Все повече хора откриват бягането като отдушник от стреса и естествен начин, по който да поддържат тялото и духа си в кондиция. Но сред бегачите има и хора, които непрекъснато разширяват границите на своите възможности. Такъв е Пирин Галов, който в последните години успешно завършва състезания с висока техническа трудност, чиито трасета обхващат дистанции от 200 до 700 километра.
Наскоро 52-годишният ултрамаратонец завърши, по думите му, най-тежкото си състезание. Въпреки, че в Ticino той бяга „само“ 500 км и реално това не е най-дългото му бягане, Пирин разказва, че комбинацията от алпийски терен, метеорологични условия и почти самостоятелно осигуряване, са довели до крайно изпитание на физическите и менталните му сили. Той не само го завърши, но и финишира втори.
Няколко дни след финала Пирин описа в своя профил във Фейсбук преживяното и даде няколко бонус съвета, от които всеки настоящ и бъдещ планински бегач може да се възползва. Споделяме тук част от неговия разказ и съвети:
Глава 1. Защо TICINO 500
Има състезания, които избираш, защото искаш да се състезаваш, и има такива, които избираш, защото искаш да разбереш нещо за себе си. За мен TICINO 500 беше точно такова предизвикателство.
В края на 2025 година разбрах за това ново състезание, което щеше да се проведе за първи път през август 2026-а. 500 километра. Около 40 000 метра положителна денивелация. Само десетина основни пункта по цялото трасе и огромна степен на самодостатъчност. Точно това ме привлече. При подобно приключение всяка грешка може да струва скъпо, а почти всяко решение е твое.
Глава 2. UTLAC – първият тест
Състезанието (б.р. няколко месеца по-рано) се превърна повече в битка с болката, отколкото в реален тест на физическата ми форма. Едва го завърших – на 19-о място, за около 60 часа.
Не бях особено разочарован. Напротив. Бях изминал 250–260 километра със силна болка (б.р. зъбобол) и почти без сън.
Глава 3. Доломитите и последните дни преди старта
По традиция през последните години преди най-големите ми ултрамаратони отивам в Алпите с приятели да катерим. Вярвам, че това ми носи огромна полза – височинна аклиматизация, различен вид натоварване и най-вече настройване на ума за планинско приключение.
И тази година бях с Митко Кьосев, както винаги и Ванката Топузов . За около десет дни в Доломитите успяхме да покатерим сериозно – изкачихме Чима Гранде, направихме още няколко върха и класически маршрути, една много хубава виа ферата, а една от нощите спахме високо, почти на 3000 метра в нов извънземен заслон. През тези десетина дни преди TICINO почти не слизах под 2000 метра.
Вижте още: Когато 330 км не ти стигат: Как Пирин Галов изкачи Пунта Гнифети и Матерхорн на път за TOR
Глава 4. Денят, в който всичко започна
Жегата беше неописуема. Долу в селото температурата беше около 40 градуса. Организаторите бяха договорили с кмета да можем да оставим кемперите на една поляна само на 200–300 метра от старт-финала. Това беше истински подарък, защото в Швейцария правилата за къмпиране и нощуване извън определените места са доста строги. Разходих се из селото, намерих старта, видях се с организаторите и постепенно започнах да усещам онова особено напрежение преди голямо състезание. В 9:00 организаторът даде старта. TICINO 500 започна.
Глава 5. Първите 50 километра – когато всички са силни
Както почти винаги се случва, всички тръгнаха прекалено бързо. И аз тръгнах бързо.
Знаех, че темпото не е разумно за 500 километра, но имах причина. Исках да бъда достатъчно напред, преди да влезем в тесните планински пътеки. Ако попаднеш зад голяма група, после може дълго да нямаш никаква възможност да изпреварваш.
А и исках да видя конкурентите си. Кой се изхвърля? Кой се пази? Кой изглежда спокоен? Кой всъщност е дошъл да се състезава?
Трасето нямаше маркировка. Движехме се само по GPS трак. За мен това беше предимство. Имам достатъчно опит с навигацията и знам, че при подобни състезания GPS следата не е релса, по която трябва сляпо да вървиш. Трябва да четеш релефа.
Японецът Куичи беше особено интересен. Още от началото показа модела, който щях да наблюдавам през следващите дни – тръгва невероятно бързо, изчезва напред, а след известно време го намираш някъде спрял и напълно изтощен.
Глава 6. Първото съмнение
На първия голям пункт около 50-ия километър влязох само няколко минути след швейцареца Никола. Очаквах да го намеря вътре. Нямаше го. Това ме озадачи. След 50 километра и почти 4700 метра положителна денивелация, при това изминати с високо темпо, престой от три-четири минути ми изглеждаше странен. Или човекът правеше огромна грешка. Или имаше нещо, което аз не знаех. Но това не беше моята игра. Моята задача беше да следвам собствения си план.
