Винаги съм знаел, че е добре да имаш ясни планове и цели, към които да се придържаш последователно и целеустремено.
От друга страна обаче, тръпката от неизвестното, спонтанното и това да последваш зова на сърцето, да почувстваш свободата, скъсвайки оковите на създаденият стереотип за „правилно“, „вярно“, „политкоректно“… винаги е надделявала в мен.
Така стана и това лято с участието ми на Tor Des Geants. След години подготовка за участие в ултрамаратонския Олимп и един DNF предходната 2022 г., бях вглъбен и отдаден на TOR 2023. Тренирах основно от състезание на състезание, което може да учуди някого, но всъщност си беше доста тежка програма, която включваше няколко тежки ултри и 2-3 лекички около 100 км.
Януари – Terra De Gigantes 303 км, Д+11220 м
Март – Tarragona Ultra Trail 330 км, Д+ 10000 м /DNF на 150 км/
Април – Cursa Di Ciclopy 500 км, Д+ 20000 м
Май – Тракия Ултра 85 км
Юни – Lavaredo Ultra Trail 120 км
Юли – съпорт на Павката по Е4 с 150 км и Д+8000 м
Септември – TOR 330 км, Д+24000 м
Вижте: Пирин Галов за свободата, ултрамаратоните и смирението
Да, ама не – както обичаше да казва Петко Бочаров. В средата на юни ми се обади Митака Кьосев с въпроса „Какви ще ги върша около TOR-a?“ – щото и той ще участва и от дума на дума, от обикновен план за пътуване заедно, стигнахме до идеята за изкачване на Пунта Гнифети (Punta Gnifetti) / Сигналкупе (Signalkuppe 4554 m) по ръба Сигнал (Cresta Signal), с преспиване на една от най-фамозните хижи в Европа и най-високата на европейския континент Капана Маргарита (Capanna Margherita). Това не ни беше достатъчно и в десетте дни, които имахме преди старта на TOR, решихме, че е напълно възможно и повече от задължително да изкачим и Матерхорн по италианския ръб.
Страстта към катеренето не се появи просто така. Митака има дългогодишен опит в традиционното алпийско катерене, а аз като младеж се изявявах като спортен катерач. Нещо стана, прескочиха искри, сдушихме се и всичко останало мина на заден план.
За TOR си казахме: какво пък толкова? Още един DNF, догодина пак ще има томбола, плащаш си таксата и участваш… Но да намериш подходящия човек, приятел с необходимия опит, характер и воля, на когото може да довериш живота си, за да си позволиш удоволствието да катериш в Светая Светих – Алпите…, не се случва често.
Вижте: Отново силно българско участие на Лаваредо Ултра
Та, август месец направихме 2-3 катерения с Митака, потичах в Родопите и една седмица на Белмекен, и дойде време за голямата екскурзия до долината на Аоста.
Не знам дали Господ е българин, но знам, че беше много благосклонен към нас и случихме прозорец на невероятно хубаво време повече от 10 дни, въпреки прогнозите и поройните дъждове със силни ветрове преди да пристигнем в района.
И двете си изкачвания направихме в чист алпийски стил, като носехме всичко необходимо за успешно качване и слизане от върховете. Тежките раници ни се отблагодариха, когато се наложи да пренощуваме на височина около 4400 м на ръба Сигнал малко под Капана Маргарита, след над 15 часа катерене. Нощ, синя луна, звезди… и две момченца на около 50, ухилени и щастливи до уши.
На следващия ден в хижата ни посрещнаха като герои. Настаниха ни на масата на спасителите и гидовете, които с интерес разпитваха за изкачването ни и искрено съжаляваха, че нямат възможност да катерят там, заради клиентите им, които се качват само по традиционния туристически маршрут. А спасителите се бъзикаха, че се надявали да дойдат да ни спасяват.
Вижте: Кофето издържа най-дълго в ултрамаратона край Кладница – Run Around The Clock
Капана Маргарита е уютна и разположена на невероятно въздушно място. Хижа, която трябва да се посети поне веднъж в живота. Споменът ще гъделичка съзнанието ти до живот.
