Да, лятото е също и време за семейна почивка. Но, грешка ли е да се използва това междувременно като повод за няколко екзотични състезания? Бая Маре е град в северната част на Румъния, доста близо до украинско-молдовската граница. Планините там не са много високи, но за сметка на това са много диви. Те са част от Карпатите и ми напомниха доста за планините по полско-словашката граница, които открих заедно с Бойко преди две години.
Организаторите от клуба „Лудите охлюви” бяха положили много усилия да направят хубав ден в планините за цялото семейство. Те бяха подготвили 30 километров семеен тур, 30 километра състезание, 50 километра състезание и екстремния 90-километров маратон. Екстремен? Чувам ли своето име там? Разбира се, приех го (трябваше да съм по-добре информиран…). Стартът беше в малък ски-курорт в планините. Имаше активности за децата и възможности за семейни разходки – беше помислено за всичко.
Стартът беше в 10 сутринта и вече беше горещо. Всички дисциплини статирахме заедно и момчетата от 50-километровата дистанция атакуваха от първите метри. Имах добра компания в лицето на Роберт Добай от отбора на Мерида и заедно с него постепенно увеличавахме темпото. В началото на първото изкачване застигнахме водачите на 50-километровата група и малко по-късно ги оставихме зад гърба си.
Сърцебиенето ми беше леко увеличено, така че се опитах да го контролирам. Минути по-късно, Роберт спука гума и това уби възможността за хубаво съвместно каране през този ден. Как се случи това при изкачване? Просто много лош късмет предполагам. Така изведнъж се оказах сам, какво можех да направя? След първото късо изкачване, имаше голямо спускане по истински пътеки – велико!
Хубаво бързо сърфиране с някои добри скалисти участъци и хлъзгави корени: маунтийнбайк! Както винаги, спусканията приключиха бързо и отново изкачване. Това започна на типичен каменист черен път, но стана много по-интересно към върха с някои по-трудни и предизвикателни отсечки. След това отново голямо спускане където е добре да си концентриран. Спускането свърши на асфалт и знаците там бяха малко. Този участък беше 6 километра (единствения асфалтиран път този ден), но при малкото обозначения, започнах да се двоумя и загубих ориентация. Също така, не бях затегнал седалката си достатъчно и тя промени ъгъла си с носа надолу, което направи силата на въртене различна.
Почувствах се изтощен след 35 километра. Какво се обърка? Да, още веднъж, състезавах се с чисто ново колело с още не-тествани настройки и това винаги е риск. Налягането във вилката беше твърде високо, налягането в гумите също и т.н. така, моето дълго мъчително каране започна. Не можех да улуча правилното темпо и имах тежки минути с болки в ръцете от постоянните удари и тресене, дори имах крампи (схващания) в бицепсите. Как по дяволите получаваш крампи в горната част на ръцете??? Е, ако наистина искате да научите, напомпайте гумите си и отидете в Бая Маре догодина, ще разберете как. Намерих начин да продължа да въртя педалите и компютъра ме мотивира. Изглеждаше, че първата половина беше най-трудната и километрите започнаха да се изтъркалват все по-бързо в посока към финала. Но тогава лудницата започна. Не ме питайте как, но внезапно почти паднах. Какво??? Педалът ми беше останал на обувката!!?? Как е възможно педал да се развие от курбела?? Не мисля, че това се е случвало на много хора, но за мен това не беше дори първи път. Знаех го и имах правилния ключ в моя multitool. Така, без стрес, просто го поправих и продължих напред да мачкам скалите.
Около 75-тия километър това с педала се случи отново на бърза отсечка от черен път с бабуни. Този път може би съм увредил резбата на курбела и ми отне повече време да го поправя. Не ме питайте защо, но до този момент никога не мислех, че ще загубя лидерската си позиция, до момента в който я загубих. Роберт беше така добър да спре и да попита за проблема ми, но аз му казах да продължава. От този момент, нивото на стрес се покачи доста. Поставих педала като се надявах да не съм го повредил или унищожил резбата и отново скочих на байка. Настигнах Роберт 10 километра преди финала и въпреки, че се чувствах като парцал, го атакувах веднага. Не исках да му покажа слабост и влязох във „виолетовата зона”, за да не ме вижда. Адски ми се виеше свят, но единственото което ми оставаше беше да продължавам да въртя и към финала, което и направих. Отне ми само един час и 20 минути и бях много щастлив да съм в хижата отново, леле, беше корав ден!!
Организацията в Бая Маре още веднъж се доказа като отлична: имаше малък концерт, добра атмосфера, имаше душ (горещ!!) и пароструйка за почистване на байка (за тези, които не бяха така изтощени като мен), дори получих купон за гулаш и т.н. така че, големи благодарности на Лудите охлюви за прекрасния семеен ден и голям респект за Робърт за това, че почти ме уби.