Глава 7. Бурята, която ме върна в състезанието
До този момент времето беше прекрасно. Изведнъж небето почерня.
Започнаха светкавици. Гръмотевици. Силен вятър. Градушка. От убийствена жега за минути преминахме в истинска планинска буря.
Не ми се обличаше цялата екипировка за лошо време. Знаех, че ако поддържам добро темпо, тялото ми ще произвежда достатъчно топлина. Сложих мембраната и просто ускорих.
Шляп по трап, шляп по трап – и накрая стигнах пункта около 100-ия километър.
Влизам вътре. „Браво, Пирин! Ти си втори!“
Погледнах ги. „Как втори? Пред мен са Куичи, Денис и още хора.“ Не. Нямаше ги.
Когато времето се беше развалило, всички бяха спрели по хижите и заслоните и чакаха бурята да премине. А аз просто бях продължил.
Вижте още: Пирин Галов отново покори Земята на гигантите
Глава 8. Самураят
От този момент започна истинската ми битка с Куичи. Лягах с мисълта къде е той. Събуждах се с мисълта къде е той. Тичах и се чудех дали е пред мен или зад мен.
Той беше експлозивен. Много силен по дългите изкачвания. На няколко пъти ме изпреварваше и изчезваше нагоре. Но започнах да го изучавам. Видях слабостта му. Ако издържа неговото темпо 15–20 минути, понякога половин час, той започваше да рухва. Физически. И психически.
…
Бях заспал дълбоко. И изведнъж в просъница чух нещо. Самурайски викове.
Куичи имаше странен навик. През нощта, докато вървеше, понякога започваше да пее или да вика. Този път неговите викове ме събудиха. Изчаках светлината му да се отдалечи петдесетина метра. Станах. Включих челника. И започнах да го преследвам.
Глава 9. Когато конкурентът вече не е само конкурент
Осем дни в планината не се подреждат в паметта като нормална седмица от живота. Има бели петна. Но има моменти, които никога няма да забравя.
Една нощ се спусках по изключително стръмен и техничен склон. Камъни, сипеи, опасни участъци. Накрая стигнах долу. Обърнах се назад и високо горе видях една малка светлинка. Куичи. Знаех какво го чака. Знаех през какво току-що бях минал аз. И изведнъж ми дожаля за него. Отроних една-две сълзи.
Това беше човекът, когото преследвах. Човекът, когото исках да победя. Но след толкова дни в планината вече не виждаш само конкурент.
Глава 10. 360 километра
На 360 километра вече имах нужда от истинско възстановяване. Хапнах добре. Хидратирах се. Изкъпах се. До около 300-ия километър краката ми бяха почти перфектни. На всеки пункт ги миех, подсушавах, мажех и сменях чорапите. След къпане в реки и езера правех същото. Но след 300 километра натрупването вече си казваше думата. Появиха се подбивания и мехури. При температури от 30, 35, понякога почти 40 градуса краката постоянно бяха влажни от пот. На 360-ия километър пробих мехурите, обработих ги, залепих ги и реших да си подаря три часа сън.
Глава 11. Хората
В последните 150 километра умората вече беше огромна. Имаше момент, в който храната и водата започнаха да свършват. Районът беше сух и не знаех кога ще намеря следващия източник. Посред нощ стигнах до едно малко село. Там ме чакаха баща и син. Тръгнаха с мен през селото. Попитах ги откъде мога да намеря вода. Каква вода? Те вече носеха литър и половина студен чай. Бяха купили и шоколад.
Изпих почти цялата бутилка, докато вървяхме заедно. Ядох шоколад и не можех да повярвам колко хубав може да бъде един толкова прост човешки жест. Опитах да се представя: „Аз съм Пирин…“ Те се засмяха. „Няма нужда да обясняваш кой си. Знаем.“
Оказа се, че местните социални мрежи вече са пълни със снимки и информация за състезанието.
И тогава започнах да разбирам защо през последните дни толкова хора ми викаха: „Grande! Grande!“ Аз се чудех – защо „Grande“, след като съм втори? Причината постепенно стана ясна. Хората виждаха, че се движа в челото без външен съпорт. Сам.
Вижте още: Пирин Галов за свободата, ултрамаратоните и смирението
Глава 12. Китайските доброволци и едно предложение за брак
Доброволците заслужават отделна история. Голяма част от тях бяха китайски студенти, които се грижеха за нас с невероятно внимание. Понякога отношението им към мен беше почти смущаващо. Не ми даваха сам да си сипя вода. Не ми даваха сам да си намажа филията. Гледаха ме и сякаш се опитваха предварително да разберат от какво имам нужда.
