Филип Насър: Приключенията на Проклетия

Чували ли сте за “Проклетите” планини? Ако отговорът е не, нека ви споделя една история в нейните поли от личните си преживявания.

Планините са част от Динарските Алпи, обхващащи Албания, Косово и Черна Гора. Има няколко версии за произхода на името им, но най-интерестната беше на хазяина на къщата за гости, в която бях отседнал. Според него произхожда от времето на османската империя. Когато са завладели района, най-тежката част за тях е била да преминат през планините поради тяхната меко казано негостоприемност. Местното население се е възползвало от този момент на слабост, застанали са по върховете на планините и са започнали да замерят армията с камъни. Така те успели да им се противопоставят и въпреки, че империята успешно завзема района, губи известна част от армията си в битка. От този момент османците наричат планините проклети, тъй като от преминаването и загубите на техни единици, са сметнали, че се крие някакво проклятие.

Може би се чудите защо ви разказвам всичко това. Ще бъда директен – съзнателно и доброволно реших да участвам на Sky Ultra дисциплина в сърцето на прословутите Проклетии. Всичко започна с една мартенска вечер вкъщи докато си говорим с моята съпруга. Изведнъж ми задава въпроса “Любовче, дали можеш да си намериш състезание на 15ти юли, тъй като ще ми трябва апартаментът за едно моминско парти?”. Има ли как да откажа такава молба? “Разбира се, че може, любов моя, за теб винаги!”. Изпускаме малката подробност, че само това чаках и си бях набелязал състезанието още през 2020та. В крайна сметка получих зелена светлина – регистрация, успешно заплащане, и приключението започва.

Потеглих на 14/07/2023 в 06:00ч. сутринта от София. Реших да мина през Северна Македония и Косово – пътят беше доста приличен и същевременно живописен. При пристигане в Черна Гора седнах в един крайпътен ресторант да заредя с мръвка, заобиколен от красива градина и плакнещи-окото гледки. Уникалната пълнена плескавица със стабилно количество материал стопли сърцето ми.

Ето че пристигнах и в Гусине. Посрещна ме Джовани – изключително любезен и гостоприемен хазяин. Ако искате да видите що е то албански патриотизъм, заповядайте в къщата му за гости “Casa Illyria”.

Решавам да си напазарувам, но в същия момент разбирам, че 14ти юли е национален празник в Черна Гора, а именно независимостта им от Сърбия. Оказа се, че на този ден с изключение на ресторантите и заведенията, никой и нищо друго няма право да работи. Доста интересна концепция, която досега не съм срещал – дали пък оттам не произлизат десетте черногорски заповеди? В случай, че имате интерес да ги прочетете, пускам линк: onchos.free.bg/kafe/64.htm

С риск да не увисна, хазяинът беше така добър да използва контактите си из целия град и един негов приятел извънредно си отвори супермаркета, за да мога да си напазарувам. Минахме и покрай пазара, където нареди на всички да ми дадат да пробвам преди изобщо да реша да си взема каквото и да е. Нямаха лоша партида, така че и от двете страни бяхме доволни.

Отивам в туристическия център да си взема стартовия пакет, където попадам в гусинска стая за гости отпреди няколко века. Доста сродни черти има с наште и турските, все пак и те са били част от Османската империя.

Настава вечер, месец изгрее, конференцията започва и с пълни подробности ни споделят тегубите, които ни предстоят – жега, скали, мечки, кучета, змии, сипеи и прочие. Да се чуди човек кому е нужно, но всеки с лудостите си. Бил съм цял ден път от България, няма връщане назад. След около час приключихме, събрахме се с част от българската група и отидохме на последната вечеря преди деня на страшния съд. Хапвам по една порция чевапи на народни цени и се прибирам да лягам.

Ето, че настъпи и денят. Ставам, закусвам обилно, удрям по няколко електролита и потеглям към старта със свински тръс. Минавам да взема едно хубаво еспресо за 50 стотинки и се нареждам на старта. Еуфорията е пълна, пеперуди връхлитат в стомаха, остават 15 минути. С Данчо се видяхме броени мигове преди да потеглим, пожелахме си успех и БУМ – започна се!

Първо минахме през града, където успешно изтичах първия километър от състезанието. Последва 6-километрово качване към връх Чемена на 2036м надморска височина. Като за първи баир не беше зле – имаше широки пътеки със сравнително мека настилка. Разбира се, гледките отново радваха душата. Отгоре се виждаше плавското езеро, най-голямото в Черна Гора.

Ето че стигнахме на върха и на първия пункт. Презаредих с храна и вода и директно потеглих надолу. Последва 6-километрово спускане към село Вусанье, където са изворите на Али Паша, местният везир и човек с голям принос за развитието на района. Имал съм и по-приятни изживявания, но все пак съм в началото на състезанието и имам сили за бъхтене. Почна да се усеща жаркото слънце и час по-скоро стигнах до втория пункт. Полях се с обилно количество вода, хапнах от всичко по малко и продължих. Минах покрай мемориала на везира.

