Началото на пандемията и така стеклите се обстоятелствата на глобална и лична лудница покрай нея ме накараха да се надигна от удобството на дивана, климатика и града и да изпълня една мечта, на която не бях особено сигурна, че съм способна, но пък се оказа, че, брех, мога. И не само че мога, но искам и още. Така през лятото на 2020, още преди да успея да стигна успешно от Ком до Емине в компанията на една банда ентусиасти, в главата ми вече се мъдреха мисли за следващото Е от поредицата – Е4. По-късо, но по-ударно… чудех се дали краката ще ме удържат да им причиня още няколко стотин километра ходене и завидна денивелация през четири планини в петата. Реших да се пробвам, пък докъдето стигна.
И така. 2 август. Този път багажа си съм стегнала прилежно за под 2 часа (за сравнение – за Е3 ми трябваше цял уикенд, но, хей, човек се учи). Хванах си автобуса до Драгалевци, където ме посрещнаха 20-тина също толкова луди глави, с които щяхме да си правим компания по баирите напред. След ритуално потупване на козела на площада – стартът беше даден.
Реших да се опитам да превърна снимането си от миналата година в традиция – отново да се правя на светулка и заредена с челник, фотоапарат и статив да снимам всяка вечер името на мястото, на което нощуваме. Къде с помощ, къде – не, получи се и този път, като май дори успяхме да разкрасим писането.
След първи съвсем лежерен ден и нощувка на Алеко, Витоша, тази вярна софийска любовница, ни пусна неусетно бързо от прегръдката си, само за да се озовем в жегата и шубраците на Верила, които не мога да отрека, че не ми подействаха малко демотивиращо. Пече те, влачиш се, плуваш в „пет ката собствен сос“, примесени със слънцезащита и репеленти, тялото ти още не може да разбере защо му причиняваш такива неща като ставане в 5.30 и ходене от сутрин до вечер, та се бунтува на цялата несправедливост.
Но, ставаш, събираш катуна и продължаваш. И след няколко километра, когато пред теб се разкрие Рила в цялата си прелест, сърцето ти трепва, стъпката ти олеква и се сещаш, аджеба, защо си го причиняваш това. Красота. Пълна, абсолютно земна, смазваща, рилска красота пред теб – от Кабул, през Мальовица, до Мусала и отвъд. След едни бързи спасителни бири на хладно в клисурската пивница, със затаен дъх поех нагоре по прашния път към х. Ловна, откъдето и започна по-интересната част от Е4.
Рила винаги ми е била най-мила и когато задрапахме нагоре въпреки жегата, вече бях с усещането, че съм си вкъщи. Разбира се, дори и най-скъпото ти място, винаги има с какво да те изненада – два дни по-късно например за пръв път се озовах в гръмотевична буря високо в планината, седнала върху раницата си и с хвърлени щеки настрани като по учебник. Леко панирана, но нахилена, с надежда, че ще ни се размине, със сигурност не бях готова за подобна дискотека на открито, но един такъв облак рязко ти напомня да си благодарен за всеки лъч слънце, колкото и жарко да е.
ВИЖТЕ:“Българи на големите върхове по света” – новата книга на списание 360
За пръв път имах и удоволствието да бъда в прочутата х. Рибни езера, където неволно си оставих сърцето. Толкова топлина, толкова звезди, толкова смях на едно място. Понякога не съм сигурна дали магията на местата идва от самите тях или хората, с които сме, ги правят толкова магични, но със сигурност вечерта ни там беше от тези, за които се сещаш в най-мразовитите дни и те сгряват отвътре.
Хижа Македония и техните уникални пържени кюфтета захраниха душата, а за финалното спускането от вр. Капатник бях чувала много страшни разкази, но се оказа, че пътеката там е вече перфектно маркирана и почистена, та се измъкнахме от Рила съвсем невредими. Goodbye, my lover.
Ден 8 – стигнахме този див звяр, наречен Пирин.
Почти непознат за мен, с изключение на два прехода и едни ски, всичко там беше за мен чисто нова територия и със сигурност планината, за която се вълнувах най-много .
Кончето оправда славата си на спиращо дъха яздене, а по-сладко от това да си ядеш чушките със сирене на Кутело с поглед към Тодорка и Вихрен след такова яхване просто няма. 10/10, изпитано и препоръчано.
Признавам си, на Башлийската порта, не знам дали от вятъра или от ударната гледка разкриваща се от Вихрен до Типиците, но нещо май ми влезе в окото тогава и там някъде окончателно се влюбих в Пирин. От по-нататъшните ни домакини по пътеката специално искам да отбележа и невероятно сърдечните стопани на х. Трите реки, където ядох най-вкусните пълнени чушки някога, по-добри и от бабините.
И така, стигнахме Славянка. Един Гоцев връх ни остана и край. Настроението на групата беше добро, мазолите – съвсем поносими, колко пък може да е труден?
Иска ми се да разкажа, че качването му мина с песен, но за съжаление, това се оказа най-трудния за мен ден, нетолкова поради терена, а заради непредвидено влошаване на физическото ми състояние.
Минах ги тези 24 километра откровено на магия. На всяка крачка се борех да не повърна, всяка почивка лягах с надеждата, че и 5 минути дрямка, могат да ме върнат в кондиция, но уви, краят на Е4 ми извади душичката, нямаше я еуфорията и щастието на завършването на Е3, НО МИНАХ ГО БЕ, ЕЙ! Със зор, но го минах.
Както е казал народният мъдрец – “кот такоа”. Въпреки този фал точно на финала се радвам безкрайно много, че надмогнах себе си и някак си го изтиках, и съм благодарна на групата, които дори и в тихото ми страдание, бяха невероятна опора и мотивация да се завлача до края. И шампанско на върха!
И така. Кратка равносметка. 5 планини. Витоша, Верила, Рила, Пирин, Славянка. 260 км през тях, 14 км положителна денивелация. Малко светкавици, една паническа атака, няколко мазола, много бири и още повече звезди, споделени с все прекрасни хора.
Тези две-три седмици в планината през лятото вече се утвърдиха като моята традиционна годишна терапия и наместване на всички чакри, мисли и мускули и не мога да не съм безкрайно благодарна на хората покрай мен, благодарение на които за третата поредна година ще имам възможността да се откъсна от ежедневието си и да потъна някъде из горите. Любов и за Туристическо дружество “Природа”, без които щях да съм си един самотен воин насред нищото.
А сега остава само Е8. Родопи, идем!
Още невероятни кадри и други интересни снимки от странстранията на Мария Желева и по света у нас ще откриете в профила и в Инстаграм.
