„Ето защо, изпращамъ скромната сума отъ 50 лева въ редакцията на списанието съ молба да се основе фондъ „Постройка на телено въже по ръба „Кончето в Пиринъ”. Георги К. Георгиев
Така започва историята на теленото въже на „Кончето”, което е вълнувало и до днес вълнува любителите на туризма и най-вече тези, на които им предстои преход по Карстовото било на Пирин. Непознатият, лично за мен, Георги К. Кеоргиев навярно е бил добър и дори страстен планинар, защото в изложението си, което прави на страниците на списание „Български турист” кн. 9 на 1937 г., стр 327-328 той доста аргументирано излага своите доводи.
”Отъ четири години скитамъ изъ Пиринъ. Не си правя и илюзия, че го познавамъ целия. Но мисля, че познавам горе-долу високите му части и то тези на централните му отдели”.
Познавайки действително този най-красив и величествен ръб, който свързва върховете Вихрен, Кутела, Бански суходол, Баюви дупки и Разложки суходол, в това си състояние не е достъпен за големия брой туристи. Особено частта му между върховете Ел-тепе и Бански суходол, за мнозина той е невъзможен и ако желаят да продължават в едната или в другата посока те трябва да слезнат във Влахината долина, на юг или на север в циркуса, който също е изключително труден.
За да могат хилядите туристи, които вече стават все повече във високата планина и, за да могат и те да се насладят на дивните красоти на Пирин и неговото Централно било,Георги Георгиев предлага да се основе специален фонд, който под контрола на списание „Български турист” отпочне набиране на средства за „Постройка на телено въже по ръба „Кончето” в Пирин”. В аргументите си той споменава за известните му подобни съоражения по Алпите както и по ръба на вр. Мусала, което значително е улеснило и осигурило достъпа до Българския и Балкански първенец по-сигурно и достъпно.
Призивът на Георги Георгиев не закъснява и още в следващия брой на списанието – кн.10 на 1937 г., стр. 335-336, отношение взема д-р Любен Телчаров, който само три години преди това /8 март 1934 г., заедно с Никола Миронски осъщестгвяват първото зимно преминаване на този, безспорно, най-труден участък по билата на целия Пирин. С известна доза ирония той предрича, че по този начин туристите някога ще пожелаят някоя гарова спирка на влак да спре пред хижа Бъндерица. Че някаква въздушна железница за 20 минути ще ги отведе до самия вр. Кутела. В продължителните си доводи в подобен аспект той се обръща за мнение и към приятелите си алпинисти. Ето какво е мнението на Никола Миронски, с когото заедно са преминали зимно този преход. На въпроса към Миронски:
„Г-н Миронски, вие знаете ли, че на ръба ще се строи железен парапет?” – „Да разбра се, тъкмо удобен случай да заведа леля си, която страда от тежка подагра”…
Ето и отговора на подобен въпрос към Божидар Стоичков, който също е известен алпинист, с когото Телчаров е осъществил изкачване на Северната стена на вр. Вихрен, с което са развенчали мита на немските алпинисти за големия им успех над „първото” преминаване на тази стена.
„Българският алпийски клуб може да изпрати членовете си да чистят „въжето” от сняг и да продават картички на ръба. По този начин, скоро ще се съберат пари и за обтягане отдавна желан железен тел и на казанската стена на Ел-тепе”.
Малко по-различен е отговорът на Стефан Попов, който от една страна е не само алпинист и то създателят на Българския алписки клуб /БАК/, но като главен редактор на списанието „Български турист” няма право да лиши многобройните туристичмески членове от една такава придобивка, която ще позволи на мнозина да се насладят на прелестите на Карстовото било на Пиин с цялостното му и сигурно преминаване. В качеството си на голям психолог той гледа на въппроса както обикновените хора казват: „И вълкът сит, и агнето цяло”. И според него:
„Както алпинистите забиват куки /клинове/ по алпийските стени, така не би трябвало да се пречи и на тези, които търсят спокойствие и по някои трудни туристически маршрути”.
С това, дискусията като, че ли приключва тъй като в никое списание не следва нито едно „ЗА” или „Против”. И в кн. 1 на 1940 г. стр. 32 на същото списание се появява съобщение под заглавие: „Съюзно творчество“, под него снимка на теленото въже и кратък текст, част от който си позволявам да цитирам:, „Българският туристически съюз в лицето на своя клон „Пирин” – Разлог постигна още един заслужен успех в стремежа си да направи планините достъпни и удобни за посещение на всички техни любители. Благодарение на споменатия клон, най-опасното място в Пирин, известно повече като „Кончето”, намиращо се по пътя между Ел-тепе-Баюви дупки през миналата есен е било снабдено с железно въже дълго 170 метра. Преходът по него, който в миналото се рашаваха да направят само най-изпитаните планинари, с поставянето на въжето става достъпен за всеки турист. Въжето е закрепено здраво в скалите посредством железни колци с цимент и за него са изразходвани 13 000 лева, 10 000 от които са отпуснати за целта от Министерството на народното просвещение.”
Така в края на есента на 1939 г. теленото въже е вече факт. Нататък съвременниците му знаят продължението на историята, както и легендите за неговото преминаване. Някои от които са колкото смешни, толкова и вярни….
