Тина Нинова и приятелят ѝ Юрген потеглят на бавно и дълго велосипедно пътуване из Южна Америка. След като ви разказахме как се е зародила идеята, за първите навъртени километри, как се кара колело срещу дивия патагонски вятър и за света на пътуващите на колело, Тина Нинова ни потапя в света на пътуващия колоездач. Ето какво разказа Тина за пътуването им през Чили:
Напускайки града Пуерто Монт, оставихме зад себе си и Каретера Аустрал. Някак си ми стана мъчно, че свърши, въпреки че нашето пътуване продължава. Може би, защото си дадох сметка, че се свърши с патагонската идилия, и че вече няма да се разминаваме с колоездачи от цял свят толкова често. Канадци, французи, чилийци, аржентинци и т.н. Всеки, който пътува на колело из континента, минава рано или късно по Каретера Аустрал – далече от забързания ежедневие, близо до природата, малки заспали селца, езера и реки в различни нюанси на синьото, хълм след хълм, след хълм.
Тук се запознахме и с Дейв и Джейн от Америка и с тяхното куче Сара, които от години обикалят света – кучето им с тях – в ремаркенцето (техният блог). Разказаха ни, че са минали и през България на път за Истанбул – през Родопите. Трудно било, но хората ги приемали топло и ги гощавали по хижите с каквото имали.
Дагмар и Мете от Германия (блогът им) срещнахме на пътя, спряхме да полафим и накрая обядвахме заедно в съседното село. Тяхното петгодишно околосветско пътуване вече приключваше и те обмисляха къде да се установят – трудна работа – когато си видял целия свят, май си даваш сметка, че перфектно място няма. Стори ми се, че вече бяха изморени да номадстват. Имаха толкова много да разказват и всичко беше интересно. Няколко дни по-късно се срещнахме отново случайно и пренощувахме заедно в местния клуб в едно от селцата на остров Чилое. Появи се един дядо с бастун и ни предложи да прекараме нощта там вместо да опъваме палатките: „Чужденци хора сте – искаме да ви е удобно.“ Хората бяха мили, където питахме дали може да преспим в двора им, ни предлагаха покрив. В големите градове и туристическите места те оглеждаха, преценявайки колко си готов да платиш – както навсякъде по света, където се живее от туризъм. Аз не мога да се пазаря, затова пък съм способна да се възмущавам на измислени цени и лошо обслужване.
Малко преди да стигнем до Чаитен (северната част на Каретера Аустрал), тахото ни показа- 1000 км. 1000 км из Патагония. Малко от тези 1000 км ни бяха подарени. Пътят не винаги беше асфалтиран и въпреки че нямаше големи проходи за покоряване (минахме два прохода от 600 и 1160 метра), въртяхме педалите хълм след хълм. Намокри ни на няколко пъти и когато имаше вятър – не духаше в нашата посока. Но като цяло бяхме късметлии – беше късно лято и въпреки че в тази част на Андите се изваляваха облаците, които идваха от тихия океан, слънцето беше повечето дни с нас. Навъртахме между 40 и 70 км на ден. Където ни беше хубаво оставахме по един ден да починем, да изперем и да се огледаме из района. В повечето случаи се настанявахме в местните къмпинги или пък просто опъвахме палатката до езерото или реката. Един от големите плюсове за пътуващите тук е спокойствието и чувството за сигурност в този отдалечен регион. Най-много някой гаучо (патагонски каубой) на кон да наруши сутрешното ти спокойствието.
Всичко, което се купува с песос, е скъпо в южната част на Чили. Тук не се произвежда почти нищо, и тоалетната хартия я докарват с кораб. Менюто ни също не беше особено разнообразно и се свеждаше до паста с някой готов сос, картофено пюре от пликче, сандвичи с кашкавал и салам, бисквити и шоколади. Вечер бяхме в повечето случаи толкова изморени, че и малкото, което имахме, ми се струваше цял пир. Чаша червено вино рядко ни липсваше, добре че Чили е винарска държава – даже виното в тетрапак от два литра беше вкусно!
Мина месец вече без да ни се налага да се качваме на автобус. Прекарахме дни наред под открито небе – едно непознато и приятно усещане… за свобода… станахме и ние модерни номади…
Още за Латинска Америка с колела.