Прекосих едно мостче над река, наплисках се отново да се освежа и стартирахме с второто голямо качване. Тук вече ми се поопъна. В началото беше горска мека настилка, но когато излезнах на открито картинката съвсем се промени. Колкото беше красиво и живописно, толкова слънцето и жегата ми източваха силите. Добре че бяха щеките да спасят положението. Допълнително си научих урока от предишни състезания да си нося трета бутилка с вода и така в нито един момент не съм изпадал в състояния на дехидратация. Още два-три напъна и стигнах до третия пункт. Отново се задържах към 5-6 минути и пак нагоре…

Оттук започна катеренето на четири крака (без преувеличение) по масив Каранфили. Прибирам щеките и прилагам всичките си катерачески умения научени през целия си живот. Добре, че като малък обичах да се катеря, в противен случай щеше да е още по-забавно. Пакетът беше пълен – остри и шаващи скали, температура гонеща 35 градуса и, разбира се, постепенно трупащата се умора. Защо на човек да му е приятно, когато може и да страда?

След приятната разходка по благоприятната пътека започна спускането към долината Гребае, където беше основният пункт на състезанието. Беше доста стръмно и технично, силите ми бяха на предела и доближавах cut-off времето. От този момент започнаха дълбоките мисли за това колко прекрасен е животът и какъв е неговият смисъл – планинските бегачи ще ме разберат. Всичко това придружено от дилемата дали да спирам на пункта или да продължа.

След мъчителни 6км спускане по 25-30% наклон стигнах до пункта в долината с около 1 час аванс. Тук дойде моментът на истината. Drop bag-ът ме чакаше. Свалих тениската и шортите и айде под маркуча със студената вода. Това бяха няколкото секунди нужни ми да се преродя и преосмисля състезанието с нови сили. Продължих с една топла и вкусна телешка чорбичка, приготвена от доброволците – направо ми идваше да изпия целия казан, но не разполагах с достатъчно време. Хапнах още малко от останалите вкуостии и се премених с екипировката от drop bag-a. Изкарах общо около 20 минути на пункта – обикновено не стоя по толкова много, но този път имах сериозна нужда от почивка и ми се отрази добре.

Айде още малко вода, кóла, електролит и продължаваме.

Решил съм го, продължавам. Долината постепенно се отдалечава, а баирът идва с пълни сили. Междувременно един (надявам се) добронамерен смок ми изскочи от една дупка на пътя и реших да го изчакам – може би и той търси да се скрие някъде на сянка, разбирам го. Започвам с атаката към връх Валушница на 1880м надморска височина. След успешното покоряване продължавам с връх Талианка (2057м), който е точно на границата с Албания. Тежко беше, но определено си струваше катеренето, макар и да не бях особено адекватен.

Последваха около 4км вървене по билото на границата. Като малък ме убеждаваха, че няма как да се намираш в две държави едновременно, но ето, че за пръв път преборих становището собственоръчно. Цели 40 минути подскачах ту в Черна Гора, ту в Албания – доста вълнуващо предвид, че знаеш къде се намираш.

Едно от любимите ми животни е дивата планинска коза. Изключително адаптивна, гъвкава, притежаваща копита с безспорно най-доброто захващне към скали и неравни повърхности. По късмет срещнах цяло стадо такива под билото към изкачването на връх Попадия (2030м). Реших да се възползвам от момента и да си поговоря с тях. Исках да разбера откъде аджеба идва разковничето да пасеш на 40% наклон без да им представлява каквато и да е пречка – дали взимат някакви стероиди, анаболи, или пък метан? Точно в този момент имах спешна нужда от know-how, за да мога евентуално да си подобря състоянието. Като мое духовно животно силно се надявах да ми споделят някоя тайна от кухнята. Вярно е, че надеждата умира последна, но и тя си отиде с последната ми въпросителна интонация и полъх на вятъра. И така разговорът от началото до самия край беше едностранен.

Така като ги погледнете, не ви ли се иска и вие да притежавате такива физически умения? После се замислих, че липсата на отговор от тяхна страна може би не е толкова лошо. От една страна ме кара да излезна от зоната си на комфорта и самостоятелно да намеря оптимално решение. От друга страна, ако ми бяха отговорили, вероятно щеше да е добър момент да приключа състезанието. При всички случаи благодарих на вселената и продължих с вдигната глава (доколкото имах сили).

Стигнах и до втория връх на билото – Попадия. Там имаше граничен камък с дерета от двете страни. Определено е подходящо място за бягане зад граница поради липса на граничен контрол. Физически не е възожмно да стигне какъвто и да е автомобил, а и на най-тренираните граничари биха им се опънали тези баири. Но стигнеш ли билото, вариантите за навлизане в държавата не включват безопасни пътища или приятни горички. При всички случаи предстои свободно падане от поне 30 метра, където, ако не си с парашут, може би не е най-добрият вариант за прекосяване.

Връщам се към Черна Гора и продължавам със спускането към петия пункт на около 37ми километър под връх Караула. Оттам пътеката се разделя и потеглям за връх Троян (2190м), който е изцяло в албанска територия. По-голямата мъка мина, но все още предстоха сегменти от марурута, на които предстоеше да ми става лошо.

