Като човек, израснал в града на тепетата, някак естествено беше още от малка погледът ми да е отправен нагоре и да се стреми към тези висини.
Казват, тепетата са като гнойни пъпки, но в света на едно дете са си живи планини. И то не само една, а няколко една до друга, гледащи се, и в различните сезони променящи се. Стоиш си долу и си казваш: ейй, колко е далече това. Далеч е само докато не направиш първата крачка. Тръгнеш ли, едно е сигурно – все някога ще стигнеш.
И някакви си минути или броени часове могат да те докарат на място, което ти дава абсолютно различна представа, дава ти учестен сърдечен ритъм, дава ти красота, дава ти и онзи така жадуван вкус на свобода. Е, как да спреш да мислиш за това? Който веднъж е изпитал това чувство, някак остава привързан към него до сетни сили. Където и да се озовеш, изправи ли се пред теб планина, в мислите си вече си по склона, катериш стъпка по стъпка, теглото на раницата в един момент се слива с теб и само учестеното дишане и ритъм на сърцето ти показват, че за момент си се изключил от реалността, от света на проблемите и си някъде горе, носейки се по линията на земята към върха.
Тътенът от града е изчезнал, звуците са от друго естество, претъркулват се камъчета, обувките стъпват стабилно по земята, поглеждаш в малките багри и неща, забелязваш тревички, мравки или движещи се по отсрещния склон същества. И всички сме едно, чуваш писъка на птиците, реят се някъде над теб, по-близо от всякога, оглеждаш се за следи на животно или го очакваш да изскочи нейде из горите, навлизаш в облаците, понякога извиращи до теб, копнееш да видиш какво ще се покаже зад скалата, кога ще видиш проблясъка на водата или езерата, търсиш мекотата на ниската светлина, дръзнеш да останеш до залез или изобщо да не си тръгваш, а там да осъмнеш и поредният ден да започне на чисто.
Една такава лекота, усмивка ти идва отвътре, усещаш, че си отворил повече възприятия и сетива, нослето щипе, вятърът разхвърля косите, играеш с пръстите на краката да не измръзнат, топлиш се с гледки и с мисли, топлиш се с това, което си носиш на гръб – раницата, храната, водата, отваряш я за 365-хиляден път. И целият свят е пред теб. Разперил се е и винаги е бил там и чака някой да дръзне и да дойде нависоко да го види, да обхване с поглед 5 планини, да се разходи по билото им и мислено да назове имена, върхове, все спомени или бъдещи планове за там някъде, където душата се чувства свободна.
Всяко изживяване в планината носи нещо ново и неочаквано. Дава разбиране за процесите в природата, за връзката ни с нея, вдъхновява да прекрачим преградите в себе си и да се впуснем към нови хоризонти. И всеки път е различен, и всеки сезон крие друго лице, друг цвят и светове.
Още от Мая Къркаличева и нейния уникален поглед към планините – в брой ЕСЕН 2014 на Списанието. Ако сте го пропуснали, свържете се с нас и ще го получите на преференциална цена. А за по-сигурно – най-добре се абонирайте.
