Тина Нинова и приятелят ѝ Юрген потеглиха на тяхното бавно, но дълго велосипедно пътуване из Южна Америка. След като ви разказахме как се е зародила идеята, за първите навъртени километри и как се кара колело срещу дивия патагонски вятър, сега Тина Нинова ни потапя в света на пътуващия колоездач. Ето какво разказа Тина за следващата част от пътуването им:
Преди да продължа с разказа за нашето пътуване реших да направя едно „лирическо отклонение“ и да ви разкажа за света на пътуващите на колело – завъртайки педалите бяхме станали част от него.
Решението да пътуваме на колело беше взето съвсем съзнателно. Алтернативата да скачаме от автобус на автобус и от хостел на хостел месеци наред не беше моята представа за пътуване. Усещането да се качиш на колелото, да завъртиш педалите и да пътуваш, да се движиш напред посредством енергията на собственото си тяло, е невероятно. Неизменна част от всекидневието са вятърът, слънцето и дъждът, на които сме изложено часове наред, които не жалят, но и каляват тялото и духа. Напукани устни, обрулено от вятър и слънце лице, изморено тяло… Някой ще попита: „Защо си причинявате такова мъчение?!“
Аз бих му отговорила – качи се на колело и тръгни на път! Спри, където ти се прииска, огледай се около себе си, върти педалите часове наред и намери вътрешното спокойствие… Ще се разминеш с много коли, шофьорите ще те поздравят с подсвиркване и махване на ръка, ще вдигнат палец, за да ти кажат „Браво! Давайте напред!“.
На остров Огнена земя, влизайки в града, бяхме спрели на светофар, когато се отвори прозорецът на колата до нас и момичето ни подаде два банана, за да се подсилим… в Чили, докато бутахме колелетата из центъра на града (тъкмо отивахме до магазина да пазаруваме преди да тръгнем), ни спря една двойка от Холандия да ни разпита откъде сме и накъде сме тръгнали, а около нас се въртеше един друг любопитен турист с каубойска шапка. След няколко минути се разделихме с холандската двойка с пожелания за приятен път и тъкмо се готвехме да влезем в магазина, когато каубоят се появи. Бутна ми 10 долара в ръката и ми каза, че като ни видял си спомнил за неговите пътувания на млади години и му станало мило. Десетте долара бяха за нас, да се почерпим… Преди да мога да кажа нещо, той вече се беше обърнал и се отдалечаваше с бързи крачки. Тези моменти на проявена човешка доброта, съчувствие и възхищение и може би малко завист, стоплят душата и те карат да забравиш мъките, прахоляка, фучащите покрай теб коли.
От началото на нашето пътуване до сега не успяхме да навъртим плануваните километри. Колкото и да не ни се искаше, решихме на няколко пъти да продължим с автобус или на автостоп.
Разстоянията между населените места в Патагония са толкова големи, че ако задуха силно насрещният вятър, а той тук духа често и е непредсказуем, единственото, което му остава на човек, е да бута колелото. В тези случаи повече от 25-30 км на ден са невъзможни, а набавянето на храна и вода се превръща в голям проблем. За щастие, все се намира по някой пикап или камион, който е готов да ни натовари.
През последните десетина дни една незабравима гледка заместваше друга. Дали човек може да свикне с това, че след всеки завой му идва да ахне от това, което вижда?
Прекарахме няколко дни в националния парк „Торес дел Пайне“ в Чили и въпреки, че беше пълно с туристи от цял свят и горските пътеки далеч не бяха самотни, успяхме да се насладим на природата там. Даже се блъснах в една тайфа българи – катерачи, и то на първи март! Аз не знаех кой ден е, но те бяха подготвени и ни сложиха по една мартеница за здраве. Сега като се замисля, вероятността да видим щъркел тук не е много голяма, а цъфнало дърво още по-трудно – тук сега е краят на лятото. Май ще си носим мартениците до другата пролет…
Следващата спирка беше Калафате в Аржентина. Малко туристическо градче, което беше изходна точка за екскурзии до Националния парк „Лос Гласиарес“ (Гледчерите). Гледчерът Перито Морено е голямата атракция на парка и действително се оказа една невероятна гледка – около 50 метра ледена маса над водата и още 120 под водата. Изглеждаше някак нереално – чак когато стъпихме върху леда се убедихме, че е истински.
Решихме от Калафате да вземем автобус в посока север и Чили, за да стигнем по-бързо до Каретера Аустрал (южен път). Лицата на колоездачите, които бяхме срещнали по пътя и идваха от тази посока, се огряваха, когато описваха видяното. Какво ли ни очаква там?“
Ако искате да разберете какво следва в пътуването на Тина и Юрген, следете сайта на 360mag, защото ще ви държим в течение на латиноамериканското колоездачно приключение. Още за Латинска Америка с колела има тук.
