С Благовеста се познаваме повече от 70 години. Първата ни среща е през 1953 г., когато и аз се появих на „Меча поляна” в Рила, за да ставам алпинист. И станах. Дори година работих като инструктор в лагера. Главно през летните месеци те, двамата със съпруга си, работеха като инструктори в същия лагер. После две години се застъпихме и като състуденти във ВИФ „Г. Димитров” (б.р. днес НСА) и то с една и съща специалност „Туризъм-Алпинизъм“. В следващите години периодично сме се срещали на най-различни мероприятия от различни нива – клубни, окръжни, републикански, а най-вече в ЦАЛ / ЦПШ, УЦ „Мальовица” или както и да се е казвала Школата по алпинизъм, където семейство Аврамови се бе настанило за постоянно.
Родена е на 7 април 1932 г. /стар стил/, в с. Китен, община Дългопол и тъй като тази дата е голям християнски празник – Благовещение, родителите ѝ дават това име. Основно образование /до 3-ти клас/ тя завършва в родното си село. Гимназия учи в околийския град Провадия. Тъй като Благовестка (б.р. името ѝ по документи) се занимава активно със спорт, от там я насочват да продължи образованието си в град Пловдив, където току-що е открито първото в България Средно спортно училище /техникум/. Междувременно тя е останала сама, нейните родители, официално са се отказали от нея, по политически и нейни твърди убеждения. Там, основател и пръв директор е големият спортен деятел, педагог и хуманист Методи Христов, който, научавайки за това, става неин наставник, а той самият след години става един от първите 6 Заслужили майстори на спорта.
Вижте още: За живота на една от най-добрите ни алпинистки – Диана Владимирова – Петкова
В училището, по коридорите, в класната стая, или тогава, когато ТЯ помага на едно момче, което има слаб успех и почти нейната съдба – беднотията, двамата се сближават и бързо решават, че в съвместния им живот ще им бъде много по-леко и създават семейство. Така на 22 септември 1951 г. в Провадия се сключва може би един от най-бедните граждански бракове. Създава се обаче едно образцово във всяко отношение семейство, което продължава цели 70 години, или както се казва в народната поговорка „Докато смъртта ги раздели”. Тя не се пребори с най-коварната болест и се пренесе в отвъдното на 23 януари 2019 г., а Аврам се „изкачи” до нея на 28 ноември същата година.
През 1952 г. двамата със съпруга си постъпват като студенти във „ВИФ. Г. Димитров” и заживяват в студентското общежитие. През август 1952 г. им се ражда първото дете – момче, което те наричат Павлик. Законите обаче по това време са категорични: „Семейство с деца не могат да живеят в студентско общежитие!”… Павлик е записан в седмична детска ясла и точно когато през април 1954 г. двамата са в по-продължителен тренировъчен лагер в Пирин, синът им се разболява скоропостижно, почива и бива погребан без законните му родители!?!…
Животът продължава. След дипломирането си през септември 1956 г. започва работа в Централния алпийски лагер, за да продължи до 25 април 1957 г., когато лагерът е закрит. За две години – 1957 и 1959 г. Благовеста работи за много кратко в училище „В. Левски”, Разград, след което е преподавателка по физическо възпитание и хореография в турско педагогическо училище „Макаренко”, Разград. След възстановяването на ЦАЛ, вече под името Централна планинска школа /ЦПШ/, започва Мальовишкия период на сем. Аврамови. Той като директор, а тя като инструктор-методист по алпинизъм, ориентиране и всички други планински дисциплини, преподавани в школата, за да продължи до 31 август 1969 година.
Вижте още: Българските алпинистки, удостоени със званието „Майстор на спорта“
Десетгодишният период, прекаран в лагера, е изключмително ползотворен и богат за Блага, както вече мнозина я наричат. Тя е не само инструктор, методист, преподавател, но и много активен алпинист. Използва всичкото си свободно време, за да катери не само околните катерачни обекти на Мальовица, Злия зъб, Двуглав, а и да прескача и до върховете на Пирин и Стара планина.
Помня много добре лятото на 1960 г. Тогава 10-членната ни група замина за Кавказ, където освен обучението в елементите на ледената техника трябваше да се изкачим и на няколко върха със значително по-голяма височина от нашия първенец Мусала 2925 м. След няколкодневно обучение по лед, местните ни съветски инструктори прецениха, че може да тръгнем и към върховете. Като начало избрахме вр. Зъб Суфруджу /3600 м/, където маршрутът се комбинираше с лед и скали. И най-важното с около 650 метра по-висок от родните ни върхове. И 10-те души поставихме лични височинни рекорди. Успяхме.