Бързо слизане на следващия ден и марш на езерото Орта за разпускане. Прекрасни два дни с падълбордовете по езерото, посетихме острова, ядохме джелато и пяхме до зори с китарките пред кемпи на брега.
Дойде време и за Матерхорн.
Матерхорн не е просто връх. Той е мечта за всеки, докоснал се по един или друг начин до катеренето. Няколко седмици преди да тръгнем, Митака ми се обади и ме попита дали може да вземем с нас при опита ни на Матерхорн още един човек, негов приятел с няколкогодишен опит в алпинизма. Още един човек в свръзката означава по-бавно катерене, по-бавното катерене означава повече риск… Но размислите ми спряха бързо, след като ми каза, че юнакът щял да си хване самолет до Милано, да вземе кола под наем, да дойде да се изкатери с нас и да се прибере обратно в рамките на 4-5 дни!!! Ами усетих, че сме от една порода, от тези които сме си мечтали с години за Матерхорн и не съжалявам, че вече имам още един приятел, и то намерен на такова място – Асен „Матерхорн“ (така е записан в телефона ми).
Вижте: “Boleron travel stories”: Бегачески туризъм
И Матерхорн ни допусна до себе си в прекрасни метеорологични условия. Качихме се до заслон Карел, поспахме няколко часа и в 2 през нощта започна атаката ни. Бяхме бавни, но прецизни в катеренето, като не допуснахме никакви извънредни ситуации. Гидовете с клиентите им ни изпреварваха непрекъснато, без това да ни прави някакво особено впечатление, въпреки че са доста нагли в поведението си и отнесоха някоя друга майна от моя страна, която съм сигурен, че разбраха какво означава.
Вижте: Мария Николова постави нов рекорд по преминаването на емблематичния маршрут Ком-Емине
Закъсняхме с около 2 часа и половина от плана ни и затова на върха останахме само 5 минутки, преди да тръгнем надолу с безбройните рапели. Пристигнахме обратно в заслон Карел към 12 през нощта или общо 22 часа катерене.
Единствената чрезвичайна ситуация бе на спускането на следващия ден под Карел. Всичко изглеждаше рутинно – спускане по добре осигурен рапелен път, до момента в който една от рапелните точки не поддаде, барабар със скалата под нея.
Асен беше на рапела, а аз дремех встрани, увиснал на корабното въже. Милисекунди на ужас, в които се молиш вторият болт и веригата да издържат. За късмет всичко се размина само с уплах и организирах рапела през корабното въже. Така ухилени до уши и с поредния урок, че състезанието свършва едва като преминеш финиша, се прибрахме в Червиня и започна активната ни почивка от две денонощия преди старта на TOR DES GEANTS.
Какво беше учудването ми, когато усетих, че не се вълнувам толкова, колкото очаквах от предстоящия старт!?!
Емоциите, които ме бяха завладели покрай катеренето, бяха обсебили цялата ми същност, бяха наситили до краен предел съзнанието ми и стартът на TOR-a сякаш бе нещо като бонус,
за който може и да се напънеш, ама може и да махнеш с ръка и да го зарежеш без да ти пука. Това сякаш освободи съзнанието ми и позволи на организма да се възстанови максимално за тези два, крайно недостатъчни, дни. Ядох и спах на воля, масажче, туй онуй… Изпратихме Анета (б.р. Ралчева) по трасето на TOR DES GLACIERS и дойде и нашият ред.
На старта атмосферата е неописуема. Енергията, която се усеща сред състезателите, е завладяваща и не може да остави безучастен дори такъв тип, като мен, който току-що слиза от Матерхорн и Монте Роза. Бяхме се намерили с Божо и това още повече ме караше изведнъж да почна да се настройвам на вълна бягане и то здраво бягане.
