Тина Нинова и приятелят ѝ Юрген потеглиха на бавно, но за сметка на това дълго, велосипедно пътуване из Южна Америка. След като ви разказахме как се е зародила идеята, за първите навъртени километри и дивия патагонски вятър, за света на пътуващите колоездачи, чилийските срещи и пустинята Атакама, идва ред на следващата част пътуването: Боливия.
„Не знам дали се дължеше на природата или на боливийците, с които се срещнахме, разказва Тина, но в тази страна се почувствахме най-накрая пристигнали в Латинска Америка.
Минаха две седмици, откакто сме в Боливия и въпреки че страната е предизвикателство за всеки пътуващ колоездач, защото тук има само две посоки – нагоре и надолу, толкова е планински районът, именно тук преживяваме едни от най-вълнуващите моменти на нашето пътуване досега.
По маршрута на лагуните минаваме с организиран тур с джип – лагуни, вулкани и пустини изпълват пейзажа.
На вторият ден се качваме на 4950м до гейзера “Сол де манйана“ и тогава разбирам какво означава рядък въздух: всичко се случва на бавен кадър и всяко движение изисква опредени усилия; простите мисловни процеси се оказват сложни формули и изискват висока степен на концентрация.
Сигурно затова са ми нужни няколко минути, за да осъзная, че знамето, което се вее на един от джиповете, е българското. „Бяло, зелено, червено… Италия? Не. Бяло, зелено, червено… България, хм“.
Тогава чувам българска реч и се успокоих – не халюцинирам. Три джипа с български лелки и чичковци се „изсипват“ до хижата. Разбираме, че са на обиколка из Перу и Боливия. Мило ми е да чуя български език по тези отдалечени места.
На третия ден минаваме през солната равнина на Уюни и, въпреки че съм виждала доста снимки от това чудо на природата, усещането да стъпиш със собствен крак върху тази огромна солна маса е невероятно.
Оставаме няколко дни в Уюни (3650м), за да се аклиматизираме, преди да започнем поредния тур. До следващата ни цел – сребърния град Потоси, има няколко прохода от около 4200м и не сме сигурни как ще ни понесе височината, но всичко излиза по-лесно, отколкото си го представяме и този маршрут се оказва един от най-красивите и най-разнообразните от гледна точка на природата около нас.
Изработваме си всяка гледка с пот на челото, може би затова всяка следваща ни се струва все по-сладка: цветни планини, дюни, пресъхнали солници и кактусови долини се редуваха около нас.
Малките селца с кални къщички и крайпътните ферми ни връщат към действителността.
Коли минават нарядко, а когато се случи, ни предупреждават отдалече и шофьорите ни махат приятелски с ръка.
Явно информацията в нашия пътеводител, че стойността на живота на колоездача по боливийските пътища е равна на нула, вече не е много актуална. От време на време срещаме и неразбиращите погледи на местните, които ни оглеждат сякаш се чудят какви сме и какво правим с тези велосипеди по тия земи.
Един ранен следобед пристигаме изморени в най-високия обитаван град в света Потоси – на 3967м надморска височина и установяваме, че трябва да бутаме колелата, за да влезем в стария град – толкова са стръмни улиците.
За щастие се намират и любопитни помощници.
Потоси със сигурност не е най-красивият град в Боливия, но затова пък е един от най-значимите.
Испанските колониалисти ограбвали столетия наред богатия на сребро „Серо Рико“ – „Богатата планина“. Местните казват, че със среброто от тяхната планина можело да се построи мост от Потоси до Испания, но от величието и богатството на този град не е останало много повече от няколко величествени сгради в колониален стил.
Посещаваме и една от мините на „Серо Рико“. Все още се чудя кой пуска туристи там… Слизаме на 25 метра под земята и влизаме на около 100м във вътрешността на планината. Работните условия на миньорите в днешно време не се различават особено от тези по испанско време – продължават да дъвчат листа от кока и да посръбват от шишенцата 96%-ов алкохол, за да се стоплят.
Тъжна картинка, но какво друго им остава – все по някакъв начин трябва да си изкарват хляба…
В Потоси се намира единственият пазар в света, където всеки може да купи динамит без проблеми.
Няколко дни по-късно потегляме към Сукре – конституционалната столица на Боливия, въпреки че правителството се намира в Ла Пас. Градът е спретнато чаровно местенце на 2800м височина с приятни метеорологични условия. Пристигаме с нощен автобус в Ла Пас и се настаняваме в „Къщата за пътуващи колоездачи“ на Кристиан.
Той самият е запален колоездач, който преди години решил да предостави жилище на минаващите през Ла Пас колоездачи.
Плащаме символични 20 боливианос (около 2 евро и 40 цента) на ден за интернет, газта в кухнята и горещия душ. През последните няколко години от тук са минали повече от 1000 пътуващи колоездачи. В момента в къщата са трима австралийци, един французин, поляк, двама бразилци, кореанец и ние.
Утре ще завъртим педали по най-голямата атракция за колоездачи около града – „Ла каретера де ла муерте“, или “Пътят на смъртта“- един от най-опасните пътища по света. Повече за това преживяване от мен – следващия път.”