На пункта се запознах с двама младежи от Чехия. От там до върха бедствахме заедно. Слава Богу, че си намерих хора, с които да си споделим мъките, да разсъждаваме над живота и да си рекламираме родните страни за следнащите терзания, които доброволно сме решили да изпитаме. През девет планини в десета и току-виж се озовахме на върха, точно на 40ти километър. Това беше и най-високата точка на трасето. Пейзажите, както винаги, бяха неповторими.

С върха завърши и последното брутално качване. Останаха 10км само спускане. Звучи лесно и приятно, нали? Две обиколки на Южния парк – дори и да си изморен все някак си ще ги изкараш. За информация, най-бавният километър от цялото състезание беше именно първият от спускането на върха. Изминах го за 33 минути и 40 секунди по наклон от 40%. След известно пълзене и търкаляне стигнах до Троянската порта – нямаше особено допирни точки с тази на върха на нашия проход, но пак беше красива. Все едно навлизаш в Нарния, с малката разлика, че дрешникът липсваше (или по-скоро се състоеше от клекове и магарешки бодли с човешки ръст). Ако не друго, поне накрая излизаш в цивилизацията.

След портата пътеките изведнъж станаха равни. В началото реших, че нещо не е като хората – възможно ли е да има сегменти с под 15% наклон? Сетих се! Организаторите споменаха, че последните 6-7км от състезанието са една идея по-човешки и така излезе. Също така споделиха, че този район е пълен с мечки. Е, че какво толкова, нали поне е бегаемо? С първичния си инстинкт за самосъхранение извадих свирката, тръгнах надолу по инерция и свирих с цяло гърло на няколко секунди – първото нещо, което ни учеха когато има мечки наоколо, е да вдигаме шум.

С гордост мога да споделя, че успях да избягам послдените километри. Преминах през последния пункт на 45ти километър и след него светкавично продължих надолу. Вече се стъмни и пуснах челника. Както си тичам по пътеките, изведнъж виждам и усещам асфлт. На 48ми километър съм и това е знак, че краят е близо. Прелитам през село Долия и газ към Гусине. Минава 22:00ч. и остава един километър. Няма какво да се обърка. Влизам в Гусине, замирисва ми на скара, още два завоя и съм там. Последен ляв завой към площада, арката се вижда. Целият град се е събрал на площада и аплодира финиширащите. Финален спринт за последните 100 метра…изплювам си дробовете и…ФИНАЛ!

Край, край, край, приключи! Вярвате ли ми, че до един момент си мислих, че е вечно? Чудих се кога ще свърши, но човек и добре да живее се налага понякога да се завърне в реалността. Е, при мен завръщането не беше мигновенно, отне няколко минути докато се усетя.

Равносметката е следната: 50км с 4400м денивелация за 14:04:28 с трудност 11/10 според ITRA и 7000 изгорени калории. Беше ли тегаво? Да! Участвал ли съм на по-тежко състезание до този момент? Не! Бих ли се пуснал на нещо също толкова или по-тежко? Да, защо пък не! Защо го правиш, заслужава ли си? Всяка една секунда от състезанието си е изживяване. Правя го, защото такива изживявания ме правят щастлив и ме карат да бъда себе си. Понякога може и да прекалявам с бягането от реалността, но се старая да поддържам баланс. Имам уникалния късмет да съм заобиколен от прекрасни хора, които ме подкрепят и са до мен, за което съм им изключително благодарен.

Тъй като сме в Черна Гора, няма как да завършим вечерта без моите любими чевапи. След като осъзнах на кой свят се намирам, седнах в местната кръчма. Взех си порция от 10 чевапа с прясно зеле, топъл хлебец и малко майонеза. Директно ми станаха фаворити, измествайки от от тази позиция предишните от Нови Пазар през 2019та.

Младежите от Чехия бяха така добри да ме закарат от центъра до къщата – в противен случай прибирането нямаше да е толкова лежерно. Изкъпах се и трупясах на леглото. Събудих се на следващия ден към 12:00ч. див и щастлив, без протривания и в състояние да ходя, даже и апетит имах. Закусих и директно отидох на награждаването. Хубави емоции бяха. Наште сънародници се представиха много достойно, а Мария Цочева взе призивото трето място при жените аматьори. На този ден имах нужда от пълна почивка и затова отидох в единствения хотел в района, който имаше басейн да се топна. Определено ми се отрази добре. Срещнах и едно много сладко и дружелюбно същество. Кръстих го Чочко.

Завърших вечерта с разходка около Гусине. Научих интересен факт, че това е единственият град в света, в който има православна църква, катедрала и джамия на една улица. В Сараево има същия триъгълник на един площад, но улиците са различни. За съжаление не ми остана време да отида до катедралата, но успях да видя православната църква и джамията.

Както обикновено, ще завърша с – бъдете здрави и обичайте себе си, за да може да обичате хората около вас. Ценете живота и бъдете благодарни за всеки един миг.

И както казва всеки бегач след поредното си бедстване – повече никога, догодина пак!