Тина Нинова и приятелят ѝ Юрген потеглиха на тяхното бавно, но дълго велосипедно пътуване из Южна Америка. След като ви разказахме как се е зародила идеята, за първите навъртени километри, как се кара колело срещу дивия патагонски вятър, за света на пътуващите на колело и чилийските срещи, сега Тина Нинова ни потапя в света на пътуващия колоездач. Ето какво разказа Тина за следващата част от пътуването им през Чили:
Когато разглеждам снимките от нашето пътуване досега, ми се струва, че са част от едно друго пътуване. Толкова е различно всичко около нас. Изоставихме зеления и дъждовен юг и направихме скок от около 1000 км на север с автобус до Сантяго. Там и в околието прекарахме една седмица при приятели. Оставихме колелетата да събират прахоляк в двора и им хвърляхме само по бегъл поглед – без да го обсъждаме беше ясно, че няма да се качим на тях през тази една седмица. Колкото и те да бяха станали част от нашето всекидневие, от време навреме имахме нужда да се разделим от нашата „любов“. (Който е прекарвал дни на ред на седалката знае какво имам предвид.)
От Сантяго се телепортирахме още 1350 км на север. На юг и на север от Сантяго пътят ни щеше да е почти през цялото време по магистрала, а и нямаше много интересни места, затова решихме да прескочим тази част от Чили и да посрещнем едно ново предизвикателство – пустинята Атакама – едно от най-сухите места на нашата планета.
От Антофагаста (голям пристанищен град на Тихия Океан) стигнахме с колелетата до Сан Педро де Атакама. Маршрутът беше интересен не само заради климата и природата, но и заради историята на този регион.
През деня беше топло – между 20-35 градуса, а през нощта температурите падаха до 6 градуса. Първите няколко дни на колелото бяха трудни. Трябваше да се напаснем на новата ситуация – какво да обличаме, с какво да се храним и колко водата пием на ден. За щастие този път вятърът беше с нас и не само ни побутваше приятелки , а и ни освежаваше. Единствената сянка, която срещахме от време навреме по пътя беше тази на издигнатите гробищни паметници, на местата, където се беше случило пътно произшествие. Дано да не е грях да почиваш под тяхната сянка…
Една от нощите прекарахме на една бензиностанция – място за отмора преди всичко на тираджии. В следващото село полицаите, след като ни дадоха две бутилки с вода, ни изпратиха в оазиса до селото, където можехме да преспим в палатката. Полицаите в Чили – така наречените карабинерос, се оказаха приятели на пътуващите на колело и ни бяха помагали вече не веднъж.
Маршрутът беше интересен, защото се разминавахме с руините на изоставените през 30-те години на миналия век миньорски села. Десетилетия наред добиваният там нитрат се изнасял в цял свят, до като през 30-те години в Германия не започнали изкуственото му производство. Пустинните градчета се превърнали едва ли не за една нощ в призрачни градове. Един от тях, Офисина Качабуко, който по време на диктатурата на Пиночет е бил превърнат в затвор, сега отваряше вратите си за посетителите като музей. Настръхнах минавайки по улиците на този изоставен „град фантом“.
Чили е най-големият износител на медна руда и тя се добива на много места в Атакама. Посетихме една от най-големите мини там – в Калама, където едно време Инките са открили медната руда и начин да я използват.
Безпорно обаче най-голямата атракция на Севера е селцето Сан Педро де Атакама и преди всичко неговите околия. Пристигнахме тук преди няколко дни късно вечерта. Не планирахме да стигнем до тук в същия ден, но накрая с помощта на силния попътен вятър навъртахме 106 км и минахме през прохода от 3500 метра преди Сан Педро след което се спуснахме със залязващото слънце към града. Последните няколко дни тук прекарахме, правейки еднодневни екскурзии с колелета из околието – из „Долината на смъртта“, „Лунната долина“, „Дяволският каньон“ и лагуните на солника на Сан Педро. Природата тук е невероятна и не може да се сравни с нищо от това, което съм виждала до сега.
От тук ще пресечем границата с Боливия с организиран тур и след няколко дни адаптация в Уюни ще продължим нашия тур из Боливия- на височина между 3000 и 4000 метра…За сравнение- най-високият връх на Балканският полуостров Мусала е 2925,2м. Колко ли дълбоко трябва да поемаме дъх, за да ни стига редкият въздух да въртим педалите?
Ако искате да разберете какво следва в пътуването на Тина и Юрген, следете сайта на 360mag, защото ще ви държим в течение на латиноамериканското колоездачно приключение. Още за Латинска Америка с колела.