После се насочихме и към най-красивия и най-висок връх на район Домбай – вр. Белала-кая /3851 м/. И тук нямахме проблеми нито с височината, нито с твърдия лед. Помня колко много се радваше тогава Благовестка. От 10-те членове на групата само трима бяхме възпитаници на ВИФ и съвсем естествено бе тя да сподели радостта си с мен и с Андрей Мирчев, който ни бе като треньор. Благовеста имаше много по-голям повод за радост, тъй като наученото в областта на ледената техника, както и организацията в алпийските лагери, тя щеше да пренесе на българска почва. Нали вече беше член на преподавателския състав на българското ни планинарско училище.
И тя не закъсня да приложи наученото, защото осъществи премиерно зимно изкачване на вр. Ловница с Кръстю Алексиев, с което покри и последното изискване за високото спортно отличие и стана първата българка, удостоена с много престижното звание „Майстор на спорта по алпинизъм” /2.08.1962 г./. Но, според мен, най-сериозното изпълнение, което е направила в планина, е това, че там – на ЦАЛ, при много трудни условия през 1966 г., тя ражда и първата им дъщеря Мая, което е и първото родено бебе във вече 70-годишната история на ЦАЛ.
Вижте още: Ветераните на българския алпинизъм: Дафина Гъдева
Именно в ЦАЛ започва една истинска дружба между двама алпинисти. Тя, инструкторката и той – курсистът за значката „Алпинист НРБ”, Христо Проданов. Не знам с какво тя е успяла да вдъхне такава любов, упоритост и целеустременост в това момче, но той до последно толкова много я уважаваше и смело разказваше, че, ако той е научил в алпинизма нещо повече, то това е било от нея. Твърдо мога да заявя, че тази дружба не се повлия и от факта, когато в продължение на 11 години Христо и съпругът ѝ Аврам не си говореха /от 1972 г. заради вр. Комунизъм, та до 1983 г., малко преди експеидиция „Еверест-84”/.
В потвърждение на това силно приятелство малко преди Христо да тръне в последния щурм към Еверест, ѝ пише специално писмо, в което твърдо заявява: „Аз ще изкача този връх и ти около 1 май, ще чуеш това, което искаш да чуеш и вярваш”. За голямото доверие, което е съществувало между двамата, ми е разказвал и самия Христо, в разговорите ни при подготовката на книгата ми „От Сучурума до Еверест”.
След като семейство Аврамови напускат школата и слизат в столичния град, Благовеста намалява заниманията си с алпинизма, но вече твърде много се е посветила на спортното ориентиране. Започва работа в Централната спортно-туристическа станция на МНО и ЦК на ДКМС в Панчарево, известна като Детския град. Там тя работи от 1 септември 1969 г. до 1 септември 1987 г., когато се пенсионира. По това време /1971 г./ се ражда и втората ѝ дъщеря Иглика. В ЦСТС освен редовните занимания с децата тук преминават периодично на квалификация и много от учителите в цялата страна, които по места се занимават с туристическата дейност в училищата
Благовеста не остава пасивна пенсионерка. А продължава да се занимава активно, както към туристическото дружество „Алеко”, така и към клуба по ориентиране „Рила”. В областта на ориентирането самата тя е печелила редица призови места, предимно в ски-ориентирането, в това число на двойки е печелила републиканско първенство. Нейни ученици в ориентирането са редица значими състезатели, печелили призови места от много състезания, както у нас, така и в чужбина. Голяма част от днешните ръководители на ориентирането у нас са нейни ученици.
На поколенията е оставила и няколко наръчници в областта на ориентирането, между които най-значимо е ръководството „По тайните пътеки на пътните знаци”, което през 1977 г. е отпечатано в 5000 екземпляра. Освен това е оставила и няколко отделни разказа из планинарския ѝ живот, в това число и дневника ѝ „За живота в ЦАЛ”.
За огромния ѝ принос в развитието на алпинизма и ориентирането, Благовеста е награждавана многократно с всички възможни награди на ЦС на БТС – Медал „Алеко”, Заслужил деятел на БТС, Заслужил треньор по ориентиране. Най-значимо, обаче е отличието с което тя е удостоена от Държавния съвет на НРБ – Орден „Кирил и Методи”- II степен.
Но най-ценното, което тя е оставила, са трите ѝ деца, четирите внучета и едно правнуче /поне до момента/.
Опит да събере многостранната ѝ дейност в областта на алпинизма, туризма и ориентирането, със съдействието на дъщеря ѝ Иглика, направи
доц. Сандю Бешев.
