаше, моторът потъваше. Решението беше по-висока скорост и се получи – наистина 100% адреналин до залез слънце.
Залезът над тази солена пустиня е нещо запомнящо се за цял живот, променящият се пейзаж от бяло към жълто и оранжево, преминаващо в странни лунни сюрреалистични форми… уникално! Прибрахме се в къмпинга на фарове без проблеми – това е нещо, което не бива да се прави в Африка, поради непрекъснатото движение на диви и домашни животни. Естественото продължение беше в бара за охлаждане на високото ниво на адреналина от този прекрасен следобяд.
Петък 22.08.
Ден за мързелуване – от бара в басейна и пак бара, и така до по-късните следобедни часове, които отново бяха използвани за каране в солниците.
Събота 23.08.
Закуска, кафе, чай и отново на юг към река Лимпопо – границата с Южна Африка, но през втория по големина град в Ботсвана – Франсистаун. Обядът ни очакваше в приятен хотелски комплекс с много зеленина и като в истински съботен ден станахме съпричастни на негърска сватба. Беше забавно да гледаме купона, който си устройваха, с типични танци и песни от африканския фолклор.
Няколко часа по-късно бяхме на границата, но нощта щяхме да прекараме в къмпинг “Kwanokeng”, от страната на Ботсвана. Това беше последната вечер за всички южноафриканци, с които на следващия ден се разделяхме, а ние с Преслав, Дарел и фотографката Джили продължавахме към Дърбан.
Неделя 24.08.
Отново стандартните едночасови гранични формалности и добре дошли в цивилизацията – Южна Африка. Дарел ни водеше през областта Бушвелд и прекрасните пътища на планините Уотърбърг до първото населено място, в което на последна чаша кафе с нашите нови южноафрикански приятели си разменихме всички възможни контакти. Очарован съм от тяхната гостоприемност, желание за приятелство и незабравимото им чувсвтво за хумор. Едните поемаха към Претория, други – към Йоханесбург, трети – към Ийст Лондон, а ние – към провинция М’Пумаланга, рай за мотористите…
Градчето, в което отседнахме, се казва Дулстроом, разположено на 2 100 м надморска височина, изключително популярно с кристалните води на езерата около него и риболова на пъстърва. Вечерта беше доста хладна, но много приятна около камината.
Понеделник 25.08.
Посоката за днес беше провинция Квазулу-Натал. Пътят минаваше през изключително живописни селца, повечето от тях разположени на височина над 2 000м, както и по стария път “The Long Tom Pass<”, име, произлизащо от оръдията “Лонг Том”, използвани от британците. Пионерите, заселили се в Южна Африка, използвали този път като транспортен за всякакви стоки от Мозамбик към Лиденбург, някога най-големият град в провинция М’Пумаланга. Така, след около 500 км достигнахме до “Hilldrop House”, обявена за национален паметник на културата през 1981 г., къща и имение на Сър Райдър Хагард – автор на “Рудниците на Цар Соломон”. Построена през 1875 г., с прилежащо имение от 10 хка, в момента името на това прекрасно място е “Haggards Hilldrop B&B”, преоформено като лоджа-хотел през 1997 г.
Заобикалящата ни растителност от палми и орхидеи в имението показваше, че навлизаме в Квазулу-Натал, все по-близо до Индийския океан. Само на трийсетина километра от предходното райско място започнахме отново да се изкачваме на сериозна надморска височина, но вече в Квазулу-Натал, по изключително живописен път, минаващ през селца на Зулуси. Децата бяха най-сериозният проблем – виждайки ни, искаха да се качат по моторите в движение.
Стръмни изкачвания до 3 000 м надморска височина, спускания, мъгла на места, дори дъжд, и то доста студен, след 300 км влезнахме в Дърбан. Космополитен град на Индийския океан с население около 5 млн, предимно индийски емигранти. Настаниха ни в едно от курортните предградия на Дърбан – La Lucia-Natal, в много приятен хотел – тип семеен, естествено с индийски привкус (миризма на канела), и с изглед към океана, който беше изключително неприветлив същия и на следващия ден.
Невъзможността да поплуваме в океана щяхме да използваме за посещение в типично Зулу-селище и, разбира се, да разгледаме Дърбан.
Сряда 27.08.
Денят започна с посещение на “Ushaka Sea World”- аквариумът на Дърбан. Невероятно атрактивно съоръжение с делфинариум и аквариум в стил потънал кораб. Следваше посещение на Зулу-селище на около 35 км извън Дърбан в планините. Бяха ни демонстрирани ритуали от ежедневието на селото, танци и т.н. Естественият завършек на деня беше в един от многото “морски” ресторанти, със страхотни морски дарове и, естествено, типични индийски сладки деликатеси.
Четвъртък 28.08.
Мързеливо потеглихме в посока “Free state – Golden Gate”, национален парк, подобен на Рила и Пирин, с много язовири и ландшафт, близък до нашия планински. Последната вечер изкарахме в “Fouriesburg Inn” в гр.Фурийсбург, на границата с Лесото. Бях изненадан от снимките във фоайето на страноприемницата да видя, че през 2001 г., по същото време на годината, е паднал сняг около 60 см, все пак това беше Африка…
Петък 29.08.
С нежелание потеглихме в посока Йоханесбург, това беше последният ни ден в Африка, вечерта летяхме за Атина и след това – София, което предполагаше стегната организация по придвижване, връщане на мотора… и, разбира се, много и незабравими спомени от прекрасни и магнетични места и най-вече – нови приятели.