Мислех си, колко ще е гот да има двама българи сред първите 20 например. Старт и действителността бързо ме върна в реалния свят. Колкото и да ми се искаше, беше доста трудно да поддържам темпо за сред първите 100, а мераците бяха за първите 30. Успях да добутам до първия основен пункт, на 50 км, като въпреки всичко бях в топ 100. Там срещнах Ани, която мислеше да спи и някак си тази идея зарази и мен. Така и така съм изморен, така и така не мога да се боря за призово класиране, дай поне да го завърша с кеф. И за първи път на подобна многодневна ултра аз легнах да спя още на първата вечер. 2 часа и половина сън, ядене, масаж…
Вижте: Божидар Антонов изкачи последователно върховете Ботев, Мусала и Вихрен за 26 часа и 6 минути
За голямо мое учудване, след като се събудих, установих, че все още съм в топ 100. И тук вече се прояви една детска черта на моя характер. Започнах да се закачам. Има бегачи, които са ми приятни и ми е гот да се състезавам с тях, защото всяко изпреварване или изоставане е съпроводено със смях, закачки, лафове… Има и други, които са ми прекалено състезателно настроени и сякаш нещо ме човърка отвътре да ги бъзикам, като ту изоставам от тях, ту ги изпреварвам и се наслаждавам на изумените им състезателни физиономии.
Така в игри и закачки взех да напредвам в класирането, като почивах, докато ми правят масаж, спах още веднъж за 2-3 часа на 5-а основна база, ако не се лъжа, ядох като змей, основно супа с надробен хляб, кашкавал и някакво филе. На няколко пъти хапнах и месо. Веднъж свинска пържола, веднъж рибешко филе в доматен сос и веднъж печено бутче. Тази комбинация ми даваше достатъчно сила и енергия и само на най-върлите изкачвания хапвах по някое гелче. За цялото състезание съм употребил не повече от 10-15 гела.
Вижте: Силно българско представяне на планинските ултрамаратони Лаваредо и Frozen Peaks
След като направих 100-150 км, усетих прилив на енергия (б.р. при мен) или пък – отлив на енергия в останалите състезатели. Качванията започнаха да ми спорят и катерех с едно доста прилично темпо, без да се задъхвам, а на спусканията и равното тичах, като задминавах даже състезатели на по-късите дистанции. Усетих удоволствието от това да си част от TOR DES GEANTS. Слушах музика през цялата нощ, виках и се кефех, както си зная, а през деня някой, ако ме настигнеше, казваше нещо от рода: „А ти си бил този лудия с музиката и виковете през нощта!“.
И така часовете се изнизваха един след друг, като единственото по-интересно „изпитание“ бе влошаването на времето и суграшицата, която ме удари в продължение на 1-2 часа на височина около 2600 м. Силен вятър, пътеките станаха реки от ледени топчета, поривите на вятъра забиваха зърната в лицето, все едно някой ти прави иглотерапия, и всъщност нямах право да спра и за секунда, защото хипотермията дебнеше зад ъгъла.
Но от студено време никога не съм се плашел и ако трябва да съм честен, то винаги е работело в моя полза. И този път стана така, като скочих с петнадесетина места напред в класирането след дъжда.
Лека полека успях да влезна сред първите 40 и така до края, като по-интересен момент бе изкачването на последния проход Малатра, където сънят ме бе налегнал здраво, но ходех нагоре буквално спящ и стряскаш се. През няколко крачки отварях очи, набелязвах пътя и продължавах нагоре. Изпих много кафе с мляко, за да се поддържам свежарка, но най-силният дразнител и стимул си бяха останалите състезатели и, ако забележех, че някой ме настига или пред мен има човек, се събуждах и давах газ.
Направих силни последни 100 км и успях да влезна все пак под 100 часа /96:42 ч./, което донякъде удовлетвори желанията ми, на фона на изкачените върхове, в разрез със състезателната дисциплина. А и предвид, че на старта застанаха около 1200 души и половината не фишираха.
На финала имах силно посрещане от Жу, Ани, Божката и Митака, които прегърнах с удоволствие и заспах за два дни.
За догодина си пожелавам да съм на почетната стълбичка на TOR DES GLACIERS, но ако изскочи някое катерене, не гарантирам, че няма отново от върха да се хвърля в ултрата!
Вижте: Саваш Чобан пробяга 86 ултрамаратона в Перу за 86 дни
