Винаги е трудно, когато трябва да избираш поредния снимачен обект, а в случая – хижата, герой на настоящият епизод. Наместват се десетки детайли, по-дребни или пък по-големи пречки изскачат и се случват още много най-различни нещица, дето е трудно да ги предвиди човек.
И така, ето ни нас – екипът на предаването, във вихъра на поредния набег за хижи. Нуждата да обхванем повече планини в рамките на няколкото снимачни дни, с които разполагаме, ни кара да прескочим от южен Пирин, през ниските части на Родопите и рида Къркария, за да стигнем целта на настоящият разказ, а именно красивата Берковска планина и удобно разположилата се там хижа „Ком“ (нова).
Хижата се намира на 1506 м. н.в. в подножието на върха, отбелязващ началото на добилия култов статус преход от връх Ком до нос Емине. За красивата природа и просторните гледки, на които човек почва да се наслаждава, докато пътят се вие през планината, няма смисъл да се разказва – това трябва да се види и почувства. И неслучайно тези места са били любими на не един и двама големи творци и писатели, включително на Иван Вазов, тогава председател на окръжният съд в Берковица. Имал си е и любимо място в близката околност на хижата, както научихме после.
Вижте: (Пре)Разказите на хижаря от хижа Малина
И така, след като уморените ни от път тела прекрачват прага на този гостоприемен дом в планината, посрещат ни нашите домакини Георги и Даринка и една уютна столова, в която весело бумти печка с чайник хубав планински чай отгоре ѝ. Класика или клише – всеки сам избира как да приема ситуацията, но чайникът с топъл чай е детайл, който дава уют и настроение, съгласете се.
Сядайки на разговор с нашите домакини, разбираме кои са истинските господари на хижата. Три локумени, както ги нарекохме, котки. Вярвате или не, но не съм срещал други такива. След като удобно завладяха скутовете ни, се превърнаха в мъркащ, космат пластелин…
„Хижар станах случайно… Понеже обичам планината – разказва ни Георги. – Хижарската работа… Имаме много работа. И една вечер излезнах и си казвам: Кой ме доведе тука?… Просто ми е много тежко. Обаче сега свикнах, след осем години свикнах и ми е напълно приятно.“
Даринка: „Това е хубавото, че много млади хора напоследък идват. И малки дечица. Това ми прави впечатление, че малки бебета ги окачили на гърба и ги качват горе да върха.“
Вижте: (Пре)Разказите на хижаря от Узана или накъде да поемем ако случайно се озовем на…
И докато разговорът ни води по най-различни пътеки, сещаме се за Вазовия стих:
„Душата гордо диша. От тия планини
умът към нещо светло, голямо се стреми…“
И разбира се, накрая стигаме и до Ком-Емине. Неизбежно. Нали сме в хижата в началото на Пътя.
Георги: „Това е първата стъпка, която се тръгва от Ком-Емине. Това е хижа „Ком“ (нова). Групите идват, преспиват при нас и тръгват. И те са много различни хора. Те идват с коне, с АТВ-та, с джипове, с мотори, пешаци… Всекакви хора. И с колелета идват…
И тръгват с много добро настроение. Те идват около 40-50 човека групата. Те не се познават. Събират се тука и ръководителят ги вади по списък.%
„Сега – продължава да разказва Георги, – от всичките тия групи, може би 85% стигат. Има и хора, които тръгват от Емине към връх Ком. Те са малко по-редки случаите…“
В контекста на разговора ни за похода Ком-Емине научаваме и историята на Християн Колев – един от хората, които стават все повече и които тръгват сами, пеш или с велосипед, с една раница на гърба и твърдото решение да преминат по гръбнака на Балкана и да хвърлят своето камъче в Голямото синьо.
Християн: „Как реших да тръгна по Ком-Емине? Аз от години искам да го направя това нещо и все се чудих, как точно ще стане. Имам подготовката. Докато една приятелка ми предложи: „Защо не го направиш комбинирано – с колело и пеша?“ И идеята ми хареса. Без никакви ятаци тръгнах. С колелото, с тежка раница – грешката на новобранеца комеминеец… И на собствен ход, от Берковица до хижа Ком с 12 кг раница, това ми беше най-тежкият ден може би от целия преход.“
Ицо продължи разказа си с перипетиите по изкачването на връх Ком в буря и дъжд, разказа ни и за двете камъчета, които всеки тръгнал по този път трябва да вземе от върха. Едното да запази за спомен, а другото да хвърли във вълните на Черно море от нос Емине. И как със всеки изминал ден ставал все по-уверен, че ще успее да завърши успешно трудния преход.
„Когато стигнеш и видиш морето, чувството е върховно… Голямо удовлетворение, че предизвикателството е постигнато. Плюс това, пророних и една сълза.“ – завърши разказа си Ицо.
Хижарският живот е изпълнен с превратности и природните стихии никога не оставят планинските труженици да се отпуснат. Пример за това е удивителната история с отнесения покрив на хижата, която Георги и Даринка ни разказаха.
Георги: „Начи, най-тежката случка ни беше, кога падна покрива. Това беше в неделя вечерта. Следобеда, ние с жената решихме на идем при дъщерята на гости. Имахме някакъв повод… И времето беше напълно тихо. И в пет часа сутринта, четири и половина беше… ми звъни телефона. Синът се обажда и вика: „Тати, покрива на хижата го нема…“ Викам „Квоо! Кво правим сега!?!“
Виждаме, че историята още въздейства на човека и споменът предизвиква едва ли не сълзи в очите му…
Георги: „Дойдоха много хора, които се отзоваха, щото ние писахме в интернет. Много хижари, като мене дойдоха. Майстори… И почнахме веднага, на момента да го правиме.“
И така, след тази история за споделеност и взаимопомощ, за трудностите, които са неизменна част от живота в планината, но и за това как човещината е част от същият този планински дух, разговорът прелетя през най-различни теми, а накрая Даринка ни сготви най-вкусния качамак, който бяхме опитвали. Наистина!
Дойде време да се сбогуваме с тези мили и гостоприемни хора. И след обещанията да се завърнем отново (но без камерите), нашите домакини ни изпратиха с няколко думи, които разкриват същината на хижарството:
Георги: „Има правилник отвънка, който пише: „Хижата не се заключва“. Те идват и знаят. От върха, от Петрохан, от Берковица… От всякъде. И те знаят, че тука има подслон. Така се стремим, че хижата не я заключваме. И нощно време, тя не е заключена никога. И всеки може да влезне и да се подслони, да преспи.“
А напускайки планината, попаднахме в царството на духовата музика – едно неподправено изживяване, което намерихме на фестивала на духовите оркестри в Берковица.
Вижте: (Пре)Разказите на хижаря от хижа „Сакарджа“
Хижа „Ком“ (нова) се е разположила в местността „Горна кория“ , намираща се на северния склон на връх Малък Ком в Берковската планина.
Масивна сграда с капацитет 100 места в стаи със самостоятелни и етажни санитарни възли и бани. Отоплява се с локално парно. Има туристическа столова с камина, ресторант и кухня. Предлага топла храна. На разположение на гостите на планината са ски писта с влек, паркинг.
Достъпна е по 15 км асфалтирано шосе от гр. Берковица или пеша от прохода Петрохан по маркирана пътека за около 3 часа и половина.
За още чудни истории или снимки може да ни последвате в ютюб канала на предаването или в профила ни Hut Story – Разказите на хижаря | Facebook
Първи сезон на поредицата „Разказите на хижаря“ се осъществява с подкрепата на Фотосинтезис и Национален Фонд “Култура“ по Програма за възстановяване и развитие на частни културни организации.