На един пункт едно момиче ме попита: „Ако ти направя масаж, ще се ожениш ли за мен?“
„Добре – казах. – Ще се оженя.“
Тя започна да ме масажира. Аз съм заспал.
Когато се събудих, първото, което ме попита, беше: „Помниш ли какво ми обеща?“
–„Какво съм ти обещал?“
– „Да се ожениш за мен!“
– „Добре. Ще се оженя. Само че трябва да знаеш, че ще бъдеш втора жена, защото аз вече съм женен.“
Това явно промени условията на сделката. „Не! Аз не искам да бъда втора жена!“ И така бракът се провали още преди да бъде сключен. Но масажът си остана.
Глава 13. Раница, свински опашки и прясно мляко
Раницата продължаваше да бъде проблем (б.р. скъсани странични връзки). И тук отново помогнаха хората. Майката и сестрата на състезателя, който впоследствие спечели дистанцията на 250 километра, се движеха с автомобил като негов съпорт. Няколко пъти ми дадоха вода и храна. А около 200-ия километър сестра му, заедно с друга жена, успя да намери свински опашки. С тях ремонтирахме раницата. И с този импровизиран ремонт тя издържа до финала.
Имаше и други срещи. На няколко пъти влизах в швейцарски ферми високо в планината и молех за прясно мляко. На стомаха ми действаше чудесно. Навсякъде ми даваха. Когато предлагах пари, никой не искаше да ги вземе. На едно място обаче ме погледнаха странно: „Ти си мъж! Какво мляко ще пиеш? Ще ти дадем вино!“ Отказах. Виното можеше да си остане за тях. Аз исках мляко.
Глава 14. Дивото Тичино
Самото трасе се оказа невероятно красиво. Огромни долини. Езера. Водопади. Каньони. Високи била. Но красотата вървеше ръка за ръка с техническа трудност, каквато рядко съм срещал. Пътеките понякога почти изчезваха. Имаше камъни, сипеи, морени, ръбове и пропасти. Швейцарците очевидно имат различно разбиране за това кое е „нормална планинска пътека“. Не се притесняват да изпратят ултрамаратонци, вече натрупали 300 или 400 километра в краката си, по ръб с пропасти от двете страни. Не се притесняват да включат по трасето виа ферата и вериги над пропастта. И точно това прави TICINO 500 такова състезание. За мен то вдигна летвата на европейските свръхдълги ултрамаратони. Това е най-тежкият ултрамаратон, който съм правил. И е ново ниво.
Имаше моменти, в които буквално крещях: „Стига! Искам да свършва!“
Вижте още: Пирин Галов и Павлин Райчев пробягаха „Ком-Емине“ с кауза
Глава 15. Последните 50 километра
В последните около 50 километра имах приблизително два часа преднина пред Куичи. Където имаше обхват, и двамата следяхме live tracking-а. Аз гледах него. Той гледаше мен. Виждах кога увеличава темпото. И тогава увеличавах и аз. Не исках да му дам надежда.
Когато натискаше, натисках. Когато виждах, че разликата отново расте, знаех, че психологически печеля още малко. Накрая преднината ми стана около три часа. Оставаше последният връх.
…
Тракът напусна асфалта. Отново влязох в пътеки, по които сякаш не беше минавал човек от сто години. Камъни. После букова гора. Огромен слой сухи листа върху абсурдно стръмен склон. На места беше като пързалка. Ако тръгнеш надолу, няма къде да спреш. Последните десет километра, които си представях като леко едночасово спускане, ми отнеха около два часа и половина.
И тогава най-после видях Ровередо.
Глава 16. 181 часа
Финиширах посред нощ. След 181 часа.
Около седем дни и половина след онова утро, когато всички стояхме чисти, нахранени и усмихнати на стартовата линия. Бях втори в генералното класиране. Но в онзи момент мястото вече нямаше чак такова значение. Бях стигнал.
500 километра. Около 40 000 метра положителна денивелация. Без сериозна контузия. Само мехури, пришки, подбити ходила и едно тяло, което беше преминало през нещо, което до този момент не знаех дали е способно да понесе.
На финала ме посрещнаха доброволците, организаторите, хората от селото, кметът. Беше невероятно топло. И тогава вече можех да си позволя да осъзная какво се беше случило. Бях щастлив. Не просто защото съм завършил. А защото разбрах, че съм готов за още по-тежки изпитания.
Вижте още: Пирин Галов с успешен финал на 720-километров ултрамаратон
Съвети: „Екипировка, хранене и ритуали – невидимата сила на 500 километра“
Ето и изводите, които Пирин Галов споделя с нас:
Подборът на екипировката за мен беше изключително важен. Но след 181 часа по трасето разбрах още нещо – екипировката е само едната страна. Другата са храненето, възстановяването и онези малки лични ритуали, които понякога изглеждат като губене на време, а всъщност те връщат обратно в състезанието.
Храната – малко, често и без експерименти
В шестте дропбега бях разпределил приблизително по пет гела, четири-пет барчета и една или две лиофилизирани храни в зависимост от дължината и спецификата на следващия участък. Оказа се напълно достатъчно. Дори ми останаха барчета и лиофилизирана храна.
При хидратацията също имах прост принцип – едната бутилка беше с чиста вода, другата с вода и хидратираща таблетка. Редувах ги постоянно. Вода. Хидратираща напитка. Пак вода. И така нататък.
Като сравнявам TICINO 500 с предишните си ултрамаратони, смятам, че този път се справих с храненето и хидратацията на много високо ниво. Нито веднъж не стигнах до истински енергиен срив.
Уринирах редовно през цялото състезание, което за мен беше важен ориентир, че приемам достатъчно течности и организмът ми функционира нормално.
Стомахът също издържа прекрасно. Не стигнах до онова неприятно състояние, познато на много ултрамаратонци, в което знаеш, че трябва да ядеш, но организмът отказва да приема каквото и да било.
Моят принцип беше прост: малко, но редовно. Една хапка барче. Няколко ядки. Глътки вода. Малко електролити. И отново.
Но само гелове и барчета не са достатъчни за мен, затова носех канче с капак. Където имаше възможност, го пълнех с истинска топла храна – макарони, друга паста, лазаня, супа с надробен хляб като попара. След около 15–20 километра изяждах половината. След още 15–20 – останалото. Така между пунктовете имах две малки, но истински хранения.
На мен млечните продукти по време на ултрамаратон ми действат прекрасно.
Където намирах плодови млека в малки кофички, си вземах. А когато минавах покрай ферми, често молех за студено прясно мляко. Понякога изпивах по половин литър и се чувствах отлично.
Менюто ми по време на TICINO 500 далеч не се изчерпваше с това, което носех в раницата или получавах на пунктовете. Когато минавах през магазин или хижа, използвах възможността. Купувах си сандвичи със сьомга и хайвер. Друг път – хляб с шунка и масло.
Ако имаше хижа, в която можех да спра, често изпивах между половин и един литър сироп. Любимият ми беше ментовият. Към него – щрудел или парче кейк.
На пръв поглед подобни спирки са загуба на време.
Докато аз седя в хижата и ям щрудел, някой конкурент може спокойно да ме изпревари. И това се случваше. Само че аз гледах на тези спирки по друг начин.
Това бяха моите малки удоволствия. След тях излизах по-силен. По-мотивиран. С повече желание да натискам по баира. Човекът, който ме беше изпреварил, докато ядях, след това отново оставаше зад мен.
Ритуалите
С времето съм разбрал, че при толкова дълго състезание не можеш непрекъснато да мислиш само за финала. 500 километра са прекалено много. Трябват ти по-малки неща, които да очакваш. Малки ритуали. Малки награди. А един от моите най-важни ритуали е студената вода.
При онази огромна жега, ако видех вир – влизах. Ако имаше река – влизах. Езеро, водопад, басейн или възможност да се облея със студена вода – използвах я. И не става дума само да си намокря краката. Къпех се целият. Потапях цялото тяло в студената вода и оставах, докато усетя как жегата и умората започват да изчезват. След това излизах като друг човек. Охладен. Събуден. Готов отново да се боря.
Имам и друг ритуал.
Когато спирам да ям извън пункт или хижа, ако имам избор, винаги търся място с хубава гледка.
Сядам. Ям. И гледам.
Планината. Долината. Езерото. Простора.
Може би някой ще каже, че това е загубено време.
За мен не е.
В такъв момент храната сякаш има двойно повече калории.
Защото не зареждам само тялото. Зареждам и главата.
И точно това е едно от най-важните неща, които дългите ултрамаратони са ме научили. Не всяка минута, в която не се движиш напред, е загубена минута.
Номерът е да откриеш своите начини да се възраждаш.
За мен това бяха правилната екипировка, храната, студената вода и онези малки ритуали, които отново и отново ме връщаха в състезанието.
Може би точно те бяха невидимата сила, която ме пренесе през тези 500 километра
Целият емоционален разказ на Пирин Галов за Ticino 500 ще откриете в следните линкове: Част 1 и Част 2.
Снимки: Пирин Галов
Вижте още: Пирин Галов със сребърен медал на Ticino след тежки 500 км в Алпите
